Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (1)

Думи на редактора
Светлината на черната фантастика

Книгата, която сега държиш в ръцете си, драги читателю, ще трябва да я четеш само ако си се запасил с много — ама какво се казва много! - здрави нерви. И то не само заради сюжетите на тези тринайсет разказа, или заради героите в тях, които ще те отнесат в тъмната страна на твоето собствено съзнание (и ще те хвърлят в най-лошите ти кошмари)…

Чака те, драги ми господине, голямо приключение!

Впрочем, това приключение започна още преди две години, когато Георги Христов просто ритна вратата и връхлетя в литературния свят с една книга, която безапелационно разбиваше лесните ни представи за „четиво“. „Черна фантастика“ (както беше озаглавил той дебютния си белетристичен сборник) впечатляваше с отличното познаване на материята. Младият белетрист още тогава разказваше необичайно уверено. И поради това стъписващите му разкази бяха далеч от предизвикателните фойерверки на редовия дебютант. А пък за да не бъдат приети тези думи като задължителното редакторско пристрастие, (или — да чукам на дърво! — за куртоазия някаква), хайде нека да цитирам и аз пасажи от един един документ. „Чудесно впечатление оставя книгата «Черна фантастика»…“ „В случая «Черна фантастика» е заглавие, а не жанрово определение…“ (Много се зарадвах на това твърдение на Никола Радев, защото явно ставахме вече двама, които мислят така!) „А самият Георги Христов ни пояснява, че създава литература на ужаса, на гротеската, на демонизма и магиите (…) но и литература на земното и човешкото, защото действието никога не се развива в космически кораб или на друга планета…“ „Общо взето Георги Христов е добър и топъл разказвач, с усет за баграта и полутона…“ И още: „Дебютът на този автор е напълно зрял и аз му пожелавам творческа пълнота и успешна работа над белия лист, за да ни зарадва с нови книги…“

Всичко това го е написал и прочел публично сам председателят на Съюза на българските писатели Никола Радев, човек ужасно окат и ерудиран, човек, отговорен към думите, човек, който знае какво пише и какво говори. А всичките тия изречения са от доклада му върху дебютната литература, прочетен в Хасково на, слава Богу, оцелелите литературни празници „Южна пролет“. Докладът, приятелю, както знаеш, си е направо документ и не е без значение… Това от една страна. А от друга бързам да припомня, че Никола Радев е един от онези познавачи на литературния занаят, които не хвърлят похвали ей тъй, заради едното поощрение на младите автори.

Но пак ти напомням за здравите нерви, които ще са ти необходими, додето четеш новата книга на Георги Христов!… Лично аз мисля, че тя е по-компактна от дебютния му сборник „Черна фантастика“. По-целенасочена ли, по-уверена ли — няма значение; Георги Христов вече овладява думите и образите, а книгата, която сега ще прочетеш, го потвърждава. И ще видиш как свръхестествените същества, превърнати в герои на тези разкази, действат, мислят, реагират като теб и мен — просто като хора… Дошли от готическата в ужаса си градска митология или от черния фолклор, всичките тези вампири, върколаци и всякакви слуги на злото дори говорят като наши съвременници. И въобще приличат на нас — такива едни външно страхотно нахакани, а вътрешно раними и самотни души, мотаещи се в един всъщност враждебен свят, от който нито можеш да чакаш добро, нито можеш да се измъкнеш с добро. (Впрочем, докато четях тази книга, все се сещах за един афоризъм, изписан не къде да е, а сред останалите графити на някаква стена в Белград, и не кога да е, а по времето, когато обединените сили на Запада стовариха там нечувана огнева мощ, тоест по време на отвратителната война от 1999 година. Та тоя афоризъм гласи: „Какво е вампирът? Мъртвец, който не е загубил присъствие на духа!“

А по въпроса за „разбиването“, за което стана дума в началото на тези бележки…

По въпроса за разбиването ще ти кажа само това, драги мой читателю, че Георги Христов, като човек, подготвен за материята на литературния вид, в който е навлязъл, преобръща собствените му закони. Разбива, тоест, стереотипите, трафарета и лесните ни представи. Защо го прави е друг въпрос, но като прочетеш тази книга обезателно ще си зададеш смаян въпроса: „Ама кой, за Бога, е казал, че жанрът «fantasy» е непременно забава, веселба и въобще голям купон?!…“ Георги Христов вече ще те е навел на този въпрос, както и на извода, че кошмарът също може да бъде част от една литература, която сред познавачите минава за ведра и светла, литература, разказваща за храбри гномчета и патрави дяволи, които вършат само смехории. Аз съм си мислил същото, когато навремето четях като изоглавен Робърт Шекли и Клифърд Саймък, (но не в български преводи, сухи и административни като не знам какво — пък то още и нямаше такива работи, български преводи! — а на руски език в знаменитите серии на издателство „Мир“, където бликаше цялата жизнерадост на тия необикновени писатели). В същия онзи доклад, дето ти го запратих в лицето малко по-горе, Никола Радев, говорейки за Георги Христов, именно за Георги Христов, внезапно си спомня за „…Светослав Минков, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов, Георги Райчев, Константин Константинов…“ Членовете на днешните наши литературни кръжоци и провинциални писателски дружества може и въобще да не са чували за Чавдар Мутафов и Георги Райчев, но подготвеният читател отлично разбира, че хвърлянето на тези имена върху масата вече си е чиста отговорност. С новата си книга Георги Христов пък показва, че е готов да я поеме, тази отговорност… Отговорност пред традицията, но и отговорност към днешния читател — смазания наш съвременник, човека от началото на едно ново хилядолетие, за което знайни и незнайни екстрасенси и врачки пък не се умориха да ни плашат, че щяло да е хилядолетието на Апокалипсиса. В книгата на Георги Христов оживяват слугите на същия този Апокалипсис, но в техните толкова човешки образи ние сме длъжни да припознаем себе си — ние, дето се имаме за нормални люде. На мнозина езикът на тази книга навярно ще се стори прекалено приземен, дори груб, само че нима всички ние вече не говорим така? Други ще видят многото кървища по страниците й, обаче тези кървища могат ли да се сравняват с кървищата по страниците на днешните български вестници?!… В този смисъл новата книга на младия автор не е страшилка за през нощта, а е отчаяно предупреждение за нещо, което вече дори и не забелязваме.

* * *

Неотдавна една литературна дама зададе в столичен вестник язвителния въпрос: А къде ви е фентъзито, български автори? Не помня по какъв повод беше подхвърлено това; предполагам, че е искала да каже, така и така, какво толкоз сме се затръшкали, че хората четат само Дж. К. Роулинг: четат я, разбираш ли, тая Дж. К. Роулинг, понеже си нямаме български образци. Аз не виждам някой въобще да се е изпотрепал да чете, но подобен въпрос още веднаж сочи другото — че столичните литературни дами не познават създаваното и издавано извън столицата. Иначе все щеше да е чувала за Георги Христов и неговата „Черна фантастика“, нали?

Впрочем в същия доклад, очевидно предизвикан благородно от книгите на дебютантите, Никола Радев казва още нещо: „И ако се вслушаме в думите на Александър Херцен, изречени преди 164 години, че литературата не е само минало — тя е документ, по който влизаме във владение на настоящето, във владение на сума истини и усилия, намерени чрез страдание, облени понякога с кървава пот, тя е програма за бъдещето…“

Новата книга на Георги Христов — също; нищо, че е толкова мрачна, а може би тъкмо защото е мрачна!

Тъй че, почитаеми господине читателю, дръж се сериозно, когато я отвориш…

А, да!

И казах ли ти вече, че ще са ти необходими здрави нерви, за да я прочетеш?

 

ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ