Сали Уентуърт
Целувката на дявола (5)

Пета глава

Миранда очакваше с притеснение предложението на Греъм, но той не го направи и тя си отдъхна. Въпреки че на връщане бе необичайно ентусиазиран и на няколко пъти спомена за общото им бъдеще. Тя се надяваше да не стане дума за брак, а само да живеят заедно, но съзнаваше, че той е традиционалист и би предпочел официално да уредят отношенията си. Но не би се съгласил да живее в Докланд. Тя се засмя тихо и Греъм я погледна.

— Изглеждаш щастлива. Прекарахме невероятно, нали? Благодаря ти, че ме покани. — Той свали ръка от волана и я потупа по коляното.

Миранда реши да му каже истината, но си спомни, че не бива да шокира мъж, който шофира. Не искаше да се озове отново в някоя канавка. Трябваше да запази търпение, докато пристигнат в Лондон. Когато Греъм занесе куфара й до вратата на апартамента, тя се обърна към него и нерешително рече:

— Греъм, трябва да ти кажа нещо… Реших да напусна агенцията.

— Какво?! Съжалявам, не те разбрах. Шегуваш ли се?

— Не. Искам да напусна.

— Какво те кара да го направиш?

— Просто… Просто не искам да работя там. Смятам… Чувствам, че е време да поема в нова посока.

— Господи! — Той я гледаше стъписано. — Не си вербувала сама себе си, нали?

— Не.

— Тогава защо? Има ли нещо общо с Уорън Хънтър?

— Да, отчасти.

— Виж, тази история приключи. Не бива да се отчайваш. Всеки прави грешки. Ти си добър професионалист, усещаш човешката индивидуалност, а това е много важно.

— Искаш да кажеш, че разчитам на женската си интуиция — иронично отбеляза Миранда. — Мило е, че го каза, Греъм, но вече съм решила. Ще подам двуседмично предизвестие от първи януари.

— Мога ли да те накарам да промениш решението си? Повече пари?

— Не! — ядосано го изгледа тя.

Греъм пристъпи към нея и постави ръце върху раменете й.

— Каза, че решението ти е само частично свързано с Уорън Хънтър. А има ли нещо общо с мен?

— Да. — Сърцето й биеше до пръсване. — Мисля, че не си подхождаме…

— Не си подхождаме?! Мислех, че споделяме чувствата си.

— Така беше — призна тя. — Но се боя, че нещата се промениха.

Греъм отпусна примирено ръце.

— Разбирам. Какво направих в бащиния ти дом? Мисля, че родителите ти ме харесаха.

— Да. Те те харесаха. Не става дума дали си направил нещо, или не. — Тя отчаяно поклати глава. — Казах ти, вината не е у теб. Съжалявам. Не исках да те нараня. Аз…

— Не! — изсмя се остро Греъм. — Не съм наранен. Отегчен съм и съжалявам за времето, което пропилях с теб. Чакам те утре в офиса. Точно в девет. Не когато ти хрумне! — И той затръшна вратата.

Миранда въздъхна. Имаше чувството, че не се бе справила блестящо, но поне бе приключила с трудната част. Греъм не бе от мъжете, които ще я молят да промени решението си. Бе приел отказа й като лична обида, макар да не си го призна. Следващите две седмици нямаше да бъдат приятни, но щеше да го избягва, доколкото може. Освен това имаше право на отпуск и щеше да се възползва. Оставаше да реши дали да задържи бебето, или да направи аборт.

Новогодишната нощ прекара сама, вместо да отиде на увеселението, давано от съседите на Греъм в Уимбълдън, на което бяха поканени. За пръв път оставаше сама в празничната нощ. Малко след полунощ позвъни на родителите си и ги поздрави. Не им каза нищо за раздялата си с Греъм, не искаше да ги тревожи. Щеше да им съобщи, след като вземе окончателно решение какво да прави.

Решението висеше над главата й като дамоклев меч. Напълни чашата си с вино и сама вдигна наздравица. Чудеше какво прави Уорън. Сигурно имаше приятелка, на която искаше да остане верен, и затова се бе държал зле онази сутрин. Нямаше как да го разбере със сигурност. Не можеше да му представи дори иск за бащинство. Отговорността тегнеше единствено върху нея.

Не можеше да обременява родителите си с извънбрачно дете, за да продължи кариерата си. Щяха да го обичат и да й помагат, но вече бяха на години, имаха право на отдих и спокойствие.

 

 

Януари обикновено бе натоварен месец. Фирмите приключваха годишните си договори и трескаво търсеха нови сътрудници на мястото на уволнените. Миранда бе много заета, тъй като Греъм я товареше с всеки случаен клиент, гледаше я хладно и явно тайно още преживяваше раздялата им.

Всички в агенцията бяха разбрали, че са скъсали и бяха изпълнени с любопитство, когато узнаха, че Миранда напуска. Един ден, в средата на месеца, Меган позвъни в кабинета й и я уведоми със смутен глас:

— Един господин иска да те види. Търси си нов търговски директор.

— Тук ли? Не съм се уговаряла с никого.

— Говорил е с Греъм и той му казал, че може да говори с теб.

— Разбирам. Покани го. Как се казва?

— Господин Хънтър от „Компас“.

— Какво? — извика Миранда. — Почакай!

Но Меган бе затворила. Само след секунди секретарката въведе Уорън, като се държеше подчертано любезно. Не бе забравила как бе нахлул в агенцията предишния път.

— Какво искаш? — разтревожено го пресрещна Миранда.

— Да се консултирам с теб.

— О! — Миранда сведе очи. — Наистина не проумявам защо си дошъл след…

— След твоята грешка, която ми коства толкова скъпо? Точно затова съм тук. Твоят приятел ми обеща, че ще отиде на лов… Извинявай, ще потърси търговски директор за моята компания на мястото на онзи, който ти открадна.

— Ясно. Тогава не е ли по-добре да потърсите Греъм, господин Хънтър?

— Вече говорих с Греъм по телефона и той ме посъветва да се обърна към теб. — По устните му пробяга усмивка. След това явно го обзе нетърпение и рече: — Слушай, не можем ли да седнем? Или клиентите ти стоят прави?

— Не, заповядай! — Миранда посочи стола пред бюрото си вместо кожените кресла, разположени около масичка в единия ъгъл на кабинета. Уорън иронично я изгледа, но нищо не каза и седна. Миранда се намръщи и се опита да се успокои. Бе преживяла истински шок след появата му. За част от секундата помисли, че е разбрал за бебето. Бе невъзможно, разбира се.

— Проблем ли има?

— Не. Просто Греъм не ми спомена за посещението ти. — За да я накаже, бе уверена в това. За пръв път изпита радост от раздялата им. — И така, търсиш си нов търговски директор?

— Да. Твоят приятел обеща да ми намери подходящ човек, без да заплащам за това.

— Добре. Кажи ми каква квалификация изискваш и какво предлагаш?

Уорън даде нужната информация, а Миранда си записа някои данни. Неочаквано той се протегна и хвана брадичката й. Ръцете й се разтрепериха и тя изпусна писалката.

— Ще предам заявката ти на някого от колегите ми.

— Не искам друг! Искам теб — заяви Уорън. — Вече знам колко добър професионалист си — добави подигравателно.

Миранда се смути.

— Съжалявам, но по-добре друг да се заеме с това, защото аз напускам агенцията.

— Напускаш?! — присви очи Уорън. — Но аз накарах Греъм да се закълне, че няма да те уволни.

— Така ли? Не знаех.

— Той уволни ли те?

— Не, аз напускам.

— Наистина? И къде отиваш? — Той се облегна на стола и кръстоса крака. Миранда взе един молив и нервно зачука по бюрото.

— Не си чувал името на компанията. В провинцията е. — Тя се изправи. — Ще се заема със заявката и ще ти предам списък на вероятните кандидати, колкото мога по-скоро. — Говореше остро, защото искаше да го накара да си тръгне по-бързо.

Ала той се изправи и се приближи към нея. Обви с ръка кръста й и я погледна в очите.

— Каква е истинската причина? Каза ли на Греъм за онова, което се случи на яхтата? Затова ли скъсахте?

— Не. — Тя се опита да се освободи от прегръдката му, но той не я пусна. — Няма нищо общо с теб. — Гласът й прозвуча неуверено.

Уорън продължаваше да я гледа настоятелно. Миранда не издържа и сведе очи. Вероятно й бе повярвал, защото я пусна и тръгна към вратата.

— Добре. Ще чакам да ми се обадиш.

Щом той излезе, Миранда седна и оброни глава. Меган надникна и попита:

— Искаш ли кафе?

— Да. Силно, без мляко.

Не бе в състояние да работи. Седеше, забила празен поглед в бюрото си. Спомни си кога за пръв път бе влязла в този кабинет, очарована от напредъка в кариерата си. Работата, която изоставяше, навремето бе голяма крачка в йерархията. До този миг бе виждала ясно бъдещето си — успешна кариера, която би й позволила да основе своя собствена агенция. Женитба за подходящ човек и два пъти по шест месеца отпуска в разумен период във времето, за да роди децата си…

Всичко се бе обърнало с главата надолу. А не бе го очаквала. Бе длъжна да направи аборт и като сестра си да загърби цялата история. Но не можеше да го направи. Тайно се питаше на кого ще прилича детето. Дали косата му бъде къдрава, дали ще има същите сиви очи както на Уорън, засенчени от дълги мигли? Господи! Трябваше да се стегне. Не можеше да продължава така!

Точно в дванайсет и половина грабна палтото си и излезе да обядва. Духаше леден вятър, който й напомни за вечерта, когато бе паднала в ледената вода. Спря се за миг и си сложи ръкавици. Нечия ръка си промуши под лакътя й.

— Уорън! — стъписа се тя.

— Привет, Миранда! Искаш ли да се поразходим из парка?

— Тъкмо отивах да обядвам… — Бе пребледняла. — Защо?

— Да не мислиш, че ти повярвах, че отиваш в провинцията! Искам да знам какво възнамеряваш да правиш.

Той я стисна по-силно и я поведе към близкия светофар. Почакаха да светне зелено и пресякоха. Пусна я чак в парка.

Клоните на дърветата бяха сковани в скреж. Катерички и птици приближаваха хората с надеждата да получат храна. Внезапно Уорън се спря.

— Добре. Хайде, кажи ми истината.

— Няма нищо за казване. Реших да напусна и толкова.

— Каза ли на Греъм? — Тя мълчеше. — Говори!

— Не, не съм му казала.

— Напускането ти има ли нещо общо с мен?

— Не — отклони поглед тя.

— От теб няма да излезе добър търговец, Миранда! Не умееш да лъжеш. Щом не си му казала, защо напускаш?

Нямаше как да му каже истината, но трябваше да измисли нещо убедително. Мислите й трескаво препускаха.

— Наистина не е заради теб — каза накрая. — Но след онази нощ… разбрах, че не съм влюбена в Греъм.

— Значи все пак аз съм причината.

Миранда се засмя, доволна, че поне смехът й не звучи фалшиво.

— О, небеса! Онази нощ не е от значение за мен, както и за теб. Разбрах, че ако наистина обичам Греъм, не бих го допуснала, независимо колко пияна съм била. Сигурна съм, че разбираш това.

— Да. — Той извърна глава.

Миранда въздъхна с облекчение.

— Трябва да призная, че случката ме накара да се замисля. Не съм от хората, които приемат безразборния полов живот. Макар обстоятелствата да бяха… особени. Така че реших да се разделя с Греъм и да напусна агенцията.

— Той предложи ли ти да се ожени за теб?

— Не, но щеше да го направи, след като прекарахме коледните празници у дома на родителите ми.

— Той е бил с теб на Коледа? — Уорън я гледаше удивен. — Доста време ти е било нужно, за да разбереш, че не си влюбена с него. Нашето злополучно пътуване не бе ден преди Коледа…

— Исках да бъда абсолютно сигурна в чувствата си! — избухна Миранда. — Не бих желала грешката, която допуснах с теб, да ме подтикне към друга, още по-голяма.

— Значи приемаш случилото се като грешка, така ли?

— Естествено. Бях замаяна и ти, ако беше джентълмен, нямаше да се възползваш.

— Колко претенциозно звучат думите ти! Сякаш слушам твоя приятел… Извинявай! Бившият ти приятел. Бе дошъл да поиска извинение и каза, че не носи отговорност за действията ти, а в същото време обеща да направи всичко възможно, за да оправи бъркотията.

Миранда издърпа ръцете си и се обърна.

— Предполагам, че това е всичко, което искаше да ми кажеш…

— Не. Не съм свършил. Къде ще работиш?

— Вече ти казах. В една провинциална агенция.

— Доста странно. Не ти вярвам. Намери ли си всъщност работа? Не си. Дори не си търсила, нали?

— Не, още не съм. — Миранда направи няколко крачки. От устата й излизаха облачета пара.

— Защо? — настигна я Уорън.

— Не знам. Иска ми се да се прибера вкъщи за няколко месеца. Нужно ми е време, за да преосмисля живота си. Може би трябва да поема в нова посока.

Повървяха няколко минути мълчаливо.

— Имам място за теб в моята компания — неочаквано заяви Уорън.

— Какво! Та ти дори не харесваш… — Тя го гледаше невярващо. — Слушай! Само заради едно преживяване, не си длъжен да ми предлагаш каквото и да било. И сама мога да си намеря работа. Благодаря! За Бога! Имам толкова контакти! — Смехът й прозвуча пресилено.

Тя продължи да крачи по алеята. Уорън хвана ръката й и я стисна.

— Никога не бягам от отговорност, Миранда! — Очите му я гледаха изпитателно. — Трябва ли да се чувствам отговорен за теб?

Миранда полагаше неимоверни усилия да не издаде чувствата си.

— Не, не трябва! Вече ти казах, че не желая да те виждам повече. Така че, би ли бил така любезен да ме оставиш на мира?

Този път тя се отскубна и забърза напред.

Влезе в първото заведение, което съгледа, и си поръча супа и руло. Седна в един ъгъл и се замисли. Беше изгладняла, но щом й поднесоха супата, не можа да хапне от нея. Почовърка замислено рулото. През последната седмица всяка сутрин се чувстваше зле. Понякога дори на обяд й се гадеше. Вероятно трябваше да отиде на лекар, който да потвърди бременността, но не виждаше смисъл. Лекарят нямаше да й каже нищо ново. Мислите й се върнаха към Уорън. Гледаше я така настойчиво, когато попита дали трябва да се чувства отговорен. Сигурно се досещаше. Не, невъзможно! Вероятно само таеше подозрения. На яхтата се бяха отдали на страстта импулсивно, нямаха време да вземат предпазни мерки. Естествено бе да се досеща.

И какво, ако му каже? Опита се да си представи сцената. Дали щеше да поеме разходите за аборта, както бе сторил приятелят на Розалинд? В престижна клиника, разбира се. Със сигурност не би пожелал задълженията на бащинството за следващите шестнадесет години само заради един миг невнимание, помисли си с горчивина тя. Затова я разпитваше, за да се увери, че ако има проблеми, ще направи аборт. От негова гледна точка би било крайно неразумно, ако задържи бебето. Но инстинктът й на майка влизаше в конфликт със съвременните схващания и тя просто не знаеше как да постъпи.

Опитвайки се да забрави грижите си, Миранда се върна на работа.

Привечер бе почти готова със списъка с кандидатите за търговски директор за компанията на Уорън. Хрумна й, че най-малкото, което би могла да направи за него, бе сама да намери подходящия човек. За щастие, изискванията не бяха детайлизирани и намери нужната информация от данните, набрани при предишни проучвания. Само няколко дни й бяха нужни, за да стесни кръга на компаниите, в които би могла да открие вероятния кандидат. След това се обади на своя агент и му обясни каква информация й е нужна.

Повечето от служителите си тръгваха рано в петък следобед, но Греъм педантично следеше дали спазва работното време и тя не искаше да му дава повод да й прави забележки. Каквото и решение да вземеше, препоръката му щеше да й потрябва при постъпване на работа. Може би все пак той би й предложил да остане, но Миранда нямаше да приеме. Единственото й желание бе час по-скоро да напусне агенцията.

Протегна се и взе папката с проучването за Уорън. Бе минало пет и половина. Всички си бяха отишли, когато Греъм влезе в кабинета й, без да почука. Нервно й зададе няколко въпроса, на които Миранда отговори със завидно спокойствие.

— Намери ли си работа?

— Не.

— Предполагам, че ти е все едно къде ще отидеш, стига да си по-далеч от мен?

— Не е така.

Греъм не я слушаше.

— Бих искал да разбера какво те накара да решиш, че не съм достатъчно подходящ за теб. Само за сведение.

— Причината не е у теб, Греъм, повярвай ми! Аз се промених.

— Защо! Бяхме толкова щастливи до Коледа. Канех се да ти… Смятах, че ще бъдем заедно до… — Той заобиколи бюрото. — Длъжна си да ми кажеш. Имам право да знам.

Бе очевидно, че много бе мислил и вероятно имаше право да научи истината, но Миранда не искаше да го наранява.

— Нищо. Аз…

Греъм гневно я разтърси.

— Кажи ми! Кажи ми къде сбърках!

— Добре! — Тя го отблъсна гневно. — Щом искаш да знаеш, ще ти кажа! — Заслепена от гняв, бе забравила, че очаква добра препоръка. — Ти стана прекалено предсказуем, Греъм. Знам как ще постъпиш при всяка ситуация. Мога да кажа и как ще отговориш на всеки въпрос. Открих, че знам как да променя лошото ти настроение. Податлив си като дете. С две думи, Греъм, скучен си ми. Да, щом те интересува, ще ти кажа! Предпочитам да отида другаде, дори и на по-лошо място, стига да не живея с теб!

Греъм я гледаше изумен, невярващ на ушите си. Внезапно се нахвърли върху нея и изкрещя:

— Скучен съм бил! Виж сега колко съм скучен! — Той я сграбчи за раменете и я изтласка към бюрото, като се опита да я целуне.

— Не ме докосвай!

Думите й го разгневиха още повече.

Бе й невъзможно да го изрита, щеше да загуби равновесие и да падне. Опита се да се отдръпне, удряйки го с юмруци в гърдите. Греъм я хвана за косата и я дръпна жестоко. Миранда изплака от болка. С тържествуващ смях той я просна върху бюрото и я сграбчи за кръста. Тя изскимтя, уплашена от настървеността му.

— Махни се от мен!

Той изруга вулгарно и вдигна ръка да я удари.

— На ваше място не бих посегнал на жена! — прозвуча леден глас.

Треперещ от гняв, Греъм бавно отпусна ръка. Миранда изтича и се хвърли в прегръдките на Уорън, който се облегна на вратата.

— Всичко е наред! — меко я успокои той.

Греъм бе пребледнял. Покри лицето си с длани и понечи да се измъкне от стаята.

— Боя се, че малко прекалих. Шегата беше грубичка.

— Нима?

— Да, разбира се. Какво друго? А вие би трябвало да почукате, господине. — Забеляза, че Миранда още е в прегръдките му и процеди: — Не знам защо вдига шум, обикновено й доставя удоволствие.

Миранда ядосано се извърна, готова да му отговори по подобаващ начин.

— Ако още веднъж я докоснеш, ще се разправяш с мен — предупреди го Уорън. — Разбра ли?

Греъм се стъписа. Ръката на Уорън още бе около кръста на младата жена.

— Вече разбирам…

— Същото важи и ако решиш да разпространяваш клюки по неин адрес или на сестра й!

Каквито и да бяха чувствата на Греъм, той не продума. Изгледа Миранда злобно и хлопна вратата.

— Събери си нещата — обърна се Уорън към нея. — Няма да идваш повече тук.

— Но… — Прочела решителността в очите му, тя капитулира. — Добре.

Извади две чанти и се зае да прибира нещата си. В последния момент се сети за папката на Уорън и напъха и нея в една от тях.

— Готова съм.

— Да вървим.

Уорън взе багажа й и двамата тръгнаха към изхода. Миранда спря в края на коридора и се обърна назад. Съдба! Бе дошла да работи тук, изпълнена с мечти и се бе чувствала щастлива, особено когато започна да излиза с Греъм.

— Това е само работа — чу зад себе си гласа на Уорън.

Всичко, което бе казала на Греъм, бе истина. Рано или късно щеше да го разбере. Почувства облекчение и изправи рамене.

— Прав си — усмихна се. — Просто работа.

— Усмихваш се в най-невероятните моменти — изгледа я Уорън подозрително.

Излязоха от сградата и потеглиха с колата му. Чак тогава тя се сети да го попита:

— Защо беше дошъл в офиса?

— Обадих се да попитам на кого е възложено проучването. Казаха ми, че все още ти се занимаваш с него. Реших да разбера. Е, как върви?

— Времето е недостатъчно за отговор. Но защо дойде толкова късно? Обикновено си тръгвам по-рано.

— Минавах оттук. Видях, че в кабинета ти свети и влязох.

— И слава Богу — въздъхна Миранда. — Тъкмо навреме, за да ме спасиш от съдба, по-лоша и от смъртта. Казах му истината. Не, не това, което си мислиш. Вече ми бе писнало от него. Но грешката е моя. Трябваше по-рано да разбера, че не си подхождаме, преди отношенията ни да се задълбочат.

— Навярно си убеждавала сама себе си, че той е човекът, когото търсиш. Случва се. Особено когато единият е по-настоятелен от другия. А той явно е много увлечен по теб.

— Да. Къде отиваме?

— Да вечеряме.

След малко Уорън паркира пред ресторант на брега на Темза.

— Идвала ли си? Предлагат чудесни морски специалитети.

Бе рано за вечеря, затова седнаха пред камината, в която гореше огън. Уорън поръча питиета.

— Винаги съм мечтал да имам камина у дома.

— В Лондон ли живееш?

— Да. Имам апартамент в Пимлико.

Миранда искаше да го попита дали живее сам, но не посмя.

— Не знам защо дойдох тук. Трябваше да ме оставиш на спирката на метрото.

— Може би трябва да се опознаем по-добре.

— Едва ли е нужно — побърза да отговори Миранда.

— Е, не знам. Може би си струва да започнем отначало. Все пак между нас има нещо…

— Досега не съм напускала работа… — Миранда се изплаши, че разговорът става твърде личен. — Трябваше да работя още седмица.

— Няма да се връщаш там, нали?

— Не. — Тя се засмя. — Едва ли мога да посоча името на Греъм, ако ми е нужна препоръка.

— Чудно какво ще напише — весело й намигна Уорън.

— Че макар и да съм била добър професионалист, съм била ненадеждна като любовница.

— Съжаляваш ли, че загуби работата си?

— Не и при тези обстоятелства.

— Не изглеждаш добре. Отслабнала си…

— Благодаря за „комплимента“. След Коледа се подложих на диета. Майка ми винаги ми повтаря, че трябва да се храня по-рационално.

— Реши ли какво ще правиш?

— Още не.

— Можеш да дойдеш да работиш при мен.

Тя понечи да откаже, но замълча и се вгледа в сивите му очи. Искаше да го опознае по-добре. Може би това щеше да я накара да задържи детето.