Харолд Робинс
Първи умират мечтите (44)

Глава осемнадесета

Излегнах се във ваната. Нежното ухание на пяната, примесено с мириса на марихуана, ми харесваше повече от всеки друг аромат. Наблюдавах Ейлин, която свърши да се гримира и се приближи към вратата на гардероба.

— Добре изглеждаш — похвалих я аз. Не излъгах. Голото й тяло сякаш току-що излизаше от вълшебен сън.

— Не зная какво да си облека — оплака се тя.

— Какво значение има? Нали ще бъдем само тримата.

Погледът й говореше ясно, че се държа като глупак.

Извади черна рокля и я приближи към себе си.

— Как смяташ?

— Отива ти.

Извади друга. Феерия от мръснорозов шифон.

— А тази?

— И тази е хубава.

— Човек не може да очаква от теб свестен отговор — рече тъжно тя и се обърна пак към гардероба. — Трябваше да си донеса и бялата рокля от Лорис Азаро.

Дръпнах си още веднъж. Звънна телефонът.

— Ще видиш ли кой е? — помолих Ейлин.

Вдигна слушалката.

— Да?

За миг се вслуша в гласа от другия край на жицата, после пренесе апарата до ваната.

— Търси те чичо Джон.

— Какво правиш? — поинтересува се той.

— Лежа си във ваната, пуша марихуана и гледам модно ревю.

В гласа му прозвуча неодобрение.

— Искам да те видя.

— Нямам нищо против. Какво ще кажеш за утре на закуска?

— Тази вечер. — Тонът му беше категоричен. — Мисля, че успях да реша нашия проблем. За колко време ще се оправиш?

— След половин час става ли?

— Ще те чакам в моята стая.

Затворих телефона, измъкнах се от ваната и се запътих към душа.

— Ще вечеряме малко по-късно — предупредих Ейлин. — Трябва да отида в хотела при Лонерган. — Влязох под душа и пуснах студената вода.

 

 

— Влез и пийни нещо — покани ме той. — Току-що си направих мартини.

Последвах го към бара и се настаних на високото столче, докато той ми сипваше уиски с лед. Отпих една глътка.

— Наздраве.

— Наздраве. — Пристъпи направо към въпроса. — Хулио се съгласи да прекрати полетите.

— Какво го е тласнало към подобно решение?

— Осемдесет и трима роднини, които получават заплати или други доходи от хотела.

— Основателна причина — рекох замислено. Отпих още една глътка. — Защо мислиш, че ще удържи на обещанието си?

— Даде ми дума — отвърна студено той.

Това беше достатъчно. Край. Точка. Лицето на Лонерган остана безстрастно. Ако бях на мястото на Хулио, щях да се замисля, преди да го излъжа.

— Все пак се колебая. В близко бъдеще няма да ни разрешат хазартни игри. А без хазарт, цената е твърде висока.

— И за това съм се погрижил — успокои ме Лонерган.

— Не си губил време.

Не се усмихна.

— Ще сключиш договор за наем с възможност за откупуване.

— Интересно предложение. Колко ще искат?

— Двеста и петдесет хиляди годишно, двайсет процента от печалбата на хотела и петдесет процента от печалбата на казиното, ако получим разрешение за хазарт. Договорът е за пет години. Ако през това време решиш да купиш хотела, ще ти струва десет милиона долара. Искат само да им гарантираш, че ще вложиш един милион в подобрения. И без това ще трябва да го направиш.

Бързо пресметнах наум. Наемът, заплатите, режийните и амортизационните отчисления правеха около осемстотин хиляди годишно.

Сякаш прочете мислите ми.

— Няма да си на загуба, дори ако успееш да запълниш само трийсет и пет или четирийсет процента от местата в хотела.

— Все пак е рисковано.

— Точно така.

— Трябва да помисля. Чудя се как са се съгласили на този договор.

— В прилив на реализъм. Освен това нямат друг клиент.

— А сеньор Карило?

Изгледа ме остро.

— Познаваш ли го?

— Само от вестниците.

— Следобед се срещнах и с него. Обеща, че правителството ще одобри договора.

— Толкова ли е силен?

— Почти целият щат му принадлежи.

— А къде са индианците?

Лонерган ме погледна недоумяващо.

— Не знам за какво говориш.

— Няма значение — ухилих се аз. — Кога трябва да отговоря?

— Колкото се може по-бързо.

— Ще помисля тази нощ. Ще им отговоря утре, преди да се кача в самолета.

— Добре.

— Не си ми казал само едно, чичо Джон.

— Какво точно?

— Твоето мнение. Струва ли си да сключваме тази сделка?

— Не е по-лоша от всяка друга. Прецени сам дали си струва. Парите са си твои.

— И твои също. Нали сме партньори.

— Засега съм доволен от теб. Каквото и да решиш, ще те подкрепя. — Изпрати ме до вратата. — И в двата случая не губя нищо.

— Какво искаш да кажеш?

Лека усмивка докосна устните му.

— Поне успях да се разходя бос по брега.

Ейлин беше спряла избора си на черната рокля. Очите й искряха. Хвърлих поглед към масичката.

— Не е честно — упрекнах я — набрала си преднина.

— Започвах да се вкисвам. Имах нужда от нещо тонизиращо. Какво ти каза чичо Джон?

— Ако искам, мога да сключа договора.

— Ще го направиш ли?

— Още не съм решил.

Приближи се и рече сериозно:

— Не го прави. Имам лошо предчувствие.

— Може и да си права, но ако стане, ще ми донесе много пари.

— Имаш ли нужда от пари, Гарет?

— Не. Просто ми е забавно.

— Ако загубиш, няма да ти е толкова забавно.

— Мога да си го позволя.

Очите й потъмняха.

— Дано загубиш само парите. Имам предвид нещо друго.

— За какво говориш?

— Не знам. — Разтърси глава, сякаш за да прогони черните мисли. — Може би просто съм в лошо настроение.

Появи се икономът с предястията. Тънки царевични питки, чили, говеждо, соленки и сос от авокадо. Поднесе ми уиски с лед, а на Ейлин — коктейл „Маргарита“. Посочи сервираната маса, сякаш очакваше одобрението ни.

Масата беше елегантно подредена за трима. Имаше свещи, салфетки, кристални чаши, а в кофичката с лед се изстудяваше „Дом Периньон“. Похвалих го на моя оскъден испански.

— Muy hermosa.

Усмихна се и се поклони, сияещ от задоволство:

— Muchas gracias, senor.

На вратата се почука. Влезе Мариса. Носеше същата бяла рокля, с която беше облечена през първата нощ.

— Изглеждаш чудесно — възхити се Ейлин.

Мариса се усмихна.

— Ти също.

Икономът вече й поднасяше „Маргарита“.

— Чакай малко — спрях я и посочих към наркотика. — Вече сме две лъжички пред тебе.

Мариса се поколеба.

— Не съм много сигурна. След това, което се случи вчера…

Ухилих се.

— Беше ги смесила. Днес няма да е същото.

— Добре — склони най-накрая и се наведе да смръкне.

Вдигнах чаша.

— За щастието.

Пихме.

— Само едно нещо липсва — обади се Ейлин. — Ако решиш да вземеш това място, искам във всяка стая да има музика.

— И сега има — прекъсна я Мариса. — Може би съм забравила да ви покажа. — Приближи се към бара и натисна някакво копче на стената. Стаята се изпълни със звуците на мексиканска мелодия. — Имаме и американска — добави тя и пак натисна копчето. Този път се чу „Нощ и ден“ на Франк Синатра.

— Харесва ми — рекох. — Един танц?

— Коя от двете каниш? — поинтересува се Мариса.

— На глупав въпрос — глупав отговор. — Разтворих широко ръце. — И двете, разбира се.

Притиснаха се към мен и ги прегърнах. Ейлин отпусна глава на лявото ми рамо, а Мариса долепи лицето си до дясната ми буза. Уханията на парфюмите им се смесиха. Движенията ни бяха бавни, телата ни се притискаха все по-силно. Беше прекрасно.

Вечерята също. Влюбихме се един в друг.

Златистият пламък в камината хвърляше игриви отблясъци върху голите им тела, преплетени в прегръдка върху кожата от зебра на пода. Отпуснах се до тях, подпрях гръб на кушетката и разклатих коняка в кристалната чаша. Пиех го на бавни глътки и оставях топлината му да прониква във всички кътчета на тялото ми.

Приличаха на картини от Гоя, на две голи Махи. В отблясъците на огъня бледата кожа на Ейлин изглеждаше златиста, а мургавото тяло на Мариса сякаш бе изваяно от мед. Зърната на Мариса напомняха пурпурно грозде, а тези на Ейлин приличаха на розови череши. Спяха с лице една към друга, ръцете им бяха преплетени.

В началото Мариса беше по-свенлива, но когато я обгърна топлината на любовта и я обхвана възбудата на музиката, алкохола, танците и наркотика, тялото й се разтвори като цвете. Оказа се най-чувствена и от трима ни. Изискваше, взимаше, опитваше и любеше, докато не ни изтощи докрай.

Сега и двете потънаха в сън, а аз не можех да мигна. Действаше ми наркотикът. Останах загледан в тях още малко, после се изправих. Навлякох си панталоните и излязох в изпълнената с ухания топла нощ.

От бунгалото на Боби продължаваха да се носят писъци и викове. Цяла нощ не бяха млъкнали, но след известно време просто престанахме да ги чуваме.

С чаша в ръка изминах пътя между двете бунгала. Бутнах вратата и се озовах в разгара на ожесточен спор.

Саманта настъпваше срещу Боби и Дитър, разголените и гърди сякаш щяха да се пръснат от гняв.

— Не е честно — крещеше тя. — Вие, педалите, винаги се поддържате. — Озърна се и ме забеляза. — Изиграха ни! — оплака се. — Така нагласиха всичко, че победи Дани.

— Не съм се съмнявал в него — усмихнах се аз. — Той е президент на секцията на педалите в Лос Анжелос.

— Изобщо не ме интересува — сопна се тя.

— Добре де — опитах се да я успокоя. — Защо смяташ, че са ви изиграли?

— Всички момичета използвахме крем „Кей Уай“, а той се намаза с „Криско“.

— Не виждам нищо нередно.

— Разбира се, че не е редно — настояваше тя. — Всички знаят, че „Криско“ скъсява дължината на члена.

Избухнах в смях. Не очаквах такова нещо от Саманта. Когато най-накрая успях да си поема дъх, реших, че заслужават утешителна награда.

— Спокойно, момичета. За да не се карате, ще ви възстановя парите, които сте заложили. Но друг път уточнявайте предварително регламента.

Предложението й хареса.

— Добре, но в момента искам да се любя, а наоколо няма мъже.

Посочих Кинг Донг, който лежеше на пода, положил глава в скута на едно от момичетата.

— А той?

— Вече не върши работа — въздъхна тя. — Цял час го възбуждахме за последния опит.

— Не гледай към мен — побързах да я предупредя и се изнизах през вратата. Върнах се в бунгалото си. Моите две голи Махи изобщо не бяха помръднали. Взех одеяло от спалнята и ги завих. Изобщо не усетиха. Тъкмо смятах да си лягам и някой започна силно да блъска по вратата. Излязох на прага, готов за кавга.

Лицето на Дениз беше подпухнало и изподраскано, панталоните и ризата й висяха на парцали. Залитна към мен, очите и бяха разширени от ужас. Успях да я подхвана, преди да се строполи.

— Отведи ме у дома, Гарет. Моля те, отведи ме у дома — гласът й беше пресипнал. — Те ме преследват. Не им позволявай да ме приберат обратно. Искам да се върна у дома.