Сали Уентуърт
Целувката на дявола (7)

Седма глава

— Не! — Миранда имаше чувството, че крещи срещу съдбата. Опита да се освободи, но Уорън здраво бе хванал ръцете й.

— Няма да ми избягаш отново! Ще стоим тук, докато не признаеш.

— Нямам какво да признавам! Ти грешиш. И ако не закъснявахме за срещата с…

— По дяволите срещата! Това е по-важно!

На Миранда й се зави свят от яростта, която съзря в очите му. Неволно си помисли, че ако Греъм бе на негово място, първо би отишъл на срещата.

— Грешиш. Вдигаш много шум за нищо. — Гласът й обаче не прозвуча уверено.

— Нищо, казваш. Нищо ли е фактът, че си отслабнала? Че сутрин ти прилошава? А какво ще кажеш за тревогата, която изпълва очите ти, когато си мислиш, че не те гледам?

Не бе предполагала, че е толкова чувствителен, нито че я наблюдава тайно.

— Моля те, пусни ме — тежко въздъхна тя и сведе глава.

Уорън леко отпусна ръцете й, сякаш й нямаше доверие и се боеше, че ще избяга. Миранда се обърна и се отдръпна. Пъхна ръце в джобовете и закрачи към малкия фонтан със статуя на делфин. Водата бе мътна. През лятото тук плуваха патици, а децата пускаха лодките си и огласяха въздуха с щастливи викове. Сега цареше тишина. Само птици пиеха вода в единия край. Тя не се обърна, но знаеше, че Уорън я следва.

— Да — беззвучно произнесе. — Прав си. Бременна съм.

— И детето е мое.

Не бе въпрос, само констатация на известен факт. Не искаше да го лъже повече.

— Да.

Би искала да види реакцията му, но не посмя да се обърне от страх да не я погледне така, както на сутринта след любовната нощ.

— Това ли бе причината за скарването ти с Греъм?

— Не — отвърна Миранда решително. — Тогава още не бях сигурна.

— Но се раздели с него, защото се бяхме любили? — Тя се поколеба. — Стига лъжи, Миранда! Искам да чуя истината.

— Не знам. — Този път не лъжеше, самата тя не бе сигурна. — Чувствах се отегчена от него и може би фактът, че прекарах нощта с друг мъж, ме накара да се замисля. Наистина не знам, а сега едва ли има значение.

Той я прегърна и я накара да го погледне.

— Ще трябва по-бързо да сближим.

— Защо?

— Защото е задължително, преди да се оженим.

Миранда се олюля. Уорън я подкрепи, усмихна се иронично и каза:

— Боеше се, че ще избягам? А не би трябвало. Вече ти казах, че не бягам от отговорност.

Значи така я приемаше. Като отговорност.

— Много благородно от твоя страна — саркастично отвърна тя. — Не се тревожи, няма да ти сложа хомот. Каквото и решение да взема, ще го взема сама. Няма да те намесвам. Ако не си даваш сметка, вече сме на прага на двайсет и първия век.

Уорън се стресна от избухването й, но стисна устни.

— Точно обратното. Състоянието ти засяга и мен. И какво толкова ще го обмисляш?

— Вече съм взела решение. — Лицето й бе бледо, само страните й червенееха, издавайки притеснението й.

— Семейство, нали?

Миранда дори не разбра как вдигна ръка да го удари. Опомни се, като чу звука от плесницата. Уорън хвана ръката й и я придърпа към себе си. Миранда заплака отчаяно. Вече не можеше да сдържа мъката, която се бе натрупала в сърцето й през самотните тревожни нощи, уловена в най-стария капан на света.

Уорън продължи да я гали, докато риданията й заглъхнаха и тя притихна.

— Съжалявам. — С благодарност пое носната кърпа, която й подаде. — Сигурно си бил бойскаут, подготвен си за всяка ситуация.

— Не за всяка, поради което имаме и проблеми. Аз съм виновен, колкото и ти.

Миранда трепереше.

— Студено ми е. Трябва ли да стоим тук?

— Не сме свършили разговора си.

— Не сега. Моля те.

Уорън се поколеба, но след миг кимна.

— Добре, но искам да се закълнеш, че няма да направиш аборт, преди да ме уведомиш.

Тя го погледна.

— Имаш думата ми. А ти заклеваш ли се, че няма да ме разубеждаваш? — Тя дрезгаво се засмя.

— Не. Нищо не ти обещавам.

— Но това, което се случи между нас, няма значение. Тривиален инцидент, който и двамата трябва да забравим. Една любовна нощ, поне така е за мен. Не ти дължа нищо и ти не ми дължиш нищо. Не бива да говорим за женитба.

— Така ли го приемаш? — Лицето на Уорън бе помръкнало.

— Естествено. — Тя вирна брадичка и се разсмя. — Мили Боже! Нали не мислиш, че ще допусна една нощ да съсипе живота ми?

— Да го съсипе? — присви очи Уорън. — Защо имам чувството, че пак ме лъжеш?

Дочуха се гласове. Няколко деца тичаха през парка, за да скъсят пътя си до училище. Миранда се обърна и бързо се отдалечи по алеята. Ала Уорън я настигна и я хвана за ръката. Не продума, докато не стигнаха до колата.

— Почти девет е. Пропуснахме първата среща, но имаме време за втората. Имаш ли грим в чантата си?

— Какво? — погледна го тя неразбиращо. — А, да. Вероятно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш като жена, която е плакала. Но ти винаги си хубава.

Ръцете на Миранда застинаха върху чантата при неочаквания комплимент. Не вдигна очи, извади тоалетната си чантичка и освежи лицето си.

По пътя продължиха да мълчат. Щом стигнаха сградата, разположена в новата индустриална зона, Миранда потърси телефон.

— Ще им се извиня и отново ще насроча среща. Кога ти е удобно?

— В шест и половина довечера.

— Добре.

След като се обади, тя се присъедини към Уорън и заедно обиколиха сградата. Той задаваше конкретни въпроси и изглеждаше изцяло погълнат от разговора. Превъзходно се контролираше. Но тайно се опитваше да мисли какъв баща би излязъл от него. Със сигурност тя нямаше да му предостави тази възможност.

— За какво мислиш? — попита го Миранда, след като обещаха на собственика скоро да му съобщят решението си.

— Тук има всичко, което ми е нужно. И мястото е хубаво.

— Има нещо, което ми липсва…

— Да — кимна той. — Обзалагам се, че е така, но…

— Прекалено спокойно е. В началото може да ти се стори предимство, но наблизо няма ресторант или кафене, където да се хранят служителите ти. Всички магазини са далеч за онези, които пазаруват по време на обедната си почивка. Всичко останало е прекрасно.

— От това място интересува ли се и някой друг?

— Не. Интересуват се от онова, което ще видиш довечера. Помолих да ни извинят и им обещах, че ще бъдеш при тях в шест и половина.

— Ние ще бъдем там.

— Нямаш нужда да идвам и аз.

— Искам те там — властно нареди Уорън.

В първия момент тя искаше да откаже, но не си струваше да спори.

— Добре — вдигна рамене примирено. — Ще се видим там. А сега би могъл да ме откараш до спирката на метрото. Имам работа из центъра.

— Каква? — изгледа я подозрително Уорън.

— Не, не е това. Трябва да купя една лампа.

— Добре.

Той я отведе до колата и спря пред станцията на метрото. Задържа за миг ръката й и потърси очите й.

— Вярвам в теб, Миранда.

Тя кимна и заслиза по стълбите.

Не би искала да преживява отново такъв ден. Само да не й бе прилошавало! Уорън нямаше да разбере за състоянието й и връзката им щеше да приключи. За какво му бе да се срещат рано сутринта? Освен ако не го бе направил нарочно, защото се е надявал да се случи нещо подобно. Надявал? Каква нелепа дума за ситуацията, в която бе попаднала. И незабавното предложение за женитба. Не правеха ли мъжете всичко възможно, за да избегнат този вид клопки?

Опита се да измисли какво да прави, но чувствата й пречеха да анализира безстрастно ситуацията. Свърши с покупките, прибра се и се излегна на канапето да си почине. Неусетно заспа, но се събуди навреме, за да се облече и да тръгне за уговорената среща.

Макар че Уорън не проговори, докато им показваха постройката, Миранда почувства, че му харесва. Не бе по-голяма от тази, която видяха сутринта, но бе солиден тухлен строеж, без прекалено много стъкло и пластмаса. Бе сигурна, че той ще предпочете втората. Уговори си среща с агента и излязоха. Уорън бе сдържан, но щом се разделиха със собственика, възкликна:

— Точно това ми трябва! Ще побързам, за да не го грабне някой друг. Успях, благодарение на теб. Ако ти не се бе заела с търсенето, може би никога нямаше да открия нещо толкова функционално.

— За това ми плащаш, нали?

Но Уорън бе превъзбуден. Плъзна ръка около кръста й и изрече:

— Хайде да празнуваме! Къде да отидем?

— Не, благодаря. Радвам се, че хареса мястото. Лека нощ.

Тя понечи да тръгне, но Уорън й препречи пътя.

— Да празнуваш сам не е забавно, Миранда.

— Обади се на някоя друга своя приятелка. Уверена съм, че имаш цял телефонен указател с имена.

— Влизай! — нареди й той, щом стигнаха колата. — Хайде, Миранда, недей да спориш. Не ми разваляй настроението.

Спряха пред един китайски ресторант и той я подкани да влязат. Поръчаха си храна за вкъщи и след като им я приготвиха и опаковаха, Уорън подкара към Докланд. Спря пред дома й и паркира. Миранда се опита да протестира, но той отсече:

— Ще се разберем веднъж завинаги!

Затова млъкни. В апартамента й не се държеше като гост. Подреди масата, сякаш живееше от години там. Миранда се разгневи от самонадеяното му държание. Уорън започна да й разказва плановете си за разширяване на компанията.

— Искам да пробия в Европа колкото е възможно по-скоро. Сега, когато източните страни отвориха пазарите си, ще имат нужда да достигнат технологическото ниво на Запада.

— Не мислиш ли, че твоите програми са доста сложни?

— Така е, но все ще измисля нещо. Важното е да се започне.

— Ще ги субсидираш ли?

— Доколкото мога — отвърна Уорън без колебание. — Да, ако им помогна сега, те ще дойдат при мен, когато се развият.

А може и да не дойдат, каза си Миранда.

— Но хайде да поговорим за нас.

— Няма за какво да говорим — наежи се Миранда.

Уорън не й обърна внимание, стана от масата и се премести в хола. Явно очакваше тя да го последва и да седне до него. Но Миранда се сви в едно кресло.

— Съжалявам, че се озовахме в това положение, Миранда. Грешката е изцяло моя.

— Не — решително поклати глава тя. — И двамата сме виновни.

— Тогава не мислиш ли, че е справедливо заедно да решим проблема?

— Не! — сърдита, че лесно попадна в клопката му, тя продължи: — Става дума за моя живот и аз съм тази, която ще вземе решение.

— Та ти вече си го взела! И не ми казвай, че ще направиш аборт! А ако е така, трябва да побързаш. Но ти не си от този тип жени, нали?

— Не!

— Значи ще задържиш бебето, когато се роди?

— Разбира се — изгледа го изумена тя. Разбра, че говори за осиновяване и бавно поклати глава. — Ако го родя, аз ще го отгледам. Няма да измина този път заради някого другиго.

— Може и да не е най-разумният довод да отгледаш дете, но за начало върши работа. Е, щом си решила за детето, какво ще кажеш да се оженим?

— Не! — Тя стисна здраво дръжките на креслото.

— Защо не? Какво друго имаш да губиш?

— Свободата си.

— Бездруго ще я загубиш, ще ти я отнеме детето.

— Не те познавам…

— Ще имаме много време да се опознаем след сватбата.

— Ами ако открием, че не можем да се понасяме?

— Ще имаме чиста съвест, че сме се опитали да направим нещо в името на детето. И то ще има баща от плът и кръв, а не някакво име, написано върху парче хартия.

— Не, не искам да говоря за това! — Миранда нервно се изправи. — Нищо няма да излезе. Ще създадем семейство с неискрени мотиви.

— Направихме грешка — приближи се Уорън. — Трябва да я поправим по най-добрия възможен начин. Това лошо ли е?

— Да. Знаеш, че е така! — Тя гневно постави ръце на кръста си. — Не ти подхожда да се държиш така. Трябваше да избягаш, щом разбра, че съм бременна.

— Съжалявам, че не оправдах очакванията ти — заяви той иронично.

— Не исках да прозвучи така — смути се Миранда. — Предполагам, че трябва да се чувствам благодарна, че се държиш благородно и искаш да направиш почтена жена от мен. — Тя се засмя с горчивина. — Не бива. Нямам нужда от теб.

Уорън стисна устни.

— Ти може би, но детето трябва да има баща. А минавало ли ти е през ума, че аз имам нужда от него? От теб? Или моите чувства нямат значение?

Миранда се вгледа в очите му. Навярно е готов да се установи в семейно гнездо, навярно иска да има дете, а покрай него и съпруга.

— Можеш… Можеш да ни идваш на гости…

— Това ли е най-доброто?

Миранда разтърси глава и застана пред прозореца, загледана в светлините, чертаещи пътя на лодките. Уорън постави ръце на раменете й.

— Не сме несъвместими, Миранда. И двамата го знаем. На лодката се чувствахме прекрасно, нали?

— Нима? — Гласът й бе изпълнен с болка.

— Поне за мен, но мисля, че важи и за теб.

Тя не отвърна, с мъка сдържаше сълзите си. Уорън я обърна към себе си, взе в длани лицето й и докосна с устни клепачите й.

— Не плачи, Миранда, всичко ще се нареди, ще видиш.

Целуна устните й. Миранда не помръдна, но след минута се остави на милувките му и обви с ръце врата му. Уорън плъзна ръце по тялото й и я зацелува нежно и страстно.

— Ще се чувстваме добре заедно.

Тръпки преминаха през тялото й и тя вдигна очи, потъмнели от едва сдържано желание.

— Не бива да се женим — упорито повтори тя. — Можем… Можем да се опитаме да живеем заедно. Това няма да бъде крайно решение и ако разберем, че сме сгрешили, лесно ще се отървем един от друг.

— Прекалено лесно. Имам чувството, че ще те видя да изчезваш още при първата трудност. Не. Ако ще бъдем заедно, това ще е с женитба. Не обичам половинчатите неща, както и ти, предполагам.

Лицето му изразяваше увереност. Бе силен. Щеше да се грижи за нея. Но не я обичаше. Нерядко любовта се раждаше по-късно, идваше с грижите и близостта. Но дали ще стане така? Ако знаеше, би приела с надеждата да я обикне някой ден. Но Уорън пристъпваше към мисълта за брак по необходимост и тя считаше семейния им живот за предварително обречен. Страх изпълни сърцето й и тя се отдръпна от прегръдките му. Искаше да води битка, но странно, бе загубила желанието за борба.

— Добре — без да го погледне, изрече тя. — Да опитаме.

Той я целуна по челото, а след това потърси устните й. Миранда отскочи назад.

— За днес стига. Дойде ми в повече. Изморена съм.

— Добре. Почини си, а утре вечер ще направим двойно празненство.

— Какво? А, да, разбира се. Съжалявам, че всичко става набързо.

— Знам, не се тревожи. — Подигравателна усмивка разтегна устните му. — Кой знае? Може и да ти хареса. Лека нощ, мила. До утре. — Той леко я целуна и си тръгна.

Освободена от присъствието на Уорън, Миранда се помъчи да осмисли случилото се. Поне едно бе ясно. Щеше да има дете. Но женитбата?

На следната сутрин бе решила, че ще бъде истинска глупачка, ако се съгласи.

Но пристигна огромна кошница с пролетни цветя, изпратени от Уорън, които изпълниха апартамента със свежест. А когато той се появи вечерта, изглеждаше безупречен във вечерния си костюм. Миранда отново загуби почва под краката.

— Изглеждаш прелестна! — Той нежно я целуна.

— Уорън, снощи…

— Ще говорим по-късно. Запазил съм маса в „Стринфелоуз“.

Тръгнаха веднага и не им остана време да говорят, преди да се настанят на масата в очакване на поръчаната вечеря.

— Благодаря ти за цветята. — Миранда бе нервна и драскаше с вилицата си по покривката. — А колкото до снощното ни решение… Сигурна съм, че и ти си стигнал до същото заключение като мен. Това… Това е зле обмислена идея и нищо няма да се получи. Оценявам желанието ти да постъпиш почтено, но не е необходимо…

— Искаш да кажеш, че си променила решението си?

— Да.

— Е, това е изключително неприятно. — Уорън не се трогна особено. — Вече съобщих на родителите ми, че ще ги посетим в края на другата седмица. Казах им, че съм се сгодил и те с нетърпение очакват да се запознаят с теб.

— Родителите ти? — Миранда бе ужасена. — Не си ми казвал, че имаш родители.

— Повечето хора имат — избухна той в смях.

— Не си им казал, че съм… Не си им казал за…

— Не. Реших, че тази вест може да почака. А тази седмица ще отидем в Норфолк, за да се запозная с твоите родители.

— Уорън, не съм сигурна, че мога да преживея всичко това.

— Можеш, разбира се! Аз ще бъда винаги с теб. Хайде, нека тази вечер забравим всичко, освен годежа, който празнуваме. И след като сме годеници… — Той пъхна ръка в джоба си. — … добре ще е да носиш това.

Той извади пръстен и нежно го постави на ръката й.

— Мисля, че ще ти стане.

Беше много красив пръстен с рубин, заобиколен с диаманти. Миранда се разплака.

— Съжалявам. Обикновено не плача за щяло и нещяло.

— Знам. Хайде, ела да танцуваме.

Миранда се опита да мисли за вечерта като за обикновена среща и се отдаде на забавлението. Само когато погледнеше пръстена, удоволствието изчезваше. Не й харесваше и идеята да посетят родителите й. Ако бе някоя романтична история, би го приела с гордост, но в този случай се чувстваше нещастна.

— Спокойно — успокояваше я Уорън. — Ще те харесат.

Да, щяха да го направят заради него, но със сигурност щяха да се питат къде бе намерил това ужасно създание.

Когато се появиха в дома му, Миранда вдигна гордо глава. Майката и бащата на Уорън бяха любезни, но тя знаеше, че я проучват. Едва издържа до края на деня. Когато потеглиха, се сви на седалката на колата и въздъхна. Уорън отби и спря.

— Справи се добре, Миранда. — Той я погали по косата. — Гордея се с теб.

— Нямаш други роднини, нали?

— Не се тревожи — засмя се той.

— Добре — отдръпна се тя.

Миранда заспа изтощена и се събуди чак, когато стигнаха Докланд. Уорън я събуди с целувка.

— Май съм заспала. Съжалявам, сигурно си умрял от скука по пътя.

— Съвсем не — успокои я той.

Уорън я изпрати до апартамента, изчака да пъхне ключа в бравата, но вместо да й пожелае лека нощ, попита:

— Искаш ли да остана при теб?

Правеше го за пръв път. В края на краищата щяха да се оженят, той имаше право на награда. Тя поклати глава, неспособна да изрече на глас отказа си.

— Добре тогава. Лека нощ. Ще отсъствам няколко дни. Ще се върна в сряда и ще довършим плановете за сватбата.

— Добре. Лека нощ.

Миранда влезе в апартамента. Притесняваше се от последните му думи, които прозвучаха като заплаха. Бе отказала на всяко едно от предложенията му как да организират сватбата. Той бе пожелал да се оженят в църквата в Норфолк, но за Миранда мисълта да крачи към олтара, облечена в бяло, бе непоносима. Нямаше значение, че стотици момичета в нейното състояние го бяха правили. Освен това не се женеха по любов. Предпочиташе граждански брак в Лондон.

В сряда, когато се появи Уорън, бе готова за битка. Както обикновено той предугаждаше настроението й и миролюбиво съобщи, че е съгласен с нея.

— Запазих час за церемонията. В събота, след две седмици.

— Така ли? А защо не ме попита преди това?

— Е, ако имаш друг ангажимент, ще го отложим — иронично отбеляза той.

— Не, нямам друг ангажимент — изненадващо се засмя тя. — Благодаря ти за компромиса. Не бих могла да сключа брак в църква в моето състояние.

— Обадих се на родителите ни и ги уведомих за датата на сватбата. Всички ще дойдат, казах им, че искаме скромно тържество, да не канят никого другиго.

— Нямаш право да постъпваш така. Ще се досетят!

— Да, предполагам.

— Те какво казаха? — едва прошепна Миранда.

— Че ще дойдат. Какво друго?

Миранда взе една възглавница и легна на пода.

— Баща ми ще ме убие.

— По-скоро ще насочи пушката срещу мен. Каза ми, че е точен стрелец. — Той се излегна до нея. — Нали мога да се присъединя към теб?

— По-добре да не им беше казвал.

— Щяха да разберат. Не се притеснявай. След две седмици всичко ще приключи. Съжалявам, че точно сега трябва да местим офиса в новата сграда и не можем да си позволим истински меден месец. Обещавам ти, че веднага щом стане възможно, ще те отведа на някое екзотично място.

— Идеята ми харесва. — Миранда огледа стаята. — Ще ми липсва.

— Сигурен съм, че е така, но моят апартамент е по-удобен за нас, докато намерим къща с градина за бебето.

Бебето. Всичко се въртеше около него и така щеше да бъде до края на живота й. Заради него щеше да се омъжи след две седмици. Ще се превърне в госпожа Уорън Хънтър, а Миранда Лий, момичето, отдадено на кариерата си, щеше да остане само един призрак от миналото.

Ще бъда съпруга на Уорън, мислеше си с горчивина, майка на детето, дъщеря на родителите ми, сестра на Розалинд… А аз? Къде съм аз?

— За какво мислиш?

Уорън бе красавец. Сигурно много жени са влюбени в него и тя му погоди този номер. Поне направи всичко възможно, за да го избегне. И ето, щяха да се оженят, без да са били любовници в истинския смисъл на думата.

— Скоро ще бъдем съпрузи…

— Не!

Уорън погали косата й и я целуна. Миранда отвърна на целувката и простена от удоволствие, когато той разкопча блузата й. Но щом ръцете му стигнаха до ципа на джинсите й, тя замря.

— Няма да нараним бебето, Миранда.

— Знам, но… Не бихме ли могли… Ще се оженим след две седмици.

— И ти искаш да чакаме дотогава? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да.

Уорън се поколеба.

— Добре, Миранда — въздъхна той. — Ще почакаме. Но при тези обстоятелства просто не вярвам на ушите си!