Харолд Робинс
Първи умират мечтите (9)

Глава девета

Кантората на пласьорите Ронци се намираше в стар едноетажен склад в Анахайм. Следвайки Пърски, прекосих товарната платформа и се озовах в дълга тясна сграда.

Коридорите бяха задръстени от натрупани в привиден безпорядък книги и списания. Минахме покрай разпределителните гишета, където неколцина мъже се занимаваха с опаковане и попълване на поръчки, и продължихме през мръсните чакални към задната част на склада, където зад нещо като стъклена преграда се намираше кантората.

Беше просторно помещение с няколко бюра, а в ъгъла самотно се мъдреше внушително писалище. Зад по-малките бюра седяха две жени и един мъж. Жените приемаха поръчките по телефона, а мъжът изглежда попълваше фактури. Той вдигна поглед.

— Ронци ви очаква — посегна към телефона. — Ще му се обадя.

Няколко минути по-късно се появи едър италианец с гъста къдрава черна коса и дебели вежди. Не си хабеше думите напразно.

— Аз съм Джузепе Ронци — представи се. — Елате насам и седнете.

Последвахме го към голямото писалище. Разчисти два стола от книгите и списанията, като ги буташе на пода. След като седнахме, едно от момичетата мълчаливо стана и ги събра.

Носите ли макета? — обърна се той към мен.

— Не, но…

Прекъсна ме и изгледа заядливо Пърски.

— Нали ти казах да не ми се мяркате без макет. Не мога да си губя времето с любители. — Изправи се. — И без това си имам достатъчно проблеми, та сега…

— Господин Ронци — обадих се тихо, — бихте ли искали да получите изключително право на разпространение на „Плейбой“ за Лос Анжелос?

Изгледа ме недоверчиво.

— Какво каза?

— Не ме ли чухте? — повиших глас.

— Чух да споменавате „Плейбой“.

— Значи сте ме чули — казах още по-високо. — Интересува ли ви това предложение?

— За луд ли ме смятате? Разбира се, че ме интересува.

— Това ли казахте на Хефнър, когато дойде при вас за първи път?

— Много добре знаете, че изобщо не съм имал подобна възможност. Никога не е идвал при мен.

— Тогава не повтаряйте същата грешка.

— Как мога да я повторя, като изобщо не съм я правил? — изкрещя той. После се обърна към Джо: — Какво му става на това момче? Да не е превъртял?

— Превъртял е — усмихна се Джо.

Изправих се.

— Да си тръгваме, Джо.

Джо стана. Ронци също.

— Къде, по дяволите, отивате? — извика той. — Мислех, че сте дошли да поговорим.

— Казахте, че искате макет. Не го нося, а не искам да ви губя времето.

— Седнете, седнете — подкани ни. — Щом вече сте тук, нищо не ни пречи да поговорим.

Отново седнах.

— Добре.

— Кой стои зад теб? Лонерган ли?

— А кой стои зад теб? Мафията?

— Не се прави на много отворен. Нали искаш да ти пласираме вестника?

— Не съм сигурен. Още нищо не сте ми предложили.

— Как да ти предложа нещо, като не знам какво продаваш!

— Справедлив въпрос.

— Ако си е същият парцал, и пари да ми даваш, няма да го взема.

— Аз също.

— Имам осем хиляди заявки за доставка.

— Чудесно.

— Ако вестникът ти е добър, ще го пробутам в две хиляди от тях. По десет във всяка. Това прави двайсет хиляди броя. Ако взимаш по десет цента на парче, ще получиш чисто два бона. Не е лошо.

— За теб не е — срязах го аз, — но моето издание ще бъде толкова луксозно, че трябва да вадя поне по пет хиляди, за да си покривам разноските.

— Ти си луд. В града няма издание с тираж петдесет хиляди.

— Точно така си отговорил и на Хефнър — възкликнах аз.

— Колко пъти ще ти повтарям, че изобщо не съм говорил с него — разкрещя се той.

Изсмях се.

— Изразих се образно. Би му казал точно това, което казваш и на мен.

— Още не си станал Хю Хефнър.

— Точно така — съгласих се аз. — Но откъде знаеш какъв ще бъда утре?

Обърна се към Джо.

— Откъде ги намираш тези откачалки?

Джо се усмихна.

— Ако беше нормален, нямаше да се захване с тази работа.

Ронци пак ме погледна.

— Тираж трийсет хиляди. Парите в предплата. Бих рискувал, ако ми дадеш изключителни права.

— Не е достатъчно. Четирийсет хиляди броя по дванайсет цента и половина — при същите условия. Ще ти дам изключителни права за една година.

— Партньорите ми няма да се навият. Липсват ни гаранции. Ами ако ти потръгне? Ще се изнижеш и ще ни оставиш на сухо.

— Винаги можеш да качиш цената.

Намръщи се.

— Няма да е лошо горе-долу да ми обясните какво купувам.

Беше се хванал и го знаех. Успях да го убедя, че отказва на Хю Хефнър. Но трябваше да го сразя докрай.

— Кой купува такива вестници и списания? — запитах, за да печеля време.

— Момчетата, кой друг?

— А защо ги купуват?

— Заради мацките. Възбуждат се. Винаги търсят нещо ново.

Нямаше представа, че току-що ми с подсказал чудесна идея.

— Започваш да се досещаш.

— Така ли? — погледна ме тъпо.

Обърнах се към Джо. Бих искал да мисля, че върху лицето му е изписано уважение, но по-скоро беше просто учудване какво ще измисля по-нататък. Мисълта добиваше конкретна форма, но ми бяха необходими още няколко секунди, за да си я изясня. Прехвърлих топката на Пърски.

— Е, Джо, искаш ли да му обясниш или да го направя аз?

— Ти си шефът, ти ще му кажеш. — В гласа му прозвуча неудобство. Не искаше да го сварят неподготвен.

Снижих глас.

— Ще бъде поверително. От тази кантора не трябва да излезе нито дума. Не искам да ми откраднат идеята.

— Все едно, че съм свещеник на изповед. Ще мълча като гроб — тържествено се закле Ронци.

Усмихнах се. Не беше много подходящ за тази роля.

— Нова мацка — произнесох аз.

— Нова мацка ли? — не разбра той.

Кимнах.

— Ще бъде описание. Уводна статия, първа страница. Огромно заглавие: „НОВА МАЦКА В ГРАДА!“ Сладурче с микроскопична поличка или шорти. Носи малко куфарче. Застанало е на перон, на автобусна спирка или на летище. През слабините й — друг надпис с релефни бели букви: „ВИЖТЕ Я РАЗСЪБЛЕЧЕНА НА ПЛАКАТА В СПИСАНИЕТО НИ! Всяка седмица — ново момиче. Петдесет и две седмици годишно.“

Ченето на Ронци увисна.

— Ти си гений! Защо не ме предупреди, Джо?

Притекох му се на помощ.

— Така се бяхме разбрали.

— Страхотно е. Знаете ли кое ми харесва най-много?

— Че е гола вътре в списанието, а не на корицата. Ще трябва да го купят, ако искат да я разгледат.

— Бързо схващаш.

— Съгласен съм на четирийсет хиляди, но ще ми дадеш десет хиляди на консигнация и във всеки брой ще ми предоставяш безплатно страница за реклама.

— Ще ти ги давам на консигнация по петнайсет цента парчето, но за безплатната реклама няма да стане. Ще си плащаш по осемстотин долара на страница като останалите.

Ронци се обърна към Джо.

— Обясни някои неща на този твърдоглавец. Кажи му, че изискванията ми са съвсем нормални.

— Той е прав, Гарет.

— Добре, аз съм сговорчив човек. Ще му направя петдесет процента отстъпка. По четиристотин долара на страница.

— А за консигнацията? Ако искаш по петнайсет цента на парче, никой няма да има интерес да продава повече — заяви Ронци. — Искам да залея с това списание всички будки. Ще трябва да деля печалбата със собствениците. Ще ми струва по пет цента на брой, а ако просто ги пускам в пощенските кутии няма да е повече от два.

— Ще ме разплачеш — въздъхнах.

— Побъркан изнудвач — изръмжа той.

— Благодаря. Ще помоля адвоката ми да подготви споразумението.

— Защо ти е адвокат? Думата ми е достатъчна.

— Моята обаче не е. Ти имаш нужда от адвокат.

Пърски не проговори, докато не излязохме на магистралата за Лос Анжелос.

— Не те разбирам — рече най-накрая.

Запалих цигара.

— Няма нищо за разбиране.

— Не можеш да разиграваш хора като него. Ако не получи списанието, ще те убие.

— Ще го получи.

— Кога? — запита той. — Мотаем се вече четири седмици и още даже не е замирисало на списание.

— След две седмици — обещах аз.

— Сега съм сигурен, че си луд. Току-що продаде илюстрирано издание, което дори не си обмислил като хората, а отгоре на всичко нямаш написан нито ред за първия брой. Откъде ще се вземе всичко това? От небето ли?

Погледнах го и се усмихнах.

— Може и така да се каже. През това време ще ти възложа още нещо.

— Какво? — запита с отвращение.

— Директор по рекламата.

— Няма да стане. Изобщо не се хващам. Кой нормален човек ще поиска да даде реклама в нашето списание?

— Точно така — подкрепих го аз. — Обаче има много ненормални. Хиляди заведения и дискотеки със стриптийз и салони за масажи, които не могат да си направят реклама в свестните вестници. Ще открием специален отдел „Забава“ и ще им продаваме по една осма от страницата по намалени тарифи за седемдесет и пет долара. Искам четири такива страници.

— Няма да ги получиш. Тези заведения не се стремят към известност. Страхуват се, че ще ги затворят.

— Кой би отказал да види името си в списание? Ще се навият.

Поклати глава.

— Не съм убеден.

— Качвам ти заплатата с петдесет долара, защото виждам, че интелигентността ти започва да се пробужда. Ако кажеш „Ще стане“, давам ти още сто.

— Ще стане — произнесе той с изненадващо въодушевление. Малко по-късно отново се притесни. — Ами списанието?

— Гледай си твоята работа, Джо. Аз ще си върша моята.