Сали Уентуърт
Целувката на дявола (8)

Осма глава

Денят, определен за сватбата, бе прекрасен, но Миранда не се интересуваше от времето. Бе се превърнала в кълбо от нерви, под очите й тъмнееха дълбоки сенки. Предния ден бяха пристигнали родителите й и тя бе прекарала нощта с тях в хотела. Не бе приятно преживяване. Баща й бе сърдит и неспирно мърмореше, а майка й бе напрегната и притеснена.

— Поне да бе направила истинска сватба!

Миранда не издържа и избухна:

— Трябва да бъдете благодарни, че изобщо ще се омъжа! Не исках. Идеята не е моя.

Докато се обличаше, тя си мислеше как ли се оправя Уорън със своите родители. Подбра дрехите си след дълги колебания. Не че бутиците в Лондон не предлагаха изобилие от булчински тоалети. Но тя не се чувстваше булка. Затова се спря на син костюм с дълго сако и семпла шапка.

Церемонията бе мрачна, с двете двойки родители, които се преструваха, че събитието, което ги е събрало, е щастливо. Розалинд също ги удостои с присъствието си, но много се смути, когато видя сестра си.

— Не биваше да идваш — прошепна й Миранда.

— Защо не направи… това, което направих аз?

— Не съм силна като теб.

По-късно Миранда не можеше да си спомни какво бе говорила и правила по време на церемонията. Стоеше до Уорън, който повече от всякога й се струваше един непознат и повтаряше думите, които трябваше. От време на време хвърляше погледи към роднините си и притеснена от тържествения израз на лицата им, потреперваше. Господи! Със същия успех можеха да присъстват и на погребение. Трябваше да прехапе устни, за да не се изсмее истерично.

Уорън крадешком я погледна и леко се усмихна, притискайки ръката й.

След като церемонията приключи, позираха за снимки и отидоха в близкия ресторант да обядват. Всички се държаха подчертано любезно един към друг, двете двойки родители даваха най-доброто от себе си, но бащата на Уорън бе архитект, а на Миранда фермер, така че нямаха общи теми за разговор. А майките безгласно обвиняваха чуждото дете за ситуацията, но се опитваха да не показват разочарованието си.

— Дори сватбена торта нямате — прошепна майката на Миранда.

— Не е задължително — отвърна дъщеря й. — Уорън можеше да се досети.

— Уорън? Не си ли поръчала ти менюто?

— Не. Всичко уреди той. — Тя леко докосна една светложълта роза от букета, който й бе подарил.

— Миранда, съзнаваш ли какво правиш?

— Разбира се — изсмя се тя, сякаш се опитваше да убеди сама себе си.

После вдигнаха тост за младоженците, а Уорън произнесе кратко слово, с което благодари на присъстващите.

Всички си отдъхнаха, когато тържеството приключи. Розалинд им хвърли шепа конфети за сбогом и колкото и да бе неочаквано, Миранда се разплака. Двете сестри се прегърнаха и Миранда пъхна сватбения си букет в ръцете на сестра си.

След това се сбогуваха с гостите и двамата с Уорън се качиха в колата му.

Можеха да отсъстват само през почивните дни и бяха избрали един хотел на няколко часа път от Лондон, в Шропшир.

— Добре ли си? — усмихна се Уорън многозначително. — Вече не ти става лошо в колата, нали?

— Не, добре съм — тежко въздъхна Миранда. — Радвам се, че всичко свърши. Както и те, предполагам.

— Не се тревожи, скоро ще свикнат с мисълта, че чакаш дете. От години майка ми се надява на внук. Защо не поспиш?

Миранда се облегна назад и притвори очи. Сватбата мина, но предстоеше още едно изпитание. Тази нощ нямаше да има извинения. Уорън щеше да настоява да се любят. Е, нямаше причини за тревога. Първия път се чувстваха добре, поддали се на спонтанното си желание. А сега? Уорън, който бе закопнял за тялото й, би се възбудил още по-силно от отказа й. А тя? Би приела по задължение, за да спази условията на сделката.

Миранда прехапа устни. Всъщност, трябваше поне пред себе си да признае, че е влюбена в Уорън. Не бе го разбрала веднага, може би защото самата мисъл предизвикваше страх и подсъзнателно нежелание у нея.

В хотела им предложиха чай и те седнаха в хола, където в камината гореше буен огън.

След това излязоха да се поразходят. В началото на март снежната покривка още не бе се стопила. Слязоха до поточето. Нарцисите бяха подали главички и хванати за ръка, те внимаваха да не ги стъпчат.

Когато започна да се стъмва, се върнаха в хотела.

Миранда вдигна косата си и облече рокля от червено кадифе с деколте и дълъг ръкав. Менюто беше превъзходно, но на нея нищо не й се ядеше. Изпи само чаша вино, за да не навреди на бебето. После пиха кафе с останалите гости на хотела. През цялото време Уорън я следеше с пламнал поглед. Накрая се оттеглиха в апартамента.

Стаята се къпеше в ярка светлина. Бяха запалили всички лампи.

Уорън плъзна ръка около кръста й и я притисна към себе си. Бавно започна да сваля фибите от косата й, която се разпиля като водопад по раменете. Целуна я и съблече една по една дрехите й. Миранда остана неподвижна, със затворени очи, примирена. Но колкото по-пламенни ставаха целувките му, толкова по-учестено ставаше дишането й.

След време тя бавно отвори очи и срещна погледа му.

Той бавно я положи на леглото и се отпусна до нея. Чаршафите бяха хладни и й напомниха за нощта на яхтата. Стаята ухаеше на цветя, които бе поръчал да сложат във вазите.

— Толкова си красива, Миранда — тихо прошепна той и отново я целуна.

Тя усети нетърпението му и някак се скова. Отчаяно се опитваше да се отпусне, повтаряйки си, че всичко ще бъде наред. Усети ръката му върху бедрото си и го отблъсна.

— Не мога! — простена тя. — Просто не мога. — Стана и изтича в ъгъла. Цялата трепереше.

— Какви сцени разиграваш, за Бога? — Уорън се опита да я привлече отново към себе си.

— Съжалявам, не мога. Не и на свежа глава.

— На свежа глава ли? Какво искаш да кажеш?

— Последния път бях пила… — Тя ожесточено го отблъсна.

Уорън я погледна неразбиращо.

— Нима си в състояние да се любиш, само когато си пила?

— Не… Да… Не знам. Сега не мога. Пусни ме, Уорън!

— Бях безкрайно търпелив. — Той не се опита да скрие гнева си. — И какво дочаках? Да ми кажеш, че не можеш да се любиш, ако не си взела дозата си алкохол. Или не искаш да бъдеш с мен?

— Не ме разбирай погрешно — поклати глава тя. — Искам да се любя с теб, но не мога. Съжалявам.

— Разбирам. Дяволски добре те разбирам. Ти харесваше ли Греъм?

— Никога не съм спала с него.

— След тази вечер ти вярвам напълно. — Той бавно я пусна и облече халата си. — И докъде ще ни доведе това?

— Не знам. Съжалявам. Ужасно съжалявам…

— Миранда, от днес ти си моя съпруга и аз държа да бъдеш такава във всяко отношение.

 

 

Рано в понеделник се върнаха в Лондон. Уорън остави багажа в апартамента си и отиде на работа. Вечерта се прибра късно. Това се повтори и през следващите дни. Компанията се местеше в новата сграда и той използваше това като претекст да работи до късно. Щом се върнеше, си лягаше. Миранда спеше в стаята за гости, но знаеше, че Уорън няма да проявява търпение до безкрайност.

Инстинктът й подсказваше, че през наближаващите почивни дни ще настъпи промяна. Бе решила да бъде по-благосклонна.

В събота Уорън отиде на работа, но обеща да се върне за вечеря. Късно следобед позвъни и каза, че е възникнал непредвиден проблем и ще закъснее. Към седем часа тя се зае да приготви нещо за вечеря. Но бързо се отказа. Всичко в къщата й бе опротивяло. Облече си палтото и тръгна към един индийски ресторант, който се намираше наблизо до дома й. Поръча си къри и бутилка вино. Искаше главата й да се замае, защото си бе обещала да се люби с Уорън.

Навън леденият въздух я прониза. Бе валяло и имаше поледица. Тя се движеше бавно от страх да не падне. Коланът на полата я пристягаше. Проблемите с Уорън изпълваха съзнанието й и през последните дни не бе мислила много за бебето. Не бе купила нищо, дори име не му бе измислила. Имаше време. Трябваше да се пребори със себе си, в противен случай съпругът й насила щеше да упражни правата си. Архаичният израз я развесели. Неочаквано страховете й се стопиха.

Е, Уорън не я обичаше, но се бе оженил за нея. Желаеше я. Какво повече искаше?

Изпълнена с ведро чувство, тя ускори крачка. Ала когато трябваше да изкачи две стъпала, се подхлъзна и падна. Остана да лежи така на тротоара с очи, вперени в зимното небе, докато не дотичаха минувачи и й помогнаха да се изправи. Слава Богу, нямаше нищо счупено.

Когато наближи дома на Уорън, силна болка проряза стомаха й. Тя извика и се присви. Втората болка бе още по-жестока. Хвана се за един стълб. Две непознати я попитаха дали не могат да й помогнат с нещо.

— Бебето ми! — проплака тя.

Някъде бе станала катастрофа и линейката закъсня. Когато пристигна в болницата, вече бе загубила детето.

— Искате ли да съобщим на някого? — попита я медицинската сестра.

— Да. На съпруга ми. — Миранда й продиктува телефонния номер.

— Веднага ще му се обадя, за да дойде по-скоро…

— Не! Само му съобщете. Не искам да идва. Кажете му, че съм заспала… Измислете нещо.

— Сигурна ли сте?

Миранда кимна.

— Ще го видя утре сутринта.

— Може би така е най-добре. Ще ви дам нещо за сън.

Миранда взе приспивателното с благодарност и се унесе. Не усети кога бе идвал Уорън, нито че бе седял мълчаливо до леглото й и бе държал ръката й.

Приспивателното не бе силно и тя се събуди рано. Лежа дълго, загледана в тавана. Щом чу шум из коридорите, стана и отиде в банята да се измие и облече.

Е, бебето си бе отишло. Но тя не го бе желала силно и сигурно заслужаваше загубата. Но това означаваше, че ще загуби и Уорън, а тази мисъл не бе в състояние да понесе.

— Чувствам се добре и искам да се прибера — заяви тя на дежурната сестра.

Жената бе виждала какво ли не, затова не се учуди.

— Добре — каза й. — Подпишете този документ.

Когато напусна болницата, спря едно такси и даде адреса на старото си жилище в Докланд.

Апартаментът още не бе продаден. Миранда взе една голяма възглавница, сложи я на пода и седна пред прозореца, загледана в лодките и корабите по Темза. Обикновено реката я успокояваше, но този ден не й помогна. Мисълта за преживяната загуба не й даваше покой. Все едно, че нарочно бе направила аборт, мислеше си горчиво. Трябваше да го преживее някак. Щеше да се справи. Бе сигурна, че Уорън няма да й прости. Сигурно женитбата им бе кошмарна история за него. Миранда оброни глава, потънала в мрачни мисли.

 

 

Уорън тихо отключи входната врата. Имаше съсипан вид. Не бе спал цялата нощ.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук — промърмори той, щом я съгледа.

— Не го направих нарочно. Наистина, не го…

— Сигурно. Поне не е било съзнателно. Но подсъзнателно ти се бореше с всички сили против нашия брак.

Миранда искаше да му каже, че бе искала да се върне при него, но бе се страхувала, че няма да й повярва.

— Съжалявам — промълви тя.

— Съжаляваш! Само това ли можеш да кажеш? — Уорън не бе на себе си от гняв. Сви юмруци и заудря стената.

Първата мисъл на Миранда бе да го прегърне и да го успокои, но мисълта, че вината за случилото се бе нейна, я възпря.

— И какво ще стане с нас сега? — погледна я той.

— Нещата се връщат там, където бяха, преди да забременея… Няма да е трудно да анулираме брака при тези обстоятелства. — Гласът й бе изпълнен с болка. — Отново ще бъдеш свободен.

— Както и ти.

— Да — нещастно отвърна Миранда.

— Какво ще правиш?

— Не знам. — Тя се усмихна вяло и вдигна рамене. — Ще си намеря някаква работа.

— Сигурна ли си, че това искаш?

— Разбира се. Ние се оженихме само заради бебето, вече нищо не ни свързва.

— Така е. — Той остави ключа от жилището й върху масата. Тръгна към вратата, но се извърна и рече: — Може би никога вече няма да се видим.

— Да… — Миранда впери отчаяни очи в него.

— Тогава ти казвам сбогом — сви устни Уорън. — Всичко хубаво, Миранда.

Вратата хлопна. Бяха се разделили завинаги. Миранда постоя неподвижно минута-две, а след това избухна в горчив плач.

— Миранда…

Звукът от гласа му бавно проникна в съзнанието й. Вдигна глава невярващо. Уорън се бе върнал и стоеше на прага. Обезумяла от радост, тя се хвърли в прегръдките му.

— Моля те, не си отивай! Не ме оставяй! Обичам те! Знам, че ти не ме обичаш, но ще направя всичко възможно, за да бъдеш щастлив.

— Хей! — Уорън я отдалечи леко от себе си. — Какво каза?

— Аз… те обичам. И не искам да си отиваш.

— Кога го разбра?

— Преди седмици… Не знам.

— Защо не ми каза?

— Не исках да ти досаждам. Даде ми да разбера, че не ме обичаш. Защо се върна? — В очите й бе стаена надежда.

— Откъде измисли, че не те обичам?

Миранда замълча, а когато заговори, гласът й преливаше от болка.

— Винаги съм го знаела. И след онази нощ на яхтата. На сутринта. Ти мислеше, че спя, но аз бях будна. Погледна ме и каза: „Господи! Само това не!“ Разбрах колко съжаляваше, че изобщо сме се срещнали.

— Исках да бе станало по друг начин — прегърна я силно Уорън.

— Не разбирам…

— Знаех, че имаш друга сериозна връзка и след онази нощ бях загубил всякаква надежда да те спечеля. Мислех, че ще ме обвиниш, че съм се възползвал от теб. Когато се събудих първата ми мисъл беше, че съм пропуснал най-добрия шанс в живота си.

— А аз помислих, че съжаляваш…

— А аз мислех, че си влюбена в Греъм и се държиш хладно, за да ми покажеш, че нищо кой знае какво не се е случило.

— Но аз бях скъсала с него.

— Защо не ми каза тогава? Би било най-приятната новина, която някога съм чувал. И когато те накарах да признаеш, че си бременна, побързах да те грабна, преди глупавата ти гордост да те накара да избягаш. Непрестанно си в мислите ми, Миранда.

— Защо чак сега ми казваш тези неща?

— Не исках да те изплаша и да те накарам да се отдръпнеш от мен. Ти си толкова амбициозна…

Миранда го целуна пламенно.

— Винаги ще те обичам! — прошепна тя, изпълнена със съжаления за пропуснатите щастливи мигове. — Ако знаех истината преди първата ни брачна нощ…

— Какво ще кажеш за още една „първа“ брачна нощ?

— Съгласна съм! Но след една-две седмици, когато се възстановя. Но не на същото място.

— В главата ми се върти една идея… Защо да не направим и още една сватба. Истинска. В църква. Със сватбена торта.

Миранда се засмя щастливо. Вече не се боеше да покаже чувствата си. Надигна се на пръсти и отново го целуна.

— Дори и да се венчаем отново, никога няма да съм по-близо до теб, отколкото съм сега. Толкова съжалявам за…

— Знам — прегърна я с обич Уорън.

Очите му бяха пълни с тъга, заради детето, което бяха загубили, но и с надеждата за още незаченатите деца, които щяха да се родят от тяхната любов.