Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (9)

Осем: Ужасът идва с мрака

Вървях нагоре по булевард „Стефан Стамболов“, когато ми хрумна вярната идея. Идеше ми да си тегля як шут отзад, че не бях се сетил по-рано. Страшно ми трябваха пари. А какво по-добро от това да обереш денонощен магазин? Нощта изглеждаше повече от подходяща. Застанах до едно дърво на няколко метра от входа на бистро „Триумф“ и започнах да наблюдавам. В три сутринта нямаше много клиенти за хранителни стоки и скоро екипът насяда на каменния парапет на близката градинка. Извадиха отнякъде диня, нарязаха я и започнаха да си похапват. Дебелата лелка около петдесетте, облечена в престилка на сини и бели квадратчета, веднага елиминирах като възможна опасност. Слабовато момиче среден ръст в черна тениска и къса пола. Дори и от двадесетте метра, които ни деляха, можех да прочета табелката й. Пишеше „Вас Ви обслужва Деби“. Деби? От Дебил или може би пък от Дебора? Физически здрав младеж, с гръб към мен, в дрипи, тъмни на цвят, вероятно охранител или товаро-разтоварач с вменени допълнителни функции. С него трябваше да започна. Изчаках две-три минути, колкото да се уверя, че няма друг от екипа, който да срита в паниката алармения бутон, и атакувах. Тръгнах преднамерено бавно, като клиент и когато се изравних с момичето, спрях:

— Добър вечер! Има ли някой огънче? — казах и в същото време вдигнах десния си крак, извих ходилото му, докато се изравни с коляното, и рязко го изпънах встрани. Ударът улучи охранителя в слепоочието и той се прекатури в градинката. Момичето понечи да стане, но аз я хванах за дясното ухо, завъртях й главата, и използвайки нейната инерция, я забодох в корема на лелята, която тъкмо си поемаше дъх да запищи.

— Млък, че те зяносах — тихо й заповядах.

Разбра ме, защото много бавно изпусна въздуха, който бе поела след кратък стон. Видях как зениците й се разширяват, пуснах момичето, вдигнах лявата си ръка със сгънат лакът и се завъртях около оста си. Металната дръжка от стирка, нацелена в главата ми, се стовари на лявото ми рамо. Изревах от болка, обвих я с лявата си ръка и вдигнах крак. От опита ми да отнема сопата нищо не излезе. Противникът ми бе очаквал подобна реакция, защото я използва като опора и отскочи от земята. Дори нямах време да си обърна главата, толкова беше бърз. Страничният му ритник ме улучи в лявото ухо, а от силата му усетих как краката ми се отлепват от повърхността. Паднах тежко върху дясното си рамо. Главата ми така яко дрънна в плочника, че чух многократно усилен звука на хиляди камбани. Тутакси изключих.

Дойдох на себе си рязко и болезнено. Мутрата ми бе забучена в тревата, а лявото ухо пламтеше като стара руска ютия. Ръцете ми бяха оковани в белезници зад гърба. Две ченгета в униформи събираха сведения от свидетелите на инцидента. Веднага разбрах, че всяка съпротива е безсмислена. След като събраха изписаните листи, двамата полицаи ме хванаха под мишниците и ме натикаха в патрулна кола. Малко по-късно ме изправиха пред цивилен с кисел и сънлив израз, който ме попита:

— Ще признаваш ли, или да те почваме?

— Ще изпея всичко от игла до конец — отвърнах смирено.

Той изчете материалите, изхъмка недоволно и нареди:

— Бутнете го в ареста. Като съмне, ще се разправяме. А вие двамата напишете рапорт.

След това се обърна и уморено заизкачва стълбите към горния етаж. Претърсиха ме основно и ме тикнаха в металната клетка на края на коридора. Добре поне, че ми махнаха белезниците. Изчаках пет-шест минути за всеки случай, след това хванах с две ръце винкела на вратата. Поех си дълбоко дъх и дръпнах с всички сили. Скоро желязото поддаде и се изви достатъчно, за да се промуша навън. Постовият в будката седеше с гръб към мен и разговаряше по телефона. Залазих на четири крака. Когато го наближих, видях, че е качил краката си върху масата и е зареял поглед в тавана. Явно сваляше мадама, защото бе изключил действителността около себе си. Завъртях глава наляво. Пред вратата на дежурната тези, които ме бяха задържали, разглеждаха личната ми карта и спореха чий ред е да пише записката. Какво пък, нека я проучват, у дома имам още десетина. Вътре пак униформен бе вперил поглед в портативен телевизор, на чийто екран две жени навлизаха в дебрите на интимната си сексуалност. Стана ми интересно дали гледащият лъска бастуна, но реших, че няма нужда да проверявам това. Изходът зееше примамливо и внимателно пролазих петте метра до него.

За нула време стигнах до църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ и отново поех по „Стамболов“. Тази сутрин някои хора щяха да преживеят изненади, коя от коя по-неприятни. Веднага щом подминах мрачната сграда на сиропиталището, ги видях. Всички шумно хвалеха единия от многото бургаски каратеки, на който се бях надянал така неблагоразумно. Лелята ахкаше и охкаше благоговейно, а той чупеше стойки на ухиленото маце. Другият гард така дълбоко бе забил ръце в джобовете си, че и да искаше, не би бил по-опасен от нарисуваните ленти на пешеходната пътека тип „зебра“. Този път се промъкнах по сенките внимателно. На няколко метра спрях и изчаках да ме залее сладникавото чувство на задължителното отмъщение. След това се засилих и скочих. Мадамата изхълца и моят човек се обърна. Протегнатият ми напред крак го удари точно в носа. Той изхвърча назад и се сгромоляса върху безкрайно учудената лелка. Двете тела се прекатуриха и се оплетоха в градинката. Приземих се на крака до изумения младеж, който измъкваше ръцете си от джобовете. Свих юмрук към гърдите и с въртеливо движение на таза му стоварих един лакът в слепоочието, който го отнесе нанякъде като куцо пиле домат. При обратното движение изпънах ръка и ударих момичето в лицето. Или не бях преценил ръста й добре, или тя нямаше нужната маса да излети към Луната, защото зрелищно се превъртя във въздуха и се изсипа по корем върху парапета. Там си и остана — просната да съхне хавлия. Прескочих в градинката и теглих един премерен шут на лелката, а след това се наведох към героя на вечерта и притиснах за всеки случай сънната му артерия за известно време.

Преди нямаше да се поколебая и да ги избия, но вече се пазех от безсмислени убийства, поне докато съм с човешка форма, защото наказанието е тежко бреме. Миналия път прекарах доста време като обикновен елементарен дух. Когато отново се преродих, цивилизацията толкова бе напреднала технически, че все не успявам да се впиша в суровата действителност…

Влязох в магазина и тръгнах към касата. Докато се чудех как да я отворя, мигом ми просветна — защо ми бяха пари, когато можех да взема направо храна? Дръпнах няколко торби и почнах безразборно да ги тъпча с пушено месо, салами и луканки. Като опразних рафтовете, минах зад щендера и награбих всичката шунка и сурово месо. После се сетих, че може този път да си намеря другарка и добавих към провизиите петкилограмова опаковка концентрирана кучешка храна. Не подминах и алкохола. Като видях, че не са забравили рецептата на рома, си взех две бутилки. Щяха да са напълно достатъчни. Така натоварен поех към къщи. Беше крайно време да се прибирам — вече се развиделяваше.

Тясното мазе, което обитавах, наречено от дядката, който ми го отдаде за петдесетак на месец, така несполучливо „квартира“, за мен имаше неоспорими предимства. И в най-горещите дни тук долу си беше студено. А малкият приземен прозорец беше повече от необходим. Подредих провизиите си по размер под вехтия железен креват направо на пода. Суровото месо разделих на две порции и го оставих върху скромната по размери масичка с тайната надежда, че до вечерта ще се размрази. Нямах никакво намерение да си троша зъбите в него. Запарих билков чай и си направих водна чаша грог. Изпих го на едри глътки топъл-топъл и се проснах в леглото. Денят настъпи, а аз изпаднах в безпаметен, ободряващ сън.

Изведнъж се събудих от усещането, че нещо не е в ред. В стаята цареше дрезгав полумрак. Остра болка стегна в стоманен обръч бедната ми глава. Цветното зрение изчезна и се появи отвратителния, зеленикав нюанс. Скочих и грабнах бутилката. Сериозната доза алкохол намали натиска на болката до сравнително поносими стойности. Тогава видях ръцете си. Метаморфозата напредваше — пръстите ми се скъсяваха. В края завършваха с остри и твърди черни нокти, а дланта се окосмяваше. Забих трескаво още глътка алкохол преди муцуната ми да се издължи и да трябва да го лоча от плота на масата. Не че е неестетично, но кой обича да ближе неравна, засечена от мръсотия повърхност? Шибнах още едно и ковашките чукове в главата ми намаляха до екот на звънчета.

Тогава се сетих какво не беше наред. Хукнах да отворя прозореца. Не се ли справех, щях да остана заключен в тясното помещение цяла седмица, докато траеше новолунието. Миналия месец се прекарах така и едва не полудях, виейки по цели нощи. Поисках да хвана дръжката на заключващия механизъм и не успях. Безпомощно започнах да го удрям с лапа. Издадох отчаян стон, но от гърлото ми излезе дрезгаво ръмжене. Механизмът се предаде, но прозорецът остана затворен, трябваше да го дръпна навътре. Човешкото съзнание потъна в дебрите на мозъка ми, а вълчото ми напомни да използвам зъбите си. Захапах дръжката и увиснах на нея. Със скърцане прозорецът се отвори до половината и заяде.

Метаморфозата приключи напълно, бях убеден, защото краката ми вече не стигаха пода. Вече бях един голям по размери вълк. Внимателно отпуснах захапката си и започнах да плюя, за да изчистя отвратителния вкус на метал. Хиляди аромати ме цапнаха право в носа. Надуших прясното сурово месо и лакомо се нахвърлих върху него. Когато свърших пира, известно време се забавлявах с кокалите, докато яката ми захапка не ги разпарчети. За момент се поколебах дали да не изследвам съдържанието на кутията или другите лакомства под леглото, но човешкото подсъзнание ми напомни, че това са запаси за цяла седмица и че трябва да защитавам териториите си от себеподобни. Вдигнах крак и пръснах урина по крака на леглото. Тази миризма щеше да предпазва територията ми от нежелателни присъствия.

Засилих се и скочих на перваза на прозореца. Доизбутах дограмата с рамо, за да се отвори нацяло, и изскочих навън. Запътих се към крайъгълния камък на всяка цивилизация — кофите за смет. Пресичайки пътното платно, завлачих крак — бях усвоил маниерите на градския пес и знаех, че това предизвиква съжаление у глупавите хора. Те не можеха и да си представят, че вълк ще се появи по претъпканите им улици и всички ме мислеха за голямо куче. Понякога им разрешавах даже да ме погалят, особено ако държаха вкусен сандвич в ръка. Когато приближих на двайсетина метра, от отворените капаци на контейнерите, изскочиха няколко котки и панически се изнесоха в различни посоки. Само старият котарак излезе дразнещо бавно и с два скока се качи на стария салкъм. Дори не усилих тръса — мръсникът изчисляваше с точност до милиметър докъде можех да стигна по гладкия ствол на дървото. Маркирах си територията, без да му обръщам внимание и тръгнах да анализирам един по-интересен аромат. Пътем метнах едно изръмжаване на постоянното присъствие — Едноокия и Безухия. Те веднага сервилно наведоха глави и заскимтяха. Откакто изядох водача им Гуджо, не смееха да ме залаят. Пък и защо да се напъват, след като не се интересувах от сметта, която ги поддържаше живи? Обзе ме познатото радостно чувство на волна свобода и затичах по-бързо към Морската градина. Там щях да се налудувам на воля — да тичам с по-тъпите кучета, да нося на хората разни предмети и да им отмъквам мръвки от чиниите и още хиляди неща…

А после, в потайна доба, щях да дам път на желанието да убивам безконтролно. Все щеше да се намери някой заблуден пес или окъснял пияница. Само се надявах да ми предложат една добра битка, а не да се предадат веднага след първия удар. Дано!