Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Devils Kiss, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Екатерина Кузманова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 54гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Jamey(2009)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2013)
Издание:
Сали Уентуърт. Целувката на дявола
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-11-0390-1
История
- —Добавяне
Шеста глава
— Благодаря, ще си помисля — отвърна Миранда, смутена от обзелите я чувства.
— Добре.
Един келнер им донесе менюто и двамата се преместиха на масата в облицования с дъбова ламперия салон.
— Работата, която ми предлагаш, в какво се състои? Чиновническа ли е?
— Не, повече от това. Намислил съм да се преместим и ми е нужен човек, който да се занимава с агентите за недвижими имоти и да проучи какви са възможностите. Да подбере само онези сгради, които си струва да се видят. С две думи, да ми спести времето.
— Разбирам. Става дума за временна работа, нали?
— Да. Мисля, че ще ти помогне, докато решиш какво да правиш.
Само да знаеше колко точно бе описал състоянието й!
— Колко ще ми плащаш? — попита Миранда. — И как? Комисионна, в случай че намеря нещо подходящо, или твърда заплата?
— Така ли заплащат на ловците на мозъци?
— Така клиентите заплащат на агенцията.
— Мога да ти платя комисионна, а мога да ти изплащам и седмична заплата. Както искаш.
Миранда го изгледа с любопитство.
— Остава да ти задам още един въпрос. Защо ми предлагаш работа?
— Смятам, че ще се справиш добре.
— Както и много други.
Уорън взе бутилката с вино и понечи да напълни чашата й.
— Предпочитам минерална вода — спря го Миранда.
— Страх те е да не се напиеш — не скри подигравката си той.
— Бих желала да забравим това, ако не възразяваш — остро рече тя.
— Не се срамуваш, нали?
— Напротив. — Тя сведе очи, изричайки лъжата. — А ти?
Той се облегна и се замисли.
— Може би съжалявам за начина, по който стана, но не намирам нищо срамно. Щом на двама души им е…
— Липсвал самоконтрол — кисело вметна Миранда.
— Да, така е, доколкото си спомням. — Звучеше така, сякаш се забавлява.
Миранда се почувства обидена.
— Казах ти, че искам да го забравя. Ако споменеш случката още веднъж, няма да приема да работя за теб.
— Значи ли това, че приемаш работата?
— Още не си ми отговорил защо ми я предлагаш?
— Защото имам чувството, че ако не бе онази нощ, ти още щеше да работиш при Греъм. Дори щеше да си сгодена за него.
— Не — твърдо отвърна Миранда. — След като го видях у дома на родителите ми, разбрах, че не е подходящият мъж за мен.
— Така ли? Не ми ли каза, че си разбрала, че не го обичаш?
— И това. — Миранда пламна. — Не разбирам защо вдигаш шум около онази нощ. Не бе нищо особено.
— Тогава защо се срамуваш?
Очите й помръкнаха. Почувства се уязвима и потръпна.
— Добре. Приемам работата — побърза да каже. — Можеш да ми плащаш по две хиляди лири на седмица, плюс разходите и комисионна, ако намеря нещо.
Уорън избухна в смях.
— О, бях забравил колко умееш да се пазариш. Добре. Кога започваш?
— В понеделник.
Миранда бе уверена, че ще работи само няколко седмици. В края на този период трябваше да е готова с решението си за бебето. И междувременно трябваше да положи усилия да опознае Уорън по-добре.
Когато вдигна глава, забеляза, че той внимателно я наблюдава.
— Доби прекалено тъжен вид — отбеляза той.
— О, прекарах тежък ден. А за търговския директор, който ти трябва…
— Да. Ще трябва да си го търся сам.
— Не. Донесох ти папката. Почти съм го намерила. Това е част от сделката.
— Без да заплащам?
— Не. Задължена съм ти за предложението.
— Не ми дължиш нищо — отсече Уорън.
— Добре — стресна се Миранда. — Да кажем, че ще го направя, за да не губя форма.
— В случай, че решиш да основеш собствена агенция за подбор на специалисти ли?
Тази мисъл не й бе минавала през ума, но кимна. Би могла да започне в Лондон, но ще трябва да работи в жилището си. Имаше добри и ценни познанства. Най-големият проблем щяха да бъдат парите, но…
— Мога да отгатна как препускат мислите ти. — Смехът на Уорън я извади от унеса й. — Греъм ще трябва да внимава, за да не загуби бизнеса си.
— Добра идея, макар и невероятна.
— Защо? Какво би могло да те спре, ако наистина искаш да постигнеш нещо?
— Това твоята философия ли е?
— Да. Щом пожелая нещо, аз го правя.
— Винаги ли получаваш онова, което искаш? — В гласа й се долавяше неприязън.
— В повечето случаи, макар че има и изключения.
Миранда би го запитала за тях, но като видя закачливите пламъчета в очите му, се отказа и пренесе разговора върху прекрасните качества на храната.
— Радвам се, че ти хареса. — Уорън погледна часовника си. — Още е рано. Искаш ли да отидем някъде другаде?
— Не, благодаря. Най-добре е да се прибирам. — Миранда потрепери и вдигна яката на палтото си. — Студено е като онази нощ в Йорк, когато… — Тя замълча.
— За човек, който твърди, че иска да забрави — сложи ръка върху рамото й той, — твърде често споменаваш това. Защо?
— Защото никога не ми е било толкова студено. Каква друга причина може да има? — Тя дръпна ръката си и забърза към колата.
По пътя се притесняваше, че Уорън ще пожелае да влезе и да пийне чашка за лека нощ. Предния път не бе показала скрупули и му бе отдала тялото си. Навярно очакваше същото да се повтори, още повече че й бе предложил работа.
Спряха пред дома й. Уорън не изключи двигателя.
— Искаш ли да те изпратя до горе?
— Не, благодаря — дрезгаво отвърна Миранда.
— Добре. Ще се видим в понеделник сутринта.
Почивните дни бяха изпълнени с противоречиви чувства за Миранда. Не можеше да вземе решение. На няколко пъти понечи да се обади в клиниката и да запише час за прекъсване на бременността, след това се замисли за работа, която би могла да върши, и заедно с това да гледа детето. Понечи дори да телефонира на Уорън и да му съобщи, че не може да приеме работата. Близостта помежду им бе опасна. След това пък реши, че за нея няма да бъде трудно да го държи на разстояние. Нерешителността й я плашеше и разгневяваше. Е, да, понякога, постъпките й бяха погрешно преценени, но тя бе взимала решението.
Невероятно, мислеше си тя, докато навличаше палтото, за да се поразходи покрай реката.
Леденият въздух сякаш прочисти главата й и тя осъзна, че бе на път да се остави на течението и единствената нощ, прекарана с Уорън, да обърка живота й. Вече бе съсипала кариерата си, градена с години, но все още имаше възможност да се измъкне и да си намери друга работа. В миг изпита облекчение. Така ще направи! Решението бе взето. В понеделник сутринта ще се обади в болницата, а след това ще съобщи на Уорън, че не е в състояние да се заеме с предложената й от него работа. Не, най-добре да му каже, че са й предложили постоянно място. Така нямаше да й се налага да го вижда отново. И след операцията щеше да обърне тази страница от живота си и да започне начисто.
Наистина, бе взела най-доброто, единственото възможно решение. Миранда отхвърли и последната частица съмнение, както и чувството на вина, което я бе обсебило. За Бога! Живееше в двайсети век, когато всяка жена имаше правото да решава съдбата си. А всяко дете имаше правото да живее в семейство, да бъде отглеждано с обич, а не да го приемат като продукт на случайно възникнал копнеж за близост между двама души, които почти не се познават.
Миранда тръгна към дома си. Намисли да вземе влака за Докланд за няколко спирки. Хората използваха тази транспортна линия, за да се доберат до Военноморския музей и когато Миранда се качи във влака забеляза няколко семейства. Погледът й бе привлечен от жена на нейната възраст, хванала за ръка четиригодишно момиченце. С другата си ръка бе прегърнала бебе, а до тях стоеше сгъната една от модерните бебешки колички. Миранда опиянено гледаше лицето на жената, сияещо от любов, гордост и радост.
Почувства се съкрушена. Виждаше се как тя държи своето дете. Какво право имаше да отнема живота на едно дете, въпреки обстоятелствата, при които щеше да се роди?
Отново я завладя лошото настроение. Всяко решение бе и добро, и лошо.
На следващата сутрин Миранда взе метрото към офиса на Уорън. Бе впечатлена от обзавеждането и от енергията, с която работеха служителите му. Смути се като видя неколцина от онези, които бе убедила да напуснат, но бързо бе въведена в кабинета му.
— Добро утро, Миранда! Искаш ли чаша кафе?
— Не, благодаря. — Боеше се да не й призлее.
— На работа тогава! Направих списък с местата, които искам да видиш, както и типа на сградата, която търся. Най-добре бих се чувствал, ако остана тук, но компанията се развива. Ето, прочети списъка и виж дали не можеш да измислиш още нещо. Миранда съблече палтото си и седна на едно кресло до прозореца. Носеше черен костюм с къса пола и ботуши. Кръстоса крака.
— Отбелязал си, че искаш паркинг, но това оскъпява мястото, особено в града.
— Знам, но ми е нужно. Трябва ми също и паркинг — за посетителите.
— Всичките ти служители ли идват с кола на работа?
— Не. Около петдесет процента.
— Значи бихме могли да намалим местата на паркинга. А ако изберем място близо до спирка на метрото, това би накарало служителите ти да ползват обществен транспорт.
— Добра идея. Слушай, да отидем да те представя на Джонатан Картър. Той най-добре знае колко души идват на работа с кола.
— Истинският Джонатан Картър? — вдигна вежди Миранда.
— Да — смръщи вежди Уорън. — Този път ще го видиш от плът и кръв.
За миг и двамата се смълчаха. Уорън й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Застанаха близо един до друг и Миранда усети парфюма му. Заля я вълна от желание. Очите й потъмняха. Уорън сякаш усети това и леко стисна ръката й, после отстъпи назад и каза:
— Да вървим при Джонатан.
Миранда се отдаде изцяло на работата през следващите няколко дни. Проведе много телефонни разговори, а после, въоръжена с подробна карта, тръгна да обикаля с агентите по недвижими имоти като същевременно продължаваше и проучването за подбор на търговски директор. В края на седмицата се появи в офиса и пожела да се срещне с Уорън.
Завари го в кабинета му. Той й махна с ръка за поздрав и продължи разговора си.
Миранда застана пред прозореца и се загледа навън. Бе валял сняг, но той никога не се задържаше в Лондон задълго. Единствената следа бяха заледените улици и заснежените покриви. Спомни си за нощта на яхтата и се запита колко време трябва да мине, за да може да гледа снега, без той да й навява ненужни спомени. Дали заченатите в студ бебета остават зиморничави?
Уорън приключи разговора си. Тя бавно се обърна към него, готова да му докладва за резултатите, но видя, че е намръщен и замълча.
— Не изглеждаш добре — рязко каза той. — Още повече си отслабнала и имаш сенки под очите.
— Благодаря за комплимента!
— Не прекаляваш ли с диетата?
— Не. Добре съм. Донесох ти досиетата на четирима, подходящи за търговски директор.
Тя приближи бюрото му и извади от куфарчето си купчина документи. Той не ги взе. Гледаше лицето й. За миг погледите им се срещнаха.
— Добре съм — разтревожено промълви Миранда. — Напоследък не спя добре. Това е.
Уорън взе книжата.
— Греъм ли ти липсва?
— Не.
— Тогава ти липсва суматохата и напрежението на сделките?
Тя се усмихна.
— Не и когато съм заета. Няма ли да прочетеш поне списъка?
— По-късно. Ще вечеряме ли заедно?
— Благодаря, но вече имам ангажимент.
— Толкова скоро след раздялата с Греъм?
— Аз не бях сгодена с него. Той бе само един от мъжете в живота ми.
— Ясно.
Още няколко минути Уорън не отдели изпитателния си поглед от лицето й.
— Намери ли нещо подходящо за нов офис? — рязко запита той.
— Видях няколко места, но нито едно няма всички характеристики, които искаш, затова не съм ти казала нищо.
— Правилно. Довечера ще прегледам кандидатурите за търговски директор и утре ще ти кажа какво мисля.
Миранда се отправи към вратата, но я спря гласът му:
— Миранда?
— Да?
Уорън се приближи и разроши косите й.
— Ще ми кажеш ли какво те тревожи нощем и не ти дава да спиш?
Миранда едва успя да се усмихне.
— Добре. Собственикът на съседния апартамент е в провинцията и е разрешил на брат си да живее там. А той всяка вечер устройва шумни празненства. Понякога имам чувството, че стените ще се срутят. За щастие си тръгва след ден-два. Тогава ще се наспя. Защо питаш? Да не смяташ, че страдам от угризения на съвестта? — Тя свали ръката му. — Трябва да побързам. Имам много работа. Довиждане.
Убедена, че е доказала на Уорън, че с нея всичко е наред, Миранда влезе в едно кино. Най-важното бе да не разбере, че е бременна. Уорън бе от мъжете, които имаха определено мнение по всеки въпрос. Не й се искаше да започне да я убеждава. Не, той нямаше да я убеждава, щеше да я накара да направи онова, което смяташе за най-доброто. Но Миранда сама носеше отговорност за решението си. Хрумна й, че ако Уорън разбере, сигурно би й предложил да се оженят или поне да плаща издръжка за детето.
Напразно се опитваше да потисне притеснението. Филмът, чийто сюжет представяше забавна история, не й донесе очакваното успокоение. От умора задряма на няколко пъти. Глупава работа! Излезе от салона, взе такси и се отправи към дома си.
Бе се обаждал Греъм. Искаше да знае къде е папката на Уорън. Съобщаваше й, че има да получава още един чек.
Не можеше ли да й го изпрати, по дяволите? Очевидно държеше да й го връчи лично, за да я унизи. Е, нямаше да го вземе и толкова.
Миранда въздъхна. Ако ще ражда, имаше нужда от всяка стотинка.
Отиде в кухнята. В хладилника се мъдреше само една консерва сардини и фъстъчено масло. Би могла да си направи сандвич. Каква комбинация, Господи! Всеки би се досетил, че е… За пръв път усети, че състоянието й не е лош сън. Длъжна бе да обмисли нещата такива, каквито са. Бавно се зае да си приготви сандвич. В този миг се разнесе звънът на домофона.
— Да? — отзова се тя, преди да погледне монитора, за да разбере кой е гостът. Настръхна.
Беше Уорън.
— Привет, Миранда! Мога ли да се кача?
Стъписана, тя не можа да измисли подходящо извинение.
— Да, заповядай.
Той се усмихна.
— Би ли натиснала бутона?
Със забавено движение тя го стори и отвори вратата на апартамента. Мислите й отчаяно се лутаха и търсеха отговор на въпроса за какво бе дошъл.
— Добър вечер. — Той влезе и с любопитство се огледа. Закачи палтото си.
— Искаш ли нещо за пиене или бързаш?
— Благодаря, имам много време. Джин с тоник, моля.
Тя му наля питието и отиде да донесе лед от кухнята. Уорън я последва и видя сандвича.
— Нима това е вечерята ти? — Очите му се бяха ококорили от почуда.
— Отложих срещата си. Той… Той попаднал в задръстване. Опашката била дълга най-малко десет километра.
— Нима? Нищо не съобщиха за това по радиото.
— Сигурно си слушал друга програма — прекъсна го тя. — Питието ти е готово.
— Благодаря. — Уорън присви очи, като забеляза колко малко му бе наляла. — А за теб?
— Сега ще си сипя. Защо не седнеш в хола?
Той послушно излезе от кухнята, а Миранда си наля чаша минерална вода като се надяваше, че Уорън ще я вземе за джин. Внезапно й стана зле при вида на сандвича и побърза да го изхвърли в кофата. Завари Уорън да се оглежда с любопитство насред хола.
— Обзавела си апартамента с много вкус — каза той. — Точно в твой стил.
— Благодаря — усмихна се Миранда, която сама бе проектирала обзавеждането на жилището си и наистина бе горда с резултата.
— Гледката също е прекрасна. — Той застана пред голям прозорец без завеси.
— Точно затова го купих.
Чакаше с нетърпение да разбере защо е дошъл, но Уорън очевидно не бързаше и спокойно я разпитваше дали й харесва Докланд. В началото тя бе нащрек и внимателно обмисляше отговорите си.
Времето минаваше. Тя му наля второ питие, този път в нормалната доза. Уорън пак се ококори, но не каза нищо.
— Още не си изяла сандвича си — напомни й той.
— Вече не ми се яде. — Тя събу ботушите си и се облегна със замечтан поглед.
— За какво мислиш?
— Колко е странно, че се запознахме. При нормално стечение на обстоятелствата, вероятно нямаше дори да знаем имената си.
— Така е. — Уорън се премести и седна близо до нея. Прегърна я и я притисна към себе си.
Миранда трепна и се отдръпна.
— Защо дойде?
— За да ти върна списъка с кандидатите и да ти кажа на кого се спрях.
— Можеше да го оставиш в пощенската ми кутия. Не бе нужно да звъниш. Освен това знаеше, че не съм у дома.
— Не знам защо, но не ти повярвах за тази среща. — Той разсеяно си играеше с косата й. — Имаше ли такава?
Миранда сведе глава и се опита да прикрие лицето си под разпиляната коса. Вдигна рамене и призна:
— Не.
Не се осмели да срещне погледа му.
— Значи предпочиташ да излъжеш, вместо да излезеш с мен?
Не бе много ядосан.
— Да — вдигна глава Миранда.
— Толкова отблъскващ ли съм като любовник? — по-остро попита той.
Миранда понечи да стане, но Уорън я задържа. Тя го изгледа ядосано.
— Да. Аз не съм лека жена.
— Знам това.
— Какво знаеш? От всичко, което знам, ти…
Той сложи пръст върху устните й.
— Каза, че си мъж с опит — прекъсна го Миранда и впери поглед в него. — Това значи ли, че си сериозно обвързан с някоя?
— Така ли мислиш? Не. На времето живях с едно момиче, но решихме да се разделим. Сърцето ми е напълно свободно — безгрижно поясни Уорън.
Миранда сви устни, замислена за причината, която го бе разгневила след нощта на яхтата. Канеше се да го попита, но в този миг той сведе глава и я целуна.
Не можеше да му устои, дори не направи опит да го отблъсне. Щом я докосна, го пожела. Копнежът бе болезнен и тя се отдаде на чувствата си. Обви с ръце врата му и почувства възбудата му. Той я притисна на облегалката и обсипа лицето и врата й с целувки. Миранда въздъхна и тихо простена. Пръстите й трескаво се опитваха да се преборят със сакото му.
Устните му отново се върнаха върху нейните. С една ръка разкопча блузата й и я захвърли настрани. Погали гърдите й, чиито зърна се бяха втвърдили от възбудата. Миранда извика от удоволствие. Плъзна ръце по гърба му. Не искаше да спре, но Уорън вдигна глава.
— Миранда, аз… — прошепна с нескрито желание той.
— Не говори! — Тя бързо го целуна. — Само не говори…
Той свали сакото си, разхлаби вратовръзката и разкопча ризата си. Допирът до кожата му предизвика емоционален шок у Миранда. Ръцете му притискаха кръста й. Уорън простена. Тя добре си спомняше този звук. Щеше да бъде прекрасно. До сутринта…
Младата жена се опита да се отдръпне и да седне, но Уорън задържа лицето й между дланите си.
— Искам те! — Гласът бе дрезгав. — Този път искам аз да…
— Какво значи този път? — сепна се Миранда и се изправи. — Само защото веднъж се е случило, си въобразяваш, че можеш да ме любиш, когато решиш. Знаеш, че сега не съм пияна!
— Не, не си. Ти жадуваш тялото ми, както и аз твоето… — Той я прегърна и започна да я гали, което отново я изпълни с желание.
— Недей! Моля те, недей!
— Не ме лъжи! Не се преструвай, че това няма значение за теб.
— Не се преструвам. Аз… — неочаквано го отблъсна Миранда. — Искам да си отидеш.
— Не, не искаш. Защо не признаеш истината? Искаш да остана и да те отведа в леглото. — Гласът му бе мек и опияняващ. — Беше ни хубаво онази нощ. И сега може да бъде така… — Той нежно я целуна. — Дори по-хубаво.
Миранда се изви и вдигна блузата си от пода. Закопча я с треперещи пръсти.
— Каза, че няма условия от този вид за работата, която ми предложи. Така ли държиш на думата си?
— Никой не те насилва.
— Добре, върви си тогава.
— Щом искаш… — Той объркано облече ризата си.
— Да — потвърди Миранда.
Уорън я огледа от глава до пети.
— Защо не отказа веднага?
Трябваше да го направи, но й се бе сторило невъзможно.
— Любовната игра не е кой знае какво — вдигна рамене тя. — Но ти отиде далеч.
— Кажи ми къде е границата следващия път. — Очите му бяха студени и безизразни.
— Няма да има следващ път.
— Напротив. Ще има.
Тази нощ Миранда лежа дълго, обляна от лунната светлина, след това зарови лице във възглавницата и заплака.
Бе направила грешка като прие работата от Уорън. Реши да я свърши колкото е възможно по-скоро.
Насрочи среща за разговор с човека, избран от него за търговски директор. С радост установи, че мъжът бе склонен да приеме и тя можеше да уреди среща между двамата, за да се договорят. Същевременно се зае да търси нов офис и сведе до две възможностите. Всяка от сградите бе на осем километра разстояние от сегашния му офис. Едната задоволяваше всичките му желания и тя бе доволна. Но след безкрайните обиколки се чувстваше изтощена.
Миранда съобщи по телефона на Уорън за откритието си.
— Още някой е проявил интерес към една от сградите, тази, която смятам, че ще одобриш, затова ти предлагам да я видиш веднага.
— Добре. Ще отидем утре рано сутринта. В десет и половина имам среща с един клиент. Ще те взема в осем.
Миранда не се радваше много-много на срещата сутринта, но нямаше избор. Опита се да се успокои като си повтаряше, че ще бъде последната им среща.
На следващата сутрин го чакаше на улицата и щом спря, веднага се качи в колата. Не бе много студено и грееше слънце. Поздрави го с бегла усмивка, като се стараеше да не среща погледа му. Запозна го с подробностите около първата сграда.
— Продължавай! — нетърпеливо я подкани той. — Колко площ има за приемната?
— Около… около… — Гласът й замря. — Спри! Веднага!
Тя вдигна длани към устата си.
— Какво? — Уорън гледаше ужасено побелялото й лице и зави към входа на близкия парк. — Там има обществена тоалетна.
Миранда излетя от колата навреме. После разтреперана се облегна на оградата. Едва се приближи до чешмата и наплиска лицето си.
— Как си мила? — попита я жена на средна възраст, облечена с престилка. — Съпругът ти ме помоли да проверя дали си добре. Бременна си, нали?
— Да — кимна Миранда.
— Така и помислих.
Миранда й благодари и тръгна обратно. Уорън нервно обикаляше колата.
— Съжалявам — каза му. — Не трябваше да чета по пътя. Винаги ми прилошава.
Тя посегна да отвори вратата, но бе заключена.
— Да се поразходим — предложи Уорън.
Пренебрегна протеста й и тръгнаха по една алея. Неколцина разхождаха кучетата си, но освен тях в парка нямаше никого.
Внезапно Уорън спря и я погледна.
— Защо не ми каза?
— Какво да ти кажа?
— Че си бременна.
— Не бъди глупав! Само защото ми става лошо в кола…
— Когато пътувахме до Йорк не ти стана лошо.
— Тогава не се опитвах да чета.
— Четеше по картата? — Той я разтърси. — Спри да лъжеш, Миранда! Отдавна се досещах. Ти си бременна и детето е мое!