Харолд Робинс
Първи умират мечтите (45)

Глава деветнадесета

Пренесох я в спалнята и я настаних на леглото. Не смееше да отвори очи и трепереше от страх. Завих я и коленичих до леглото. От устните й се дочуваше сподавен шепот.

— Не, моля ви… Не искам преход… Повече не… Кълна ви се, видях го. Не беше халюцинация… Моля ви. Недейте.

От прага на спалнята долетя гласът на Ейлин:

— Какво става?

— Дениз. Много е зле. Потърси лекар.

Зад гърба на Ейлин се появи и Мариса.

— Аз ще се обадя — предложи тя.

Ейлин си сложи риза и джинси и се приближи до леглото.

— Господи! — възкликна. — Какво се е случило?

— Не знам. Донеси кърпа и топла вода. Опитай се да промиеш драскотините.

— Гарет! — Дениз протегна ръка към мен.

Седнах на ръба на леглото и улових дланта й.

Стисна ме здраво.

— Казаха ми, че не си бил истински. Всичко било халюцинация.

— Истински съм — успокоих я. — Кои са „те“?

— Брат Джонатан и останалите. Той се ядоса. Наруших правилото за връзки с външния свят. Вкара ме в лабораторията за осъществяване на прехода. Не исках. Но той ме накара. Останалите му помагаха. Завлякоха ме насила.

Отново започна да трепери.

— Всичко свърши — опитах се да я успокоя. — Вече си в безопасност. Сега си тук, с мен.

Пръстите й се вкопчиха в ръката ми.

— Нали не е халюцинация, Гарет?

— Не. Каза ми да не споменавам, че сме се виждали. Тогава откъде е разбрал брат Джонатан?

— Аз му признах. Трябва да говорим истината. Винаги. Това е най-важното правило. Той се ядоса и каза, че лъжа. Изобщо не си бил идвал в Мексико, въобразявала съм си — треперенето се усили. — Нали няма да им позволиш да ме отведат?

— Няма. Оставаш с мен. Ще те заведа у дома.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ейлин донесе кърпа и легенче с топла вода. Сложи го до леглото и започна да бърше лицето на Дениз.

— Ейлин? — гласът на Дениз прозвуча въпросително.

— Да, мила.

— Това наистина ли си ти?

— Да, мила.

Докосна бузата на Ейлин.

— Винаги съм те обичала. Нали знаеш?

Гласът на Ейлин беше нежен като докосванията й.

— Знам. Ние също те обичаме.

— Толкова ме беше страх — шепнеше Дениз. — Цяла нощ тичах през гората. Имаше зверове.

— Вече си на сигурно място. Не мисли за това.

— Не им позволявайте да ме отведат. Моля ви! — настояваше тя.

Ейлин я прегърна.

— Няма, миличка. Обещавам ти.

Влезе Мариса.

— Докторът ще дойде всеки момент.

— Добре — рекох.

— В гардероба ми има ризи и панталони — обади се през рамо Ейлин.

Мариса се облече и се присъедини към нас.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Коя е тази жена? — попита уплашено Дениз.

— Мариса — обясних. — Тя е наша приятелка.

— Искам да я докосна — протегна ръка Дениз.

Мариса я пое и задържа за миг. Дениз леко въздъхна.

— Тя е добра — прошепна. — Аурата й е изпълнена с любов.

— Помогни ми да я съблека — обърна се Ейлин към Мариса.

Наведоха се над Дениз, внимателно отстраниха раздраните панталони и ризата и се заеха да бършат издрасканото й тяло.

— Охраната! — възкликна внезапно Дениз. — Те са съобщили за нас на брат Джонатан. Видели са ни, когато сме излизали от селото.

— Защо ще го правят? Те нямат нищо общо с Убежището.

— Напротив! — упорстваше Дениз. — Всеки ден откарват по двайсет души да работят в полетата на Карило.

— Нищо не разбирам?

Но тя вече мислеше за друго.

— Когато отидох при него, първите му думи бяха, че не съм те виждала, че само си въобразявам. А аз и дума не бях обелила. — Изправи се рязко. — Не им позволявай да ме отведат. Не слушай какво ще ти говорят.

— Няма.

— Няколко дена ме държаха в лабораторията за прехода — гласът й премина в писък. — Ако продължат, ще полудея. Не мога да издържам повече.

На вратата се звънна и тя скочи от леглото. Хванах я тъкмо преди да успее да се измъкне през прозореца. Продължи да се съпротивлява.

— Няма да се върна! — пищеше.

Озърнах се и видях лекаря — дребен човек с грижливо поддържани мустаци и черна чанта.

— Не идват да те търсят — успокоих я. — Това е докторът.

Спря да се бори. Отведох я до леглото, сви се и се уви в чаршафа. Лекарят се приближи. Повдигна я за брадичката и се взря в очите й. После се обърна към Мариса на испански.

— Иска да легнеш нормално — преведе тя.

Дениз ме погледна. Кимнах. Тя се отпусна на възглавниците.

Докторът бавно повдигна чаршафа и огледа тялото й. Започна да обяснява нещо, а Мариса превеждаше.

— Трябва да й бие инжекция, за да предотврати инфекциите и ще ни даде лекарство за драскотините. Освен това каза, че тя трябва да си почине. Всеки момент ще изпадне в нервна криза.

— Не искам инжекция — възпротиви се Дениз. — Ще ме отведат, докато спя.

— Никой няма да те отведе — рекох твърдо. — Няма да мръдна от стаята.

Обърна се към Ейлин.

— И ти ли ще стоиш тук?

Ейлин кимна:

— Да, мила. И аз.

— Не искам да ме връщат в лабораторията. — Можеш да се върнеш само у дома и то с мен — заявих аз.

Дениз хвърли поглед към лекаря.

— Добре, тогава.

— Обърни се по корем — преведе Мариса наставленията на доктора.

Биха й две инжекции. После лекарят извади от черната си чанта туба с мехлем. Заспа, преди да е успял да я намаже.

— Докторът каза, че ще спи между шест и осем часа. Каза, че имала нужда от почивка и да не я будим — обясняваше Мариса. — Смята, че е имала отрицателна реакция към мескалина и може би е изпаднала в токсична психоза. Съветва да потърсим специализирано лечение, защото това вещество може да даде опасни последици, дори ако Дениз спре да го употребява.

— Кажи му, че ще се погрижа за нея.

— Помоли да ти предам, че утре пак ще мине да я види.

— Благодаря ви. Muchas gracias — обърнах се към лекаря.

Той се поклони и излезе от стаята. Мариса го изпрати до вратата и се върна в спалнята.

Ейлин оправяше завивките на Дениз. Угаси лампата и се преместиха в другата стая.

— Докторът ми каза, че в Убежището имало и други подобни случаи. Наложило се да вкара двама души в болница.

— Какви са били причините?

— Всички обитатели на Убежището употребявали наркотици. Някои бъркали дозата. Взимали прекалено много.

Изведнъж си помислих, че те може и да не са взимали. Някой им е давал, без дори да забележат. Момчето ми спомена, че се полагат по четири цигари на ден.

— Дали ще можем да пийнем кафе по това време? — попитах.

Мариса се усмихна.

— Лесна работа. В кухнята има нес кафе. Ще стопля вода.

Ейлин я изчака да излезе.

— Как мислиш, какво става там?

— Нямам представа — признах аз. — Но бъди сигурна, че веднага щом се върна, ще се обърна към Преподобния Сам.

Допивахме си кафето, когато пред бунгалото спряха няколко коли. Миг по-късно се звънна на вратата.

На прага стоеше брат Джонатан, придружаваха го двама младежи в униформата на Убежището. Зад тях видях неколцина мъже от охраната на Карило. Двама от тях стискаха каишките на добермани.

— Братко Джонатан! — поздравих го аз. — Мир и любов.

Понечи да влезе, но му препречих пътя. Той спря.

— Мир и любов, Гарет. Търсим Дениз. Виждал ли си я?

— Да.

— Слава богу! — възкликна. — Толкова се тревожехме за нея. Няма я от осем часа вечерта. Тук ли е?

— Да.

— Чудесно — въздъхна той. — Ще я отведем обратно.

— Не! — рекох.

Долових изумление в гласа му.

— Но тя е много болна. Има нужда от помощ. Нямаш представа колко е зле. В Убежището я чака лекар.

— Вече я прегледаха. Докторът ме посъветва да не я помръдвам при никакви обстоятелства.

За миг замълча, сетне запита:

— Мога ли да я видя?

— В момента спи.

— Ще оставя двама от моите помощници да се грижат за нея.

— Няма нужда. Има кой да я наглежда.

Вдигна примирително ръце.

— Добре. Явно си овладял положението. Ще дойдем да я вземем сутринта.

— Спестете си разходката. Тя няма да се върне. Смятам да я отведа у дома.

— Не може!

— Защо не, братко Джонатан? — запитах любезно. — Доколкото разбрах, всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае? — Разпознах един от младежите зад гърба му. — Нали вие ми казахте, че си носите в джоба самолетния билет?

Момчето не отговори. Гласът на брат Джонатан стана остър.

— Много ме затрудняваш. Лично отговарям пред Преподобния Сам за всеки възпитаник. Освен това не мога да й позволя да тръгне, преди да я е прегледал нашият лекар.

Видях, че се приближават Боби и Дитер. Стигнаха прага точно навреме, за да чуят отговора ми.

— В такъв случай ще се обадя веднага на Преподобния Сам и ще го помоля лично да ми позволи да я отведа.

— Какво става? — запита Боби.

— Брат Джонатан твърди, че мога да отведа Дениз у дома само с разрешение от баща ти.

— Тя тук ли е? — изненада се той.

— Да. Иска да се прибере с нас.

Боби погледна брат Джонатан.

— Дениз има право да си тръгне, когато пожелае, без да иска разрешение от никого. Дори от баща ми. Знаете го много добре.

— Но тя е болна. Не съзнава какво прави — прекъсна го брат Джонатан.

— Запознат сте с правилника. Свободен избор по свободна воля. На баща ми няма да му хареса, че нарушавате правилата.

Брат Джонатан отстъпи.

— Ще се върнем сутринта. Искам да говоря с нея.

— А ако тя не пожелае да говори с вас? — поинтересувах се аз.

— Ще поиска — заяви мрачно той.

— Брат Джонатан, изглежда не сте забравили маниерите си на ченге — забелязах аз.

Прониза ме с поглед и рязко се обърна. Обясни нещо на охраната на испански. Те кимнаха и тръгнаха към колите си.

— Братко Джонатан! — повиках го. — Май забравихте нещо.

Обърна се към мен.

— Мир и любов. — Пожелах му аз.