Сали Уентуърт
Целувката на дявола (2)

Втора глава

Миранда се взираше в мъжа, който застрашително се бе надвесил над нея. Очите му я пронизваха като метални остриета. В един миг осъзна, че това бе човекът, докарал толкова беди на сестра й, и я изпълни гняв.

— Значи вие сте Уорън Хънтър! Трябваше да се досетя. Изглеждате точно като човек, който се държи отвратително с жените.

— Жената е лош играч — подсмихна се той злобно, — не умее да губи.

Тя се разтрепери от гняв. Явно имаше предвид нея, но тя го прие като упрек към бедната Розалинд.

— Мислите се за дяволски умен, нали? Използвате жените и после ги захвърляте. Вие сте негодник!

Уорън отскочи назад.

— Какъв дявол…

— Само че този път няма да се измъкнете от кашата, която сте забъркал! Наистина ще си платите!

Тя замълча, за да си поеме дъх, но Уорън, ядосан колкото нея, възкликна:

— Господи! Бях чувал, че кариеристките са гадни същества, но вие надминахте очакванията ми. И всичко това само защото плановете ви пропаднаха и загубихте комисионната…

Миранда се изсмя в лицето му. Другите посетители ги наблюдаваха с любопитство, а оберкелнерът забързано се приближи към масата им. Решена да компрометира Уорън, Миранда извика:

— Пукната пара не давам за комисионната, както и вие не давате пукната пара за хората, които наранявате и чийто живот разбивате.

— Не преигравате ли?

— Не. Трябваше да се поинтересувате поне каква е фамилията на жените, с които се забавлявате, преди да ги захвърлите.

— Какво означава това? — Той смръщи вежди в почуда, макар да бе заел заплашителна поза. Не го интересуваше дали се държи скандално, или не.

Оберкелнерът се опита да ги успокои, но бе прогонен със заповеднически жест от Уорън.

— Е? Говорете, слушам ви.

— Този път няма да се измъкнете и да захвърлите момичето, което сте обезчестил и изоставил, сякаш е… Сякаш е играчка, на която сте се наситил. — Лешниковокафявите очи Миранда пламтяха.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Не се правете, че не знаете!

— Не разбирам за какво говорите…

Миранда осъзна, че са в центъра на вниманието и не посмя да спомене името на Розалинд. Не биваше да провали сделките, които бе сключила с другите му служители.

Тя стана, преметна чантата си през рамо и тръгна към изхода. Уорън се опита да я спре.

— Махнете си ръцете! — извъртя се тя така неочаквано, че Уорън отстъпи назад и Миранда залитна.

Оберкелнерът се спусна към нея, сблъсквайки се с Уорън.

— Госпожо, сметката!

— Той ще плати — посочи тя Уорън. — С кредитната карта, с която заплаща абортите на приятелките си.

Целият ресторант се бе умълчал. Миранда тръшна вратата. Застана на бордюра на тротоара и само след миг до нея изскърцаха спирачките на такси. След миг потеглиха и през задния прозорец на колата тя мерна как Уорън изтича след колата. Но набрали скорост, те изчезнаха по улицата в посока Пикадили.

Миранда се облегна назад, изпълнена със задоволство, защото се бе оказала крайният победител, макар че Джонатан Картър бе останал верен на Уорън Хънтър. Планът й да съсипе напълно „Компас“ бе обречен на неуспех, но бе доволна, че бе създала сериозни проблеми на Уорън, така че за известно време да спре да тича след невинни млади момичета.

Отново си представи току-що разигралата се ситуация. Трябваше още в самото начало да се досети кой стои насреща й. Тя не бе жена, която би се поддала на чара му, но добре разбираше как бе оплел сестра й в мрежите си. За момиче, свикнало единствено с компанията на съучениците си, Уорън се бе сторил на Розалинд като същество от друга планета — със завидно самочувствие, успешна кариера, мъжествен, способен да омае всяка, която си е набелязал. Дори и жена като Миранда, едва ли би могла да бъде обвинена, ако се поддаде на мъжкия му чар. Мисълта я накара да потрепери.

Следващия час Миранда прекара из магазините около Найтсбридж, заета да избира коледни подаръци. Бе горда със себе си. Откритият сблъсък с Уорън й бе доставил по-голямо удоволствие, отколкото ако бе действала подмолно и отдалеч. За нищо не съжаляваше.

Когато се върна в офиса, Меган й подаде списък с онези, които я бяха търсили.

— А, имаше и едно странно обаждане — каза тя. — Мъжки глас попита дали работиш тук. Потвърдих, като поясних, че в момента отсъстваш и той затвори, без да остави съобщение.

— Не ме свързвай с никого, преди да се представи — нареди й Миранда и се запъти към кабинета си. Не бе нужно да прави много догадки, за да разбере кой е бил странният мъж. — И в никакъв случай, ако става дума за Уорън Хънтър от „Компас“.

По-късно Миранда говореше по телефона, когато в коридора се чуха гласове. Опита се да не им обръща внимание, но вратата на стаята й внезапно се отвори и Уорън Хънтър влетя в кабинета й, следван от отчаяната Меган, хванала го за сакото в опит да го спре. Той застана пред бюрото на Миранда и подпря ръце върху гладката политура.

— Искам да поговоря с вас.

Миранда се опита да запази самообладание, но Уорън измъкна слушалката от ръцете й.

— Искам да говоря с вас!

— Нямам какво да ви кажа — спокойно отвърна тя.

— Грешите! Дължите ми някои обяснения. — Забеляза, че Меган още в стаята. — Може ли да ни оставите за малко сами?

Меган въздъхна, а Миранда гневно го стрелна с поглед:

— Как се осмелявате да давате заповеди на моята секретарка!

— Добре, нека остане. Но аз няма да си тръгна, преди да ми обясните какво имахте предвид, като споменахте кредитната ми карта и плащания, които съм направил.

— Да повикам ли Греъм или някои от останалите служители? — попита Меган, вперила очи в широките рамене на Уорън.

— Не, сама ще се справя. Този мъж просто преиграва, това е. — Тя надраска нещо върху лист хартия и го връчи на секретарката си. — Обади се на този господин и му се извини. Ще го потърся след малко.

— Още една муха в паяжината? — изсумтя Уорън.

— Това, което върша, е законно — отсече Миранда.

— Кажете го на фирмите, които разбивате — саркастично я погледна той. — Но не за това съм тук. Искам да разбера за какво, по дяволите, говорехте в ресторанта.

— Не се преструвайте на невинен. Много добре знаете какво имах предвид.

— Слушайте, госпожице! Не знам какво искате, но ако се надявате да съсипете репутацията ми, като разказвате лъжи, едва ли…

— Ха! Би било голямо удоволствие за мен да ви очерня, но не става дума за лъжи, както добре знаете.

Уорън се пресегна през бюрото и я хвана за китката.

— Няма да търпя повече оскърбления!

— Не си мислете, че съм толкова лесна плячка като Розалинд. Да не би да искате да кажете, че не знаете коя е Розалинд! Толкова ли е къса паметта ви? — извиси глас Миранда. — Розалинд е сестра ми. Розалинд Лий. Сетихте ли се вече? Осемнайсетгодишната студентка, която наскоро сте прелъстили. Момичето забременя и вие го изоставихте. Момичето…

— За какво, по дяволите, говорите? — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Не познавам никакво момиче на име Розалинд!

— Лъжец! Свали си веднага ръцете или ще викам.

Уорън изумено се взря в разгневеното й лице. Бавно отпусна ръце и се отдръпна.

— Защо не ми обясните?

— Няма да ви позволя да се измъкнете.

— Господи! Ще ми кажете ли най-сетне за какво говорите?

Миранда се притесни, че разговорът им може да бъде чут и понижи глас:

— Колко момичета сте прелъстил, че така бързо забравяте имената им?

Той сви юмруци.

— Никога не съм срещал човек като вас и искрено се надявам да не ми се случва втори път. И светец можете да изкарате от кожата. Аз не прелъстявам девици и не познавам никаква Розалинд Лий! А и никога не бягам от отговорност!

— Господи, каква наглост! А как тогава сте платили аборта й?

— Какво? Вие не сте с всичкия си! Казах ви, че не познавам сестра ви. Тя ли ви каза за мен?

— Не, не е тя. Разбрах, че сте вие, защото името ви бе записано в клиниката. В един формуляр бе отбелязано, че сте заплатил разходите с кредитна карта. Ако не си спомняте, защо не погледнете извлечението от сметката си?

— Точно това ще направя. И със сигурност ще… — Той млъкна и втренчи поглед в нея. — Почакайте! Кога е станало?

— А, вече си спомняте — саркастично подметна Миранда.

— Само ми отговорете кога се е случило!

— Преди около шест седмици.

— Шкафчето ми в спортния клуб, където тренирам, бе разбито по това време. Откраднат бе портфейлът ми, заедно с кредитните карти. На няколко пъти вече крадецът злоупотреби с тях. Може би това е един от случаите.

Миранда се разсмя.

— Мислите ли, че ще ви повярвам?

— Защо не? След като очаквате аз да ви повярвам, че съм прелъстил сестра ви, която никога не съм виждал?

— Какъв подлец!

— И аз бих могъл да ви назова с какви ли не имена, но сега искам да стигнем до дъното на цялата история. — Чертите на лицето му се бяха изострили. — Какво точно ви разказа сестра ви за мъжа, който я е прелъстил?

— Каза ми, че сте директор на компютърна компания и… — Миранда се поколеба за миг. — Че живеете в Лондон и имате голям опит…

— Тя ли ви даде името ми?

— Не. — Миранда бе длъжна да каже истината. — Каза ми, че иска да забрави всичко. Видях името ви, отбелязано във формуляра в болницата.

— И не ви ли мина през ума, че връзката й може да е била с друг мъж? Вече ви казах, че ми откраднаха…

— Прекалено лесен начин сте избрал, за да се измъкнете! Ще се обадя на Розалинд и ще я попитам направо.

— Не казахте ли преди малко, че искала да забрави всичко?

— Ще я накарам да ми каже. Ще…

— Няма да го направите.

— Така ли? Да не се каните най-сетне да признаете, че вие сте виновникът?

Уорън я изгледа с отчаяние и пъхна ръце в джобовете си.

— Няма да ви разреша да разговаряте с нея, ако не присъствам и аз.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че вие и аз тръгваме незабавно, за да се срещнем с нея.

— Но това е глупаво! Само ще телефонирам, за да чуя потвърждението й.

— Не! Искам да присъствам и аз, когато разберете, че сте сгрешила. Тогава ще ви накарам да коленичите в прахта и да ми поискате извинение.

Миранда затаи дъх при мисълта, че е възможно да е направила грешка, но мигом се съвзе и изрече:

— Няма да допусна да се измъкнете.

— Тогава да вървим и да проверим кой е прав. Колата ми е отвън.

— Е, това е невъзможно — засмя се тя. — Розалинд е в университета в Йорк.

Уорън свъси вежди за миг и вдигна рамене.

— Добре. Да вървим тогава в Йорк.

— Не си мислите, че ще ме заблудите. Знам, че съм права.

— Значи ще имате честта да ми натриете носа.

— Ако мислите, че ще тръгна с вас, грешите.

— Тогава отивам сам. — Той отвори вратата.

— Не!

Миранда се втурна след него и го хвана за ръката.

— Няма да допусна да я нараните отново.

— Би било по-добре да дойдете с мен, нали?

Миранда се взираше в суровите му черти.

— Подъл сте като змия.

— Твърде много си позволявате! Е, идвате ли с мен?

— Добре. Почакайте за миг… — Тя се върна и си взе палтото, ръкавиците и чантата.

— Готова ли сте?

— Почакайте още минутка.

Въпреки нервността на Уорън, Миранда написа бележка на Греъм къде и с кого отива.

— Да знаят къде съм за всеки случай… — многозначително рече тя.

— Готова ли сте вече?

— Да.

Сети се за радиотелефона си, грабна го и настигна Уорън в коридора.

Колата му бе модел лотус, червена на цвят, с аеродинамична форма и елегантно купе. Със сигурност можеше да впечатли всяко младо момиче. Той отвори вратата любезно и понечи да й помогне да се настани.

— Благодаря! И сама ще се оправя. — Тя потъна в седалката и коленете й се вирнаха толкова високо, че се притесни. Колата бе толкова ниска, че имаше усещането, че сяда на пътя.

Уорън бързо подкара из улиците със самочувствието на лондончанин, който е свикнал да избягва натовареното движение. Когато поеха по северната магистрала, Миранда се изплаши. Това пътуване бе истинска лудост. Още повече, бе уверена, че Уорън е мъжът, причинил нещастието на сестра й. Бе нечовешко да я накара да преживее всичко отново.

Тя вдигна яката на палтото си и отметна коса.

— Студено ли ти е? — Уорън включи отоплението.

Миранда се облегна и се загледа в профила му. След словесния дуел бе разбрала, че е човек с желязна воля. Някак си не отговаряше на представата, която си бе изградила за него като за господин Казанова. Изпита съмнение и колебание.

Но нали всичко съвпадаше. Не бе женен, бе свободен да…

Миранда изтръпна. Бе свободен да прелъстява наивни млади момичета. Не бе ли тя поредната жертва в капана на този сексманиак? Ама че глупачка!

— Още ли ти е студено? — погледна я Уорън. — Боя се, че това е мощността на отоплението.

— Не, не, всичко е наред.

Като се прокле за глупостта си, Миранда реши, че трябва да установи истината, преди да стигнат до Йорк. Слава Богу, радиотелефонът бе в чантата й, оставаше да измисли как да се обади, без Уорън да разбере.

— Би ли спрял на следващата бензиностанция?

Той кимна. В сумрака лицето й почти не се виждаше.

— Откога работиш като ловец на мозъци?

— Консултант по набиране работна ръка — поправи го тя автоматично. — Година и половина.

— Какво те привлича в тази професия?

Помисли си да не му отговаря, но атмосферата и без това бе напрегната.

— Ами предизвикателството. Освен това ми плащат добре.

— И срещаш интересни личности — подигравателно я погледна той. — Приличаш на кандидатка за кралица на красотата, която папагалски повтаря подсказани й от другиго фрази. Кажи ми, замисляла ли си се какъв е ефектът от работата ти върху онези работодатели, чиито специалисти отмъкваш?

— Аз не насилвам хората да напускат — отбеляза Миранда. — Мнозина използват предложенията ни, за да получат по-добро възнаграждение от шефовете си. Ние сме нещо като бюро за запознанства. Намираме работници и работодатели, които ако си допаднат…

— По какъв благовиден начин представяш недостойна професия като твоята! — не я пощади Уорън.

— Никога ли не си използвал услугите на ловци на мозъци, за да си намериш добри специалисти?

— Не. Предпочитам сам да подбирам състава на служителите си.

Е, съвсем скоро ще имаш такава възможност, помисли си Миранда тайно.

— Предполагам, някоя компания, която търси човек с квалификацията на Джонатан Картър, ти е предоставила възможност да ми отмъстиш? Сигурно си използвала детектив, за да се добереш до информация за моята компания и служителите ми?

— Това е част от работата ми.

— Намирам го за непочтено.

— Всяка компания трябва да бъде готова винаги за проверка от страна на данъчните власти, на одиторски бюра…

— И те са същите негодници като теб.

— Току-що отминахме знак за бензиностанция.

— Видях.

Той отби встрани и паркира.

Миранда изскочи от колата. Бе тъмно. Тя потръпна от студ и влезе в дамската тоалетна. Трескаво набра телефонния номер на Розалинд. Напразно. Никой не отговаряше. Бе готова да се откаже, когато някой вдигна слушалката.

— Бихте ли повикали Розалинд Лий, моля? — налагаше се да крещи, за да преодолее смущенията по линията.

— Не съм сигурна, че е тук.

Миранда нервно запристъпва от крак на крак.

— Ало? Розалинд е на телефона.

— Благодаря ти, Господи! Роуз, Миранда е.

— Кой? Не се чува.

Миранда излезе навън.

— Сега чуваш ли ме? Миранда…

— Да, какво има?

— Роуз, много е важно! Трябва да ми кажеш името на мъжа. Знаеш на кого.

— Не мога — стресна се сестра й. Казах ти, че…

— Уорън Хънтър ли се казва?

— Как разбра? Аз…

Миранда усети стъписването на Розалинд. В този миг нечия ръка я сграбчи.

— Отново мръсни номера? Нали се споразумяхме заедно да се срещнем със сестра ти?

— Не съм ти обещавала да не й се обаждам!

— Намери ли я?

— Да. — Очите й мятаха гневни мълнии. — Няма ли да ме попиташ какво каза тя?

— Не е нужно, изписано е върху лицето ти.

— Тогава обръщай колата и да прекратим този фарс.

— Не, сега е още по-наложително да отидем до Йорк, защото сестра ти лъже и искам да разбера защо.

Той се спря в почуда, после седна в колата. За един ужасен миг Миранда помисли, че ще потегли сам и изтича след него. Ако Розалинд току-що не бе признала, че виновният за забременяването й бе именно Уорън, бе готова да му повярва. Бе невъзможно да съществуват двама души със същото име, и двамата директори на компютърни компании. Уверенията на Уорън бяха чиста измислица. Трябваше да е луд, за да отива доброволно да го изобличат. Тя го погледна крадешком. Тревогата й нарасна. Дали не трябваше да остане на бензиностанцията? Щом се бе отнесъл така брутално с Розалинд, какво ли би причинил на нея?

— В офиса знаят, че съм с теб.

Уорън я изгледа. Забеляза, че се бе свила на седалката и го досмеша.

— Май се боиш от мен, а? — изви вежди той. — Уверявам ви, госпожице, че с мен сте в пълна безопасност. Не бих ви докоснал, дори и да бяхте последната жена на земята.

Забележката би трябвало да я успокои, но не стана така.

Колата се носеше на север. Въздухът бе станал леден и Миранда забеляза скреж по покривите и тревата покрай пътя.

Уорън включи радиото. Метеоролозите предупреждаваха за снеговалежи. Защо Розалинд не бе избрала да учи в Оксфорд или Кеймбридж? Йорк й се стори безкрайно далеч.

Пристигнаха малко преди осем. Миранда не знаеше къде е общежитието на сестра и на няколко пъти спираха да питат.

— Ако разстроиш Розалинд, ще те убия — предупреди тя Уорън, щом откриха сградата. — Толкова й се струпа на главата! Не знам какво целиш с играта си, но…

— Да докажа, че съм невинен — прекъсна я той. — Хайде! Да свършваме с това.

Той приближи вратата и почука. Отвори им един студент.

— Къде е стаята й?

— На горния етаж. Нека мина преди теб.

Уорън се поколеба, но я пропусна. Миранда изтича по стълбите и почука.

— Отворено е! Влизай!

Тя посегна към бравата, обзета от нерешителност. Сърцето й тревожно биеше. Какво ли щеше да причини на сестра си с това прибързано решение?

— Хайде! Страх те е, че си се държала като глупачка ли? — побутна я Уорън.

Тя отвори вратата.

Розалинд седеше и пишеше нещо. Подскочи от изненада като я видя.

— Миранда! Какво правиш тук? Защо ми се обади? Откъде разбра, че… — Тя замълча като видя Уорън да влиза в стаята. — Съжалявам, не знаех, че има някой с теб.

Тя огледа Уорън с неприкрито любопитство, но нямаше друга реакция.

Миранда се взря в лицето на сестра си и осъзна, че е направила най-голямата грешка в живота си. Искаше й се да се изпари, да изчезне. Нямаше сили да погледне отново Уорън.

— Здравейте! — усмихна му се Розалинд. — Заповядайте и двамата. Съжалявам, че е толкова разхвърляно. — Тя се погледна в сестра си. — Проблем ли има?

— Да приема ли, че никога не си виждала този мъж? — изрече с променен до неузнаваемост глас Миранда.

— Не съм. Мислеше, че го познавам ли?

— Да. Разбираш ли… Името му е Уорън Хънтър.

Розалинд застина с отворена уста.

— Но… Но… Това не е той. Не е мъжът, с когото… За когото ти разказвах.

— Сигурна ли си?

— Разбира се! Да не мислиш, че съм откачила. Затова ли ми позвъни?

— Да. И ти потвърди, че името му е Уорън Хънтър.

— Не съм…

— Не точно така, права си. Когато попитах дали името му е Уорън Хънтър, ти попита как съм разбрала…

— Да, защото пълното му име е Пиърс Уорън Хънтър. Помислих, че си открила само част от името му.

— Господи! Трябваше да се досетя — възкликна Уорън. — Бил е мой далечен роднина. Уорън е често срещано име в нашата фамилия. Дава се на първородния син, но от стотина години насам се включва като второ име в някои от клоновете на фамилията.

Миранда го гледаше застинала. Очакваше всеки миг гневът му да я помете. Можеше да я убие и с пълно право.

— Не разбирам — обърна се Розалинд към Уорън. — Не й ли казахте, че не ме познавате?

— Казах й, но тя не се вслуша в думите ми. Бе убедена, че го правя от дискретност…

Миранда не можа да понесе тържествуващия му поглед и отмести очи.

— Затова настоях да дойдем на място — додаде Уорън.

— Пак не разбирам откъде е научила името на…

— На приятеля ви. Разбирам. И аз, ако бях на ваше място, нямаше да се чувствам длъжен да давам информация за личния си живот. Кажете ми, винаги ли се хвърля като бик на червено? Доколкото разбрах, е видяла името му в някакъв болничен формуляр. И тъй като сте споменала, че приятелят ви се занимава с компютри, тя стигнала до моята компания. И без да изпитва колебания или съмнения…

— Не е точно така! — прекъсна го Миранда, но забелязала хладния му поглед, замълча.

— Както ви казвах, сестра ви бе готова на всичко, за да отмъсти за вас. Бе решила да разбие компанията ми, като отмъкне един от най-добрите ми специалисти, но за щастие, не успя.

Миранда потръпна от ужас като си спомни за другите служители, които щяха да представят предупрежденията си за напускане само след няколко дни.

Ще ме убие, каза си тя. Когато разбере, наистина ще ме убие.

— Заради мен ли го направи? — Розалинд коленичи пред нея.

— Не бих простила на никой, който се държи жестоко с теб. Исках да дам добър урок на този господин, но направих ужасна грешка.

— Благодаря ти все пак — каза Розалинд и я прегърна.

— Вече по-добре ли си?

— Донякъде — вдигна рамене Розалинд. — Послушах съвета ти. Непрекъснато съм заета с нещо.

— Прекрасно! — Миранда се изправи с нежелание. — Трябва да тръгваме.

— Вече? — В гласа на Розалинд прозвуча разочарование.

Уорън гледаше двете сестри, застанали една до друга. Приличаха си, но Розалинд изглеждаше по-миловидна и уязвима.

— Никъде не отивам, преди да се нахраня — заяви той. — Препусках като луд дотук. Има ли наблизо ресторант или закусвалня?

— Един китайски ресторант. Дават храна за вкъщи. Да изтичам ли да взема нещо?

— Не, аз ще отида. Предполагам, че има какво да си кажете. Може би този път ще уточните всичко. Какво искаш?

— Не съм гладна — поклати глава Миранда.

Той видя нещастния израз на лицето й и реши да не й противоречи.

— Веднага се връщам.

Когато Уорън излезе, Миранда покри лицето си с длани.

— О, Розалинд! Направих ужасна грешка.

— Така е.

— Но ти не знаеш всичко. Бях решила да го съсипя. Той мисли, че съм се опитала да отмъкна само един от специалистите му, а аз… — Тя замълча. Проблемът си бе неин. — Няма значение. Ще се оправя.

— Този Пиърс Уорън Хънтър наистина ли се занимава с компютри?

— Да. Има магазин за електроника.

На светлинни години от Уорън, горчиво си помисли Миранда.

— Наистина ли си добре?

— Няма ли да ми кажеш какво точно си причинила на горкия човек?

— Май приличам на теб. Не обичам да признавам грешките си.

— Кога се запозна с него? С Уорън Хънтър?

— Днес на обяд — въздъхна Миранда и й разказа цялата история.

— Нищо чудно, че бе вбесен. Какво мислиш, че ще предприеме? Дали ще каже на шефа ти?

Миранда още не бе мислила за това.

— Възможно е. Каза, че ще ме накара да коленича в прахта.

— Прилича ми на човек, който държи на думата си — вметна Розалинд.

— Да — измъчено рече Миранда. — Боя се, че е така.