Харолд Робинс
Първи умират мечтите (48)

Глава двадесет и втора

Гарантите ликуваха. Във въздуха се носеше сладкото ухание на неминуемия успех. Огледах хората около масата. Никой не липсваше. Всички големи брокери. Мерил Линч, Кан Лойб, „Ситибанк“, „Банк ъф Америка“.

Председателят на групата Мартин Кортлънд ми се усмихна.

— Не съм виждал такава успешна подписка за акции, откакто „Форд“ излезе на борсата. Можем да удвоим цената и пак ще ги купуват.

— Не се оплаквам — рекох. — И сто милиона долара не са малко пари.

— Чух, че на борсата акциите ще вървят с петдесет процента над номиналната им стойност.

Акциите бяха за по петдесет долара. Значи още през първия ден щяха да ги продават по седемдесет и пет.

— Момчета, ще забогатеете само от препродажбата — забелязах аз.

— Може би ще решите да ни поверите и някои от собствените си акции? — разсмя се той.

— Не, благодаря. Не съм толкова алчен.

Сега се разсмяха всички. Пусках в продажба два милиона акции. Един милион оставаше в хазната. Аз си запазвах три милиона.

— Разполагам с няколко интересни цифри — казах, като имах предвид отчета за първото тримесечие.

Вече го бяха прочели.

— Ако продължавате в същия дух, акционерите ще извадят голям късмет — обади се Кортлънд.

Не отговорих.

Той огледа присъстващите.

— Господа, разбирате, че за пръв път една компания предприема подобна стъпка, за да построи хотел и казино в Лас Вегас, без да прибягва към ипотекиране на имуществото си и обичайните заеми.

Знаех какво иска да каже. Всичко започна в деня, когато Лонерган ми предложи парцел във Вегас. Беше се спазарил с няколко застрахователни компании да ни отпуснат седемдесет милиона долара за построяването на хотел. Идеята ми хареса, но не исках да имам съдружници. Похватите им ми напомняха за жабарите от източните щати. Тогава реших да продавам акции. „Плейбой“ вече се беше справил успешно. Включих в сметката и десетте милиона за покупката на хотела в Мацатлан и се обърнах към Уолстрийт. Отначало ме гледаха скептично, но бързо си промениха мнението, щом видяха отчета за печалбите. Крайният резултат беше групата на гарантите, които поемаха писменото задължение да изкупят всички непродадени акции, пуснати на пазара.

— Да не прибързваме, господа — намесих се аз. — До излизането на акциите остават още две седмици.

— Чиста формалност — прекъсна ме Кортлънд. — Вече нищо не може да ни попречи.

— Дано сте прав. Вече подписах договор и теглих парите за строежа. Ако нещо се случи, здравата ще загазя.

— Няма страшно — успокои ме Кортлънд. — В деня, в който се отвори борсата, състоянието ви ще възлиза на двеста двайсет и пет милиона долара.

В отговор на изявлението му се чуха кратки аплодисменти. Отначало помислих, че ме пързалят. Но щом огледах лицата им, разбрах, че греша. Изобщо не се шегуваха. Бях забравил, че за тези хора парите бяха живо същество. Жалко, че то не присъстваше, та да стане и да се поклони. Премълчах си.

— Тъй като това е последната ни среща, преди да предприемем осъществяването на гаранциите си, управителният съвет на борсата ме помоли да обядваме заедно в деня, когато акциите излязат на пазара.

— С удоволствие — съгласих се аз.

— Чудесно — в гласа му звучеше задоволство. — Значи ще се срещнем в понеделник. Освен това бих искал да потвърдите речта, която ще произнесете този петък.

— Вече потвърдих, че ще я произнеса. Ще остана в Ню Йорк до понеделник.

— Великолепно! — огледа се той. — Ще има ли други въпроси, преди да закрием срещата?

— Аз имам — изправи се един от банкерите. — Кога ще ни поканите на някой от онези прочути приеми, които давате в имението си?

Усмихнах му се.

— Очевидно ме бъркате с Хефнър. Не давам приеми и нямам имение. Живея в бунгало в хотел „Бевърли Хилс“.

Изчерви се от притеснение.

— Но все пак съм ви благодарен за въпроса — побързах да добавя аз. Идеята никак не е лоша. Може би сега ще мога да си позволя подобно нещо.

Всички се разсмяха. Срещата завърши в атмосфера на взаимно уважение и дори любов. По пътя към кабинета си разсъждавах каква ли е формулата на съотношението между парите и любовта. Явно, че колкото си по-богат, толкова повече те обичат.

Върнах се в кабинета си малко след дванайсет. Пощата беше грижливо подредена на бюрото ми. Прегледах я. Нищо важно, едва ли някой очакваше отговор. Загледах се през прозореца. Денят наистина беше чудесен.

Вдигнах телефона и набрах номера на Ейлин.

— Как мина срещата? — поинтересува се тя.

— Слънчево и ведро.

— Радвам се.

— Хрумна ми нещо. Защо да не прекараме следобеда на плажа?

— Съжалявам, но няма да мога. Имам две редакционни съвещания и срещи с четирима писатели.

— Кажи им да си гледат работата.

— Не мога — разсмя се. — Срещите са уредени предварително. Ако не ги проведа, след три месеца можем да осъмнем с празни страници в списанието.

— По дяволите — изругах аз.

— Не се вкисвай. Нали довечера сме канени у майка ти? Ще се видим там.

След това опитах при Боби, но и той беше затънал в работа. Трябваше да преглежда кориците за следващите броеве. Освен това го чакаха трима фотографи и девет манекенки.

Мариса, която в момента ръководеше туристическата агенция, също беше заета. Очакваше Дитер. Щяха да присъстват на среща с Асоциацията на зъболекарите в Лос Анжелос, която обещаваше да изпрати в хотела ни в Мацатлан поне шестстотин души.

Най-накрая звъннах на Дениз.

— Днес имаш празник — рекох. — Намери някой, който да те замести и да отидем да се попечем на плажа.

В гласа й прозвуча искрено съжаление:

— О, Гарет, няма да мога.

— Какво искаш да кажеш?

— Момичетата ще дават коктейл в моя чест в „Ла Кантина“.

Това преля чашата. Тръшнах телефонната слушалка. Явно аз бях единственият свободен човек в цялата скапана компания. Разбрах какво означава да си шеф. Само ти безделничиш.

Натиснах копчето на уредбата.

— Веднага ми извикайте кола.

— Да, господин Брендън. Тони ли ще ви кара?

— Никой няма да ме кара, ще шофирам сам.

Гласът й пресекна от учудване.

— Ще шофирате лично?

— Чу какво ти казах — изръмжах аз и пуснах копчето.

Докараха ми елдо с подвижен покрив. Свалих покрива и двайсет минути по-късно вече се носех по булевард „Сънсет“ в посока към плажа. Отбих се в една закусвалня, купих порция пиле и шест бири и продължих по магистралата „Песик Коуст“ покрай Райския залив към едно самотно малко плажче.

Когато пристигнах, минаваше един и половина и слънцето беше в зенита си. Паркирах до скалите, взех плика с пилето и шестте бири и се затътрих към пясъка. Намерих сравнително сенчесто място, където нямаше да ми е толкова горещо, съблякох си ризата и я прострях на пясъка.

Бях съвсем сам на плажа, като изключим един сърфист, който дебнеше подходяща вълна. Смъкнах си и панталоните и останах само по черен слип. Настаних се върху ризата, облегнах глава на скалата и си отворих бира. Беше вкусна и студена. Лениво се загледах в сърфиста.

Опитваше се да се закрепи на гребена на вълната. Не успя да се задържи и падна. Миг по-късно отново се озова на сърфа и зачака следващата вълна.

Извадих от джоба си слънчевите очила и ги сложих. Сърфиста беше добър. Успя да стигне чак до пясъчната ивица и едва тогава скочи. Чудех се дали и аз все още бих могъл да го направя. Като дете прекарвах доста време, очаквайки подходящата вълна.

— Още само една вълна, чичо Джон — помолих се аз. Разреши ми!

Поколеба се, после кимна.

— Само една. След това се прибираме. На плажа вече няма никой, майка ти ще се тревожи.

Нагазих във водата, тикайки детския си сърф. Отдалечих се, доколкото ми позволяваше смелостта, изчаках вълната, която ми се струваше най-висока, стъпих на сърфа и се изправих с разтуптяно сърце. Беше чудесно и аз пищях с цялата сила на седемгодишните си дробове.

Чичо Джон ме чакаше с голяма хавлиена кърпа.

— Събувай си плувките и дай да те избърша — подкани ме той.

Коленичи пред мен и започна да ме разтрива с хавлията. Иззад гърба ми се чу гласа на татко.

— Не можеш ли да се сдържиш да не опипваш поне собствения си племенник, стар мръсник!

Очите на чичо ми се превърнаха в късчета лед зад стъклата на очилата. Бавно се изправи. Замахна толкова бързо, че не успях да разбера какво става. Докато се обърна, баща ми вече се търкаляше на пясъка, а от носа и устата му течеше кръв. Чичо ми стоеше над него със стиснати юмруци.

Затичах се и коленичих до баща си. Помръдна леко глава и се опита да каже нещо. Един зъб му беше счупен, а в очите му се четеше ужас.

Разярено нападнах чичо си.

— Не смей да посягаш на баща ми, гаден, зъл човек!

Чичо ми стоеше и тъжно ни гледаше.

Опитах се да повдигна главата на баща си.

— Ставай, татко, ставай!

Той направи усилие и седна. Когато пак вдигнах поглед, чичо ми бавно се отдалечаваше към колата си.

Дълго време след това чичо Джон не стъпи у дома. Когато най-накрая дойде, близостта, която съществуваше между нас, беше изчезнала.

Ако не беше сърфистът, изобщо нямаше да си спомня този случай. Времето напълно го изличи от паметта ми. Отворих друга бира и бръкнах в плика с пилето. Беше топло и влажно.

Сърфистът излезе от водата и пое по брега, стиснал сърфа под мишница. Когато забеляза, че го наблюдавам, разкърши рамене и издаде таза си напред, за да проличи подутината в банския.

Ухилих се на нескритата покана. Видя усмивката ми и я прие за съгласие. Обърна се и спря пред мен. Заби носа на сърфа в пясъка и се облегна на него.

— Здравей — рече той.

Отблизо изглеждаше по-възрастен. Докато го гледах в морето, не бих му дал повече от шестнайсет години. Сега видях, че е поне на двайсет.

— Здравей — отвърнах.

— Хубав ден — продължи той. — Но не става за сърф.

— Вярно е.

— Сам ли си?

Свлече си банския, членът му се показа до половината. Усмихна ми се.

— Какво ще кажеш?

Ухилих му се.

— По-добре половинка, отколкото нищо.

Не схвана шегата. Държеше се много делово.

— Двайсет за „френска“, трийсет за „гръцка“, ако искаш и двете, ще ти струва четирийсет долара.

— Много си глупав — рекох любезно. — Откъде знаеш, че не съм от нравствената полиция.

Лицето му пребледня под загара, придърпа банския си нагоре.

— Нали не си…

— Не съм.

Въздъхна с облекчение.

— Господи, за малко да се хвана.

Посегнах пак към пилето.

— Обикновено не се занимавам с такива неща — сподели той. — Но сега съм закъсал с парите. Хазяйката си иска наема.

— Ако ми дадеш сърфа за няколко минути, ще ти платя двайсет долара — предложих аз.

— Имаш го.

Изправих се, извадих парите, измъкнах една двайсетачка и затъкнах останалите зад ластика на слипа.

— Вземи си бира и пиле — поканих го аз и вдигнах сърфа. — Няма да се бавя.

Дъската беше по-студена, отколкото ми се струваше като дете. Отдалечих се от брега и зачаках вълна. Опитвах четири пъти, докато най-накрая успях да се закрепя за гребена на една и тя ме отнесе до брега. Това ми стигаше. Излязох.

— Как беше? — поинтересува се той. — Оттук изглеждаше много добре.

— Ще оставя това забавление за вас, младежите. Остарявам.

— Не изглеждаш зле за старец. Харесваш ми. Ако искаш можем да опитаме. Безплатно.

От негова гледна точка трийсет и шест години наистина бяха преклонна възраст.

— Не, благодаря. Току-що взех важно решение. Отказвам се от момчетата.

— Защо?

— Разглезват те прекалено много и после не можеш да си намериш момиче.

— Глупаво е — настоя той. — Изпускаш половината удоволствие.

— Къде живееш? — попитах аз.

— На половин миля надолу по брега.

 

 

Не успях да отида у майка ми.

Прибрах се в бунгалото в хотела около четири сутринта. Надзърнах в спалнята. Ейлин спеше. Притворих вратата и влязох в банята.

Сянката й се открои зад стъклената преграда на душа.

— Добре ли си? — опита се да надвика шума на водата.

— Чудесно.

— Майка ти се притесни за теб.

Не отговорих.

— Аз също — добави Ейлин.

— Извинявай — излязох изпод душа.

Подаде ми кърпа и се заех да се бърша.

— Накара ме да й обещая, че сутринта ще й се обадиш.

— Ще го направя.

Върна се в спалнята. Когато няколко минути по-късно се настаних в леглото, тялото й се притисна до моето. Наместих главата й на рамото си. Усетих, че по бузите й се стичат сълзи.

— Ей, защо плачеш?

— Обичам те. Не мога да понасям да те гледам така. Имаш всичко, към което си се стремил. Не разбирам защо си нещастен.

Целунах косата й и избърсах сълзите. Но нищо не можех да й отговоря. И на мен не ми беше ясно.

Пръстите й нежно докоснаха бузите ми.

— Горкият Гарет — прошепна сънено. — Все се бориш за нещо.