Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Devils Kiss, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Екатерина Кузманова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 54гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Jamey(2009)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2013)
Издание:
Сали Уентуърт. Целувката на дявола
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-11-0390-1
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Уорън бе споменал, че има известен опит с жените, но Миранда скоро се увери, че е невероятен любовник. В меката светлина на полюшващата се на вятъра яхта те се любиха с цялата страст, на която бяха способни. Миранда му се отдаде изцяло и той й отвърна със същото.
След това изтощени заспаха.
След около час Миранда се пробуди, учудена, че леглото е необичайно твърдо. До нея се притискаше голо мъжко тяло. Внезапно споменът нахлу в съзнанието й.
Уорън още спеше. Лицето му бе тъй добро и уязвимо — изражение, което липсваше, когато бе буден. Едната си ръка бе мушнал под главата вместо възглавница, а с другата я бе прегърнал, давайки израз на властния си характер.
Миранда се взираше в него, удивена, че се бе отдала на мъж, когото познаваше едва от един ден. Бе се държала лекомислено, но тялото й я опровергаваше. Чувстваше се жизнена и задоволена за пръв път от години. Изпитваше щастие, което очите й издаваха.
Тя се размърда и притисна тяло до Уорън. Той не отвори очи, но само след миг ръцете му я прегърнаха.
С ловко движение я изви и тя се озова върху него. Краката им се преплетоха и телата им отново подеха страстния ритъм.
Стигнали кулминацията, двамата се отпуснаха, с биещи до пръсване сърца. Съзнаваха, че никога не са изживявали подобно нещо.
Уорън нежно я целуна. Ръцете му обвиха раменете й И Миранда въздъхна:
— Горещо ми е…
— Госпожице, кажете го пак — разнесе се смехът на Уорън.
Миранда се засмя с него и само след миг заспа с глава, положена върху гърдите му.
Когато се събуди, утрото бе настъпило. Под завесите се промъкваше светлина, а въздухът в кабината бе хладен в сравнение с приятната топлина на спалния чувал. Главата й още бе замаяна от питиетата, а гърлото й бе сухо. Иначе се чувстваше прекрасно. Ръцете на Уорън я притискаха, но този път тя бе с гръб към него. Игрива усмивка блесна в очите й, когато си помисли колко лесно би могла да го възбуди отново. Реши, че имат предостатъчно време и се отпусна в прегръдките му.
Мислите й се върнаха към преживяванията от предната нощ. Невероятно! Бяха се срещнали като врагове, след това пропътуваха разстоянието до Розалинд, за да разбере, че е направила грешка. И после снежната буря, падането в канавката и това…
Първата й мисъл бе, че трябва да се чувства засрамена от държанието си, но освен дълбока радост и благодарност, не изпитваше нищо друго.
Дали същото важеше и за Уорън? И той изглеждаше обладан от страст нощес, но Миранда тръпнеше от страх, дали когато се събуди, на лицето му ще бъде изписан триумф и задоволство, дали ще се зарадва като я види в прегръдките си, дали отново нежно ще я целуне…
Усети копнеж по тялото му и се изчерви, смутена от ненаситността си.
Какво ли щеше да стане, когато се завърнат в Лондон?
Щеше да поговори с хората, които бе оплела в мрежите си. Как бе променила мнението си само за една нощ! Дали и Уорън бе променил своето?
Бе се държала толкова глупаво, обявявайки го за любовник на сестра си, без да има достатъчно доказателства. Бе необичайно за нея. Дано събитията от последната нощ му помогнат да промени отношението си към нея. Миранда въздъхна боязливо.
Зад нея Уорън се размърда и се опита да се обърне, измъквайки ръце. Накрая седна.
— По дяволите! — възкликна гневно.
Миранда се обърна. По лицето му не откри радост, нито удовлетворение. Веждите му бяха гневно свъсени.
Объркана, тя навлече с треперещи ръце пуловера и гащеризона си.
— Миранда! Будна ли си?
— Да — едва чуто отвърна тя.
— Отивам да потърся помощ. Остани под завивките. Горивото е свършило.
— Добре.
На Миранда й стана много мъчно и тя закри с длан уста, за да не се разплаче. За Бога! Какво друго би могла да очаква? За него случилото се не бе нищо повече от мимолетно преживяване. Не бе ли казал, че не би я пожелал дори и да е последната жена на земята? Само алкохолът и студът бяха причината да я вземе в прегръдките си. Нищо чудно, че се бе събудил разгневен. И тя би трябвало да изпитва яд. Случайният секс не бе по вкуса й.
Щом Уорън излезе, Миранда се приближи до прозореца и дръпна завесите. Присви очи от ярката слънчева светлина. Снегът искреше като диамантен. Бурята бе стихнала и бе настъпил прекрасен ден.
Уорън вървеше по пътя по костюм, който макар и измачкан, поддържаше представата за преуспяващ бизнесмен.
Щом неговите дрехи бяха изсъхнали, значи и нейните са вече сухи. Миранда излезе да ги потърси и ги откри в сушилния шкаф до коридора. В този миг би дала какво ли не за глътка силно кафе, но бе принудена да се задоволи със студена вода.
Как й се искаше да не беше пила толкова много предната нощ…
Влезе в банята и се погледна в огледалото. Отдръпна се ужасена и простена при вида си. Втурна се да потърси чантата си и се сети, че бе останала на дъното на канавката. Прокара пръсти през косата си в неуспешен опит да я приглади и заплака. За какъв дявол собствениците на лодката я бяха опразнили? Върна се в кабината, разтреби и изми чашите, а после наметна върху раменете си спалния чувал. Ако се пъхнеше в него би се почувствала по-добре, но мисълта й се стори непоносима. Магията бе изчезнала.
Минаха часове, без признаци на човешко присъствие и Миранда се изплаши, че Уорън я е изоставил. Преди съвсем да се е предала на отчаянието, чу шум от двигател. Изтича до прозореца. По пътя пъплеше трактор, а зад него — колата на Уорън. Спряха и той тръгна към яхтата. Миранда бързо напъха чувала в шкафа и излезе да го посрещне.
Уорън се прехвърли през борда и впери очи в нея. Миранда бе успяла да възвърне обичайното си хладнокръвие.
— Тракторът ли издърпа колата?
— Да. Не е повредена. — Той извади портфейла си. — Най-добре да оставим чек, за да покрием разходите на собственика за поправката на вратата.
Той влезе в кабината, но Миранда не го последва. Прескочи борда. Снегът не бе дълбок, а слънцето приятно напичаше. Тръгна към колата и хвърли поглед през рамо. Името на яхтата бе изписано с едър шрифт — „Химера“. Каква ирония! Жена за една нощ.
— Съобщих в местното полицейско управление, че сме били принудени да разбием лодката. Обещаха да уведомят собственика, за да може да поправи вратата.
Миранда мълчеше.
— Добре ли си? — попита я Уорън.
— Разбира се. — Тя полагаше неимоверни усилия да говори безгрижно. — Малко съм гладна, това е всичко.
— И аз. Ще спрем някъде да хапнем.
Закусиха в една крайпътна закусвалня. Уорън си поръча бекон с яйца, а Миранда се задоволи само с кафе и препечени филийки. Най-напред посегна към каната с кафето и жадно изпи чаша от горещата течност. Веднага си наля втора.
— Не прекалявай — изви вежди Уорън.
— Гърлото ми е пресъхнало. Не съм привикнала с алкохола.
— Предполагам. — Той настоятелно я изгледа. — Миранда, за снощи…
— Колко време мислиш, че ще ни отнеме пътуването до Лондон? — прекъсна го тя. — Имам няколко срещи, които трябва да отменя.
— Зависи от движението. — Уорън хладно я изгледа. — Не по-рано от следобед.
Тя заби очи в чашата с кафе и заговори с треперлив глас:
— Трябва да телефонирам в офиса. Но тъй като чантата ми остана на дъното на канавката, те моля да заплатиш за разговорите и за закуската. А ако ми кажеш колко дължим за поправката на яхтата, ще ти напиша чек, веднага щом…
— Защо толкова се натискаш да плащаш? — прекъсна я Уорън.
— Защото стана по моя вина — вдигна рамене Миранда. — Естествено е аз да поема разходите.
— Не ставай глупава!
— Настоявам да платя! Само ми кажи колко остави…
Уорън се протегна и постави ръка върху нейната, за да я накара да замълчи.
— Сигурно сме се сближили, щом спорим за глупости.
Лицето на Миранда пламна и тя издърпа ръката си.
— Ние не сме близки — натъртено произнесе тя. Хората от съседните маси се извърнаха. — Извинявай! — Миранда се почувства виновна.
— Трябват ли ти пари? — Той извади портфейла си.
— Не искам нищо от теб!
Тя стана и излезе от кафенето с достойнството, което й позволяваха измачканите дрехи и несресаната коса.
Какво ли не би дала да можеше да наеме кола и да остави Уорън, но нямаше документи. Пред телефонната кабина имаше опашка и се наложи да почака. Щом й дойде реда, набра номера на офиса. Обади се Греъм.
— Здравей! — поздрави го вяло тя.
— Къде си? За Бога, Миранда, от снощи се мъча да те открия. Дори се обадих на родителите ти, за да проверя дали не си при тях.
— Не… Аз… бях в Йорк при сестра ми. Имаше снежна буря и трябваше да остана през нощта.
— Буря ли? При нас е спокойно.
— Е, ти си на неколкостотин километра на юг. Така или иначе, обаждам се да ти кажа, че се връщам. Но не знам точно кога ще пристигна, а имам и един проблем… — Тя смръщи лице. — Загубих си ключа. Нужен ми е твоят.
— Загубила си си ключа! Как ти се случи това?
— Беше в чантата ми. Загубих си и чантата. Ще ти разкажа, когато се видим. Ще бъдеш ли така добър да занесеш ключа на съседката ми? Аз ще го взема от нея.
— Разбира се. Кога мислиш, че ще пристигнеш?
— Към три може би…
— Днес не е нужно да идваш на работа.
— Благодаря, но трябва да те видя. Има нещо, което… Което искам да ти кажа.
— Ще оставя ключа.
— Благодаря ти, Греъм. Ти си ангел!
— За мен е чест да се поставя в услуга на дама, особено когато е в беда. — Той тихо се засмя. — За пръв път ме молиш за помощ.
Той я свърза с Меган, която бе много любопитна да разбере къде е била, но Миранда й даде нареждане да отложи всичките й срещи.
Постави слушалката върху вилката и се обърна. От съседния апарат се обаждаше Уорън.
— Надявам се, че не си пропуснал някоя важна среща.
— Не, но и аз бързам да се добера до Лондон. Трябва да се срещна с някои от моите служители — заяви той многозначително.
Пътуваха в мълчание. Пътят бе разчистен от снега и се движеха бързо. Колкото по на юг отиваха, толкова по-малко следи от снощната буря се забелязваха. Сякаш стихията бе бушувала само във въображението им. Миранда не вярваше на очите си, виждайки зелените поля. Затвори очи. Главата я болеше. Реши да приеме случката от предната нощ като сън и никога вече да не среща Уорън. След време споменът щеше да избледнее, окуражаваше се тя, щяха да останат само приятните мигове. Сълзи изпълниха очите й и Миранда извърна глава.
— Не остана много — отбеляза Уорън. — Добре ли си?
— Само съм уморена.
Главоболието й се усилваше, както и болката в душата й.
Когато стигнаха предградията на Лондон, Уорън я попита къде да я откара.
— Все едно — сухо отвърна тя. — Остави ме някъде. Ще взема такси. Уговорих се да ми донесат резервния ключ.
— Къде живееш?
— Казах ти, че…
— Престани да се правиш на мъченица, Миранда, и ми кажи къде живееш. Нямам желание да участвам в глупави женски игри.
— Спри! Ще сляза тук!
— Не бъди глупава! Знаеш ли колко километра има до…
— Пукната пара не давам. Само спри. Сега!
Уорън само я погледна и продължи по пътя. Разгневена от пренебрежението му, Миранда разкопча предпазния колан и отвори вратата. Студеният въздух нахлу в купето. Разнесоха се остри звуци на клаксони, изскърцаха спирачки. Уорън отби и спря на банкета. Миранда понечи да хукне навън, но той я сграбчи за раменете и грубо я задържа.
— Ти си една глупава и безразсъдна жена! Ще те закарам до вас, чуваш ли ме? — крещеше той. — Ще те оставя пред вратата на дома ти, така че да не можеш да нараниш мен, себе си или някого другиго. Ти си най-опаката жена, която някога съм срещал. — Той я разтърси, затвори вратата и й сложи предпазния колан. — И така, къде живееш? — процеди през зъби.
Миранда се облегна на седалката. Имаше чувството, че главата й ще клюмне на гърдите от изтощение.
— В Докланд.
Уморено притисна длан до челото си и му обясни откъде да мине. Не след дълго спряха пред дома й. Греъм й бе оставил ключа.
— Добре ли си? — впери в нея любопитен поглед съседката.
— Да, благодаря.
Миранда отключи вратата на жилището и с нежелание се обърна към Уорън. Очите им се срещнаха. По лицето й бе изписана болка. Приличаше на наскърбено дете.
— Довиждане — вдигна гордо брадичка. — Съжалявам, но не искам да те виждам повече.
Бързо влезе в апартамента и затръшна вратата.
Като се мъчеше да не мисли за случилото се, тя влезе в банята, изми си косата, изсуши я и облече един от строгите си делови костюми. След това повика такси.
Пристигна в офиса след четири, но не влезе при Греъм, а се зае с текущата работа. Служителите си тръгнаха към пет и чак тогава тя почука на вратата на кабинета му.
— Здравей! Мога ли да вляза?
— Разбира се! — Той остави писалката и й протегна ръка, а с другата я притегли към себе си. — Е, какво се случи?
— Разни неща. Боя се, че няма да ти хареса.
— Така ли? — притеснено я изгледа той.
Миранда се поколеба за момент.
— Първо, искам да ти кажа нещо за сестра ми и да те помоля никога да не го споменаваш пред родителите ми или пред нея.
— Досещам се. Розалинд е в беда.
— Беше. Вече не е.
— И защо това трябва да ме ядоса?
— Заради грешките, които направих.
И тя му разказа всичко.
— Господи, как можа! — Греъм се бе изправил и се взираше в нея с ужас. — Отмъкнала си седем души само от една компания!
— Не съм нарушила с нищо закона — побърза да се оправдае тя.
— Но е дяволски неетично! Разбираш ли какво може да стане, ако се разчуе? Ще бъдем съсипани.
Миранда стоеше с каменно изражение и спокойно чакаше да отмине гневът му.
— Как си могла да объркаш човека? Нямаш право да постъпваш така! Защо не ми каза какво си намислила? Господи, в каква каша си ме забъркала…
Само за двайсет и четири часа двама мъже й казваха, че е глупачка. Сълзи премрежиха очите й.
— Миранда?
— Съжалявам. Прекарах два много тежки дни…
— Предполагам, че е така. Но ти обикновено си хладнокръвна и запазваш самообладание. — Той взе ръката й. — Хайде, нека чуя и останалото. Какво каза Уорън Хънтър?
— Същото, което каза и ти. Изглеждаше сигурен, че ще успее да спре хората си.
— И аз се надявам, но тогава ще трябва да успокояваме нашите клиенти, които очакват тези специалисти. — Той въздъхна. — Най-добре ми кажи къде живее. Утре ще отида да го помоля за извинение.
— Съжалявам — промълви Миранда.
— Само не го прави отново, ако не дай си Боже Розалинд отново изпадне в беда — засмя се Греъм.
— Няма.
Той я прегърна и я притисна към себе си.
— Предполагам, че си преспала у Розалинд?
— Ами… да — нещастно изрече Миранда.
— А Уорън?
— Той… Той спа в хотел.
— Той ли те докара дотук?
— Да.
— Е, трябва да призная, че е постъпил много любезно при така създалите се обстоятелства. И как така загуби чантата си?
— По пътя — излъга тя. — Забравих я в едно крайпътно кафене. Върнах се, но някой я бе взел.
— Най-добре е да анулираш кредитните си карти.
— Да. Вече помислих за това.
В първия момент Греъм бе изпаднал в паника след чутото, но вече се бе успокоил. Миранда бе удивена, че сълзите, до които никога не бе прибягвала като оръжие, й помогнаха. След като неколкократно се закле, че втори път няма да направи подобна грешка и помоли за извинение, Греъм бе спечелен.
Отидоха да вечерят. Тя яде с охота, усещайки, че умира от глад. Би искала да забрави двата ужасни дни, но Греъм непрестанно я връщаше към случилото се.
— Няма да си определям среща — заяви той. — Утре сутринта ще отида в компанията и ще помоля Уорън Хънтър да ме приеме.
— Не е нужно да го правиш. Грешката е моя и аз вече го помолих за извинение.
— Не, не. Смятам, че е мой дълг да отида.
— Можеш да изпратиш писмо — отчаяно се опита да го възпре тя.
— Не! Ще се помъча да го убедя да не шуми много около тази история.
— Няма да шуми. Не е такъв човек — с внезапно придобита увереност заяви Миранда.
— Нима? — Греъм я изгледа с любопитство. — Изглеждаш прекалено уверена. Що за човек е този Уорън?
— Един доста самонадеян мъж, женен за компанията си.
— Само за нея ли?
— Така мисля, не съм се интересувала от личния му живот… Не е нужно да го виждаш заради нещо, което вече съм направила — отново повтори тя и взе чашата си.
Греъм я погледна изпитателно.
— Не се безпокой — каза й нежно. — Всичко ще се оправи.
Миранда въздъхна и отмести чинията си.
Греъм я откара до дома й. Тя не го покани под предлог, че е много уморена. Влетя в апартамента, извади папката с данните на Уорън и трескаво набра телефонния му номер. Той незабавно вдигна:
— Хънтър на телефона.
— Здравей. Аз съм…
— Миранда — изрече той с лека насмешка.
— Не си изненадан.
— Не. Предполагах, че ще се обадиш.
— Разказах на шефа какво се е случило — въздъхна тя. — Утре ще намине в офиса ти.
— Освен шеф той е и твой интимен приятел, нали?
— Да… — Тя се поколеба за част от секундата.
— И ти му разказа всичко?
Последната дума Уорън произнесе с многозначителна интонация, което разгневи Миранда, но тя не можеше да си позволи да избухне и бавно изрече:
— Не, не всичко.
— Какви лъжи трябва да потвърдя утре сутринта?
— Казах му, че съм преспала у Розалинд, а ти си отишъл на хотел.
— Ха! Ако някога поискам да те шантажирам…
— Бъди проклет! Бих искала никога… — Тя прехапа устни. Осъзна, че не е вярно.
— Би искала да не бяхме прекарвали нощта заедно — сухо вметна Уорън.
— Много пих. Иначе…
— Да. И двамата здравата пийнахме. Добре. Ще потвърдя историята пред приятеля ти, ако ме попита. А може и да ти вярва и да не отвори дума. Но тогава пък ти нямаше да ми се обадиш, за да ме предупредиш, нали? — засмя се Уорън. Тя изпитваше желание да го убие. — Лека нощ, Миранда! Приятни сънища… — В гласа му прозвуча нескрита подигравка.
На следващата сутрин Греъм отиде до „Компас“, но Миранда бе заета през целия ден. Видяха се чак следобед.
— Всичко е наред — каза й той. — Успях да поизгладя нещата с Уорън Хънтър. Говорил е с хората си. Само един не се е съгласил да остане в компанията.
— Така ли? Какво… Какво каза той?
— Бих искал да не ти казвам. Ще ме обвиниш в пристрастие — засмя се Уорън.
Миранда пъхна треперещите си ръце в джобовете. Надеждата й, че един ден Греъм ще се отнася с нея като с равностоен партньор, бе изчезнала. Винаги щеше да подчертава, че е една слаба жена, а той е доминиращата фигура. И всичко това заради една досадна грешка!
Миранда реши, че не си струва да се измъчва повече и се зае с приготовленията за Коледа. Това бе сезонът, който обожаваше. За празника цялото семейство се събираше в дома им в Норфолк. Щеше да дойде и Розалинд, много роднини и приятели, които живееха наблизо. Греъм бе единствено дете. Майка му бе овдовяла и той обикновено прекарваше празника с нея. За щастие, тази година тя бе заявила, че възнамерява да празнува със свои приятели.
— Така че аз оставам сам за Коледа — бе признал Греъм преди няколко седмици. — Освен ако и родителите ти не се лишат от твоето присъствие тази година…
— Защо не дойдеш у дома за празника? — почувства се задължена да го попита Миранда и той веднага прие. Явно от дълго време бе чакал тази покана. Тогава тя се бе почувствала поласкана, но в този миг не бе сигурна дали е доволна. Вината бе нейна. От онази нощ, прекарана с Уорън, отношенията им с Греъм уж си бяха останали същите, но всъщност се бяха променили.
Следобед преди Бъдни вечер напуснаха Лондон и потеглиха към Норфолк с колата на Греъм. Багажникът и задните седалки бяха отрупани с подаръци и неща, които майка й бе поръчала да купи от столицата. Пътищата бяха задръстени. Денят бе прекрасен и Миранда се забавляваше с бързо сменящия се пейзаж покрай пътя. Родителите й притежаваха малка ферма. Къщата, малка преди години, бе достроявана и разширявана толкова пъти, и приличаше на лабиринт от стълбища и коридори.
Родителите й приеха радушно Греъм, хвърляйки му скришом преценяващи погледи от време на време като на бъдещ съпруг на по-голямата им дъщеря.
Той бе мил и любезен. Обикаляше фермата с баща й, предлагаше помощта си на майка й, дори се държеше като по-голям брат със сестра й. Всичко изглеждаше прекрасно и нямаше причина Миранда да не се чувства щастлива. Но тя тръпнеше от необяснимо безпокойство и не влагаше сърце в празненствата.
Сутринта след Коледа бе ясна и слънчева. Двете с Розалинд отидоха да пояздят. Бяха облекли дебели анораци и плетени шапки. Откъм морето нахлуваше студен вятър. Розалинд бъбреше безгрижно и обсъждаше ту подаръците си, ту предстоящата си ваканция в Австрия, където отиваше на ски.
— Защо не дойдеш и ти? — попита тя Миранда. — Ще спим на едно легло в хижата.
— От години не съм предприемала нещо такова.
— Не си толкова стара, сестричке! Само на двайсет и пет си.
— Светлинни години ме делят от теб, но все пак ти благодаря за поканата.
— Е, предполагам, че ако отидеш някъде, то ще бъде с Греъм, а аз не мога да си го представя в препълнена хижа. — Розалинд замълча, притеснена от думите си. — Въпреки че е много мил, разбира се — добави неуверено.
— Да, така е. — Миранда малко учудено я изгледа. — А ти…
Канеше се да попита сестра си дали съжалява за аборта, но от озареното й от щастие лице разбра, че злощастният епизод отдавна е забравен.
— Знаеш ли, че той ми се обади? Уорън Хънтър. Твоят Уорън Хънтър.
— Кога?
— Няколко дни след като бяхте в Йорк.
— Какво искаше?
— Да се извини и да ме увери, че ще държи устата си затворена — вдигна с безразличие рамене Розалинд.
— Много мило. — Гласът на Миранда потрепери.
— Да, той ми харесва.
— Това ли беше всичко?
— Не. Разпитва ме за Пиърс…
Миранда побърза да смени темата. Яздеха към съседната ферма, където цялото семейство, включително и Греъм, бяха поканени на гости.
— Знаеш ли, не съм в състояние нито да ям, нито да пия. Вчера преядох — обърна се Миранда към сестра си, щом зърнаха къщата. — Предай им моите извинения.
— Какво ще правиш?
— Ще пояздя още малко и след това се връщам у дома. Приятно ми е на въздух и слънце.
Тя обърна коня и пое към едно от любимите си места, нисък хълм насред полето.
Опита се да си представи Греъм на ски. Но не успя. Не би могла да го убеди и да спи в единично легло, дори и с нея. Но не бе ли това в крайна сметка целта на упорития труд и амбициите му? Да можеш да си позволиш удобствата, които ти харесват. Доколкото ти стигат средствата, разбира се…
Но мислите й непрестанно бягаха към нощта, прекарана с Уорън. Бяха споделили спален чувал, проснат върху дървения под на яхта. Бе една прекрасна нощ! Незабравима! Само дето сутринта, когато се събуди, магията бе изчезнала.
Миранда въздъхна и разкърши тяло.
Греъм бе сериозен в намеренията си и вероятно след празниците щеше да й предложи да се оженят. Но тя вече бе решила да прекрати връзката си с него.
Намести се на седлото и хвърли прощален поглед към морето. Бе взела мъдро решение.
Защото предполагаше, че носи в утробата си детето на Уорън.