Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (6)

Пет: За да изгрее слънцето отново

Както всяка година по същото време пътувах с раздрънканата си ладичка по селския друм. С всеки изминат метър оставях зад себе си постиженията на съвременната цивилизация. С края на последната нивица свърши и пътят. Слава Богу, скоро не беше валял дъжд, което ми позволи да продължа през неравната поляна до рехавата горичка от криви и чепати дървета, някои от които не се срещаха никъде другаде по света. Заключих вратата на руското возило и нахълтах сред гротескната флора на Странджа. Когато стигнах до голямата зеленика, спрях и седнах на земята. Времето до заник слънце прекарах в молитви, отправени към Създателя. Щеше да ме изслуша, сигурен бях, защото последните дни прекарах в усърден пост, за да укрепя духа си и да изостря цялата си сетивност. Луната /във фаза три четвърти/ бавно изплува иззад хоризонта. Времето дойде. Станах и бавно започнах да събличам дрехите си една по една. Веднага щом се освободих от тях, запях шепнешком песните отпреди потопа. Наведох се и засъбирах билки от огряната от нощното светило поляна. Всяка от тях наричах със собственото й име, преди да я откъсна, точно както ме бе учила баба ми, вещицата. Щом събрах седемдесет и седем затворих очи и протегнах чувствената си свръхсензорност. Наблюдавах поляната по начин, недостъпен за повечето хора. Сега тя беше окъпана в ярка бяла светлина. Отне ми малко време да намеря последната билка, пристъпих до нея, изрекох три пъти наум името й и откъснах само горната половина. За да лекува всички неизвестни болести, трябваше да е откъсната точно през средата. Отворих очи и започнах да обикалям за дърва. Скоро събрах достатъчно, за да запаля огън. Поставих калайдисано медно котле връз огъня, изрекох гласно всички клетви и хвърлих билките една по една вътре в завиращата чиста планинска вода. Станах и обикалях около огъня в кръг, докато изпея всички песни. Щом отварата бе готова, я свалих и я оставих да изстине. Отцедена, я прелях още топла в специална пръстена стомна. Щях да лекувам човеците с нея. Остатъка, след като изстина, изпих наведнъж. Погледнах към Луната. Часовник не ми и трябваше. Наближаваше полунощ и скоро щеше да настъпи Еньовден. Отпуснах се без да бързам на меката трева и неусетно съм заспал.

* * *

В съня си изглеждах като в годините на ранната си младост. Висок, строен и як мъж. Причудливите завои на подсъзнанието ми бяха просто изумителни. Облечен в здрава бронирана ризница, в лявата ръка имах кръгъл щит с изобразено слънце, а в дясната меч. Влязох през деветата порта и се озовах в сферично помещение с огромни размери. През останалите осем изпълзя врагът. Сенките бавно се сляха в едно. Пред мен се изправи в целия си блясък ревящият дракон.

— Предай се, Тиамат — извиках древновавилонското му име.

Рогатият наподоби усмивка с огромната си паст. Заговори директно в ума ми, като силата на съзнанието му направо ме разтърси.

— Неслучайно ме наричат Змеят на световната бездна, землянино. За да ме накараш да се предам, ще трябва да ме победиш в битка. И е нужно да знаеш всичките ми имена, а не само това!

Знаех. За да го победя, трябваше да изброя всичките му седем имена. Стиснах зъби, завъртях меча около дланта си и без колебание се хвърлих в атака.

— Умри, Нага! — изсъсках индийското име и ударих с меча странично. Драконът парира удара и на свой ред нанесе такъв с опашката си. Силата бе страхотна — разби щита ми на парчета.

— Смърт на теб, Апопис!

И египетското не предизвика никакъв ефект. Едва избегнах изпружената предна лапа с двайсетсантиметрови нокти.

— Накхаш! Кун-Кун! Тлалок!

Всеки мой вик бе съпроводен с удар на меча, но дрънченето ми подсказваше, че не съм преодолял бронираното му с метални люспи тяло. С всяка секунда губех от пъргавината си. Вече с труд избягвах опасните атаки.

— Умри сега, Акоменаки!

Вместо да намалеят, силите му сякаш се удесеторяваха. Изричането и на юдейското, китайското, мексиканското и на южноамериканското му имена не предизвикаха никакъв ефект.

Космическото чудовище атакува бясно с опашка. Едвам отскочих, приведох се наляво да избегна дясната му лапа и политнах. Това ме спаси. Лявата, като косачка, щеше да ме разполови. Ударът беше силен, но залитането ми бе променило положението на моето тяло. Ноктите преминаха по повърхността на гърдите ми. Раздраната плът увисна и кръвта бликна на талази. Изревах неистово от болка и с мъка се подпрях на меча.

— Умри ти, нещастна грешка на Създателя! — викна изчадието и замахна с меча.

Събрах сетните си сили и се хвърлих напред. Притиснах се до слузестото тяло и мушнах напред меча. Чудовището пое удара, без дори да се отмести. Вече виждах зиналата му паст пред лицето си, когато се сетих най-важното. Имената му нямаха значение, ако не изречеш това, с което е известен там, където се намира физическото тяло на вещера. За миг си спомних моите прадеди — славяните.

— Мой си, Гарафена! — изхъхрих, завъртях меча в раната и го измъкнах. — Върви си на остров Буян!

Силно, като сирена зави змиеподобното и се просна на земята. Синята му кръв образува локва около него. С последно усилие замахнах широко над главата си и отсякох неговата. Осемте сенки се отдръпнаха и отново се отправиха към вратите в пространството. Съсредоточих се в една мисъл — да премина през деветата. Слънцето можеше да изгрее отново. До следващия Еньовден.

* * *

Сутринта дълго се смях на идиотския сън. Взех си стомната, засипах изстиналото огнище с пръст и потеглих към дома си в големия град. Още щом влязох вкъщи, свалих дрехите си и тръгнах към банята. Жена ми ме пресрещна и каза:

— Къде беше снощи?

— Пих с приятели — отвърнах аз.

— Лъжец! — изкрещя тя. — А какви са тези белези от нокти по гърдите ти!?