Харолд Робинс
Първи умират мечтите (31)

Глава пета

Изкарахме първия брой едва след шест месеца и той се провали с гръм и трясък. Малко преди да започнем да го издаваме, в Съединените щати нахлу „Пентхаус“ и пазарът се раздираше от противоречия. Да сравняваш „Махо“ с „Плейбой“ и „Пентхаус“ беше все едно да поставиш „Холивуд Експрес“ до „Ню Йорк Таймс“. Размитите фотографии на влагалища, които използваше „Пентхаус“ имаха луд успех сред мъжката половина на Америка. „Плейбой“ отвръщаше на удара със снимки в цял ръст, но продължаваше да си пудри манекенките. Умирахме от смях, като ги разглеждахме. Най-спретнатите мацки в страната. Само че не ни беше смешно. Болеше ни. Нямаше начин да се издигнем на тяхното ниво — нито със статии, нито със снимки. За тях работеха прекалено много талантливи хора. А талантът отиваше при парите. Ние разполагахме само с обещания.

Издадохме втория брой с един месец закъснение с надеждата, че първият вече ще бъде изкупен. Третият брой също се забави с един месец. Беше ясно, че сме вдигнали много шум за нищо. Пласьорът ни изпрати предупреждение. Това означаваше, че трябва да се заемем с разпространението сами. Условно казано. Защото вече бях петдесет бона вътре и нямах никаква надежда да намеря пари дори за още един брой.

Настанихме се около кухненската маса, вперили мрачни погледи в купчината неплатени сметки.

— Това ли е всичко? — попитах.

Верита кимна.

— Четирийсет и девет хиляди и триста и петдесет долара, без заплатите.

— А те колко са?

Хвърли поглед към Боби и Ейлин.

— Служителите обсъдиха въпроса. Не искаме пари.

Вече десета седмица се отказваха.

— Благодаря ви — рекох. — Колко ни остават в банката?

Верита погледна в счетоводната книга.

— Около седемстотин.

— По дяволите. Цял живот няма да мога да си изплатя дълговете.

— Не се налага да ги плащаш — осведоми ме Верита. — Можеш да обявиш фалит. Дълговете се ликвидират автоматично. Ако искаш, ще можеш да започнеш наново.

— Какво ще стане с името?

— С „Махо“ ли?

Кимнах.

— То е собственост на фирмата. Губиш го, заедно с всичко останало.

— Кое е това всичко? Долнокачествените снимки и статии, от които никой не се интересува.

— Баща ми каза, че може да даде назаем пари, за да продължиш — намеси се Боби.

— Благодари му от мое име, но няма смисъл да ги хвърля на вятъра. Не успяхме да пробием.

— Може би ще успеем, ако издадем още един брой — настояваше Боби.

— Няма да стане. Опитваме се да правим нещо, с което другите се справят по-добре. — Посегнах към цигарите. — Ако не измислим нещо ново, цял живот ще си останем долнопробна имитация.

— Какво ново? — поинтересува се Боби. — Няма много начини за правене на порнографски снимки, а ние вече сме стигнали до влагалището.

Втренчих се в него. Не ме впечатлиха думите му, а начинът, по който ги произнесе. В главата ми се завъртя колелце от някакъв механизъм.

— Рубриките „Съвети“ в „Плейбой“ и „Форум“ в „Пентхаус“ покриват почти всички сексуални хрумвания, за които можеш да се сетиш — добави Ейлин. — И в тази посока не можем да измислим нищо ново.

Завъртя се и друго колелце.

— Може би сме се придържали прекалено строго към правилата. Може би „Експрес“ е имал успех, точно защото още не сме ги знаели и ги измисляхме сами.

— Не можеш да сравняваш един местен вестник със списание, което се разпространява в цялата страна — прекъсна ме Ейлин.

— Защо? Да не мислите, че останалите американци са по-различни от хората в Лос Анжелос? Всички се интересуват от едно и също.

— Хората в Лос Анжелос са по-либерални от жителите на Скуйдънк. Имат по-освободени възгледи.

— Да не би в Скуйдънк да не правят любов?

— Може и да правят, но не я обсъждат.

— Изобщо не ме интересува дали я обсъждат. Важното е дали мислят и четат за нея.

— Сигурно. Купуват си „Плейбой“ и „Пентхаус“, въпреки че някои думи вътре не са им ясни.

— Разглеждат и снимките — добави Боби. — „Пентхаус“ още през първата година стигна три милиона тираж. Само със снимки на влагалища и задници. Хефнър усети, че продажбите му спадат и е решил да създаде ново списание, с което ще съперничи на Гучоне. Спазарил се е с френското списание „Lui“ да му изпращат снимки и други материали. Ще го нарече „Oui“. Един мой приятел е видял сигналния брой. Каза, че било страхотно.

— В какъв смисъл? — запитах.

— Без напудрени влагалища, момичетата се решат.

И четиримата се разсмяхме.

— Обаче и двете си държат на стария облик. Съвети за съвременния мъж. Най-хубавите френски вина и последната мода. Дрехи, курорти, спортни дисциплини, филми, книги, храна — всичко, за което се сетиш. Господин Бяла Якичка вече си преглъща хамбургера с „Помар“, реколта шейсет и седма година или се качва на остън мартин, за да откара половинката си в местното открито кино.

Момичетата се изкикотиха, но аз си премълчах. Не ми беше смешно. Бях загубил чувство за хумор за около петдесет хиляди долара. Изправих се.

— Тази вечер няма да решим нищо. През почивните дни ще обмисля какво да правим. Имам странното чувство, че се провалих, изпускайки нещо очебийно.

— Ако е толкова очебийно, какво е то? — поинтересува се Боби.

— Звучи глупаво, нали? Обаче е истина. Нямам никаква представа.

Телефонът звънна веднага след като излязоха. Гласът на Лонерган звучеше спокойно.

— Гарет?

— Да, чичо Джон.

— Бих искал да те видя.

Не се бяхме срещали и не бяхме разговаряли от четири месеца, но не попита нито „Как си?“, нито „Какво ново?“. Просто: Искам да те видя. Вече си имах достатъчно неприятности, не исках да ми създава нови.

— Знаеш къде да ме намериш — отсякох.

— Можеш ли да дойдеш в „Силвър Стъд“ в полунощ?

— За какво, по дяволите? — троснах се аз.

Не му направи впечатление.

— Имам едно интересно предложение.

— Последния път, когато се хванах на интересните ти предложения, едва не ме убиха.

— Грешката си беше твоя. Настояваше сам да уредиш нещата, вместо да оставиш на мен. В полунощ. Бъди точен.

За миг се поколебах.

— Добре.

— Гарет?

— Да, чичо Джон?

В гласа му прозвуча затаен смях.

— Моля те, опитай се този път да паркираш колата на улицата.

Затвори, преди да успея да му отговоря. Нямаше смисъл да се притеснява. Така и не бях успял да си купя кола. Толкова по-добре, защото иначе отдавна да бях фалирал.

Когато стигнах, едва познах заведението. Прозорците бяха посребрени, с изключение на два малки овала, през които просветваха неоновите реклами. Минувачите не можеха да виждат какво става вътре. Влязох — беше напълно променено.

Старите дървени и махагонови маси бяха заменени с хром и черна пластмаса. От тавана към центъра на помещението се спускаха четири безшумни прожекционни апарата, които изпълваха с образи екраните в ъглите. В задната част на заведението се издигаше малка платформа с пиано. Чернокожа девойка с дивашки вид свиреше и пееше с дрезгав глас. Беше толкова шумно, че не разбирах какво пее. Приближих се. Провлачени песни по текстове на педали.

Докато се провирах през тълпата към задната част на заведението, ме опипаха два пъти, веднъж ме хванаха за задника и успях да откажа стоте долара, които ми предложи възрастен швестър, за да прекарам нощта в дома му в Холивуд Хилс. Както обикновено, Бирника седеше на масичка до стълбището.

— Какво правят тия? — поинтересувах се аз.

— Не са мръднали оттук, откакто обновихме заведението. Всяка нощ е като новогодишен празник — и посочи мястото срещу себе си. На масата имаше бутилка уиски. Напълни чашата с кубчета лед от пластмасова кофичка и я бутна към мен. — Взел съм от твоето питие. Обслужвай се.

Плиснах уискито върху леда.

— Кога го обновихте?

— След като си паркира колата зад бара — ухили се той. — Голяма услуга му направи на Лонерган. Застрахователната компания плати всичко.

— По дяволите! Дали да не му поискам комисиона?

Бирника се изсмя.

— Пробвай — Отново си напълни чашата. — Как си?

— Горе-долу.

— Лонерган малко ще позакъснее — гледаше втренчено някъде над рамото ми. — Видя ли мацето на пианото?

— Да.

— Страхотна е, нали?

— Да.

Сниши глас, сякаш говореше на себе си. — Да знаеш как си падам по нея. Страшно ме възбужда.

— Защо не й го кажеш?

— Направих го. Не я интересувам. Нямало да стане.

— Да не е обратна?

— Не е — прекъсна ме той. — Иска да стане звезда. Като Шърли Беси или Арега. Цели се много нависоко.

— Тук нищо няма да уцели.

— Не се знае. Клиентите я харесват. Някои от тия швестъри имат големи връзки. — Изправи се. — Сега има почивка. Ще ви запозная.

— Защо?

— Откъде да знам, по дяволите. — После добави. — Ако не си намеря предлог, няма да седне на масата ми.

— Добре. — Наистина беше трогателен. — Ще те похваля.

Поне в едно не грешеше. Тя наистина се целеше нависоко. Заговори още преди да е седнала.

— Бил ми каза, че сте издател. Написала съм няколко песни. Ако искате, ще ви ги покажа.

— Не съм от този тип издатели.

— А какъв сте?

— Издавам списание. „Махо“.

На лицето й се изписа недоумение.

— Не съм го чувала. Какво е?

— Нещо като „Плейбой“ или „Пентхаус“.

— Не позирам гола — каза рязко тя.

Раздразних се.

— Не се притеснявай. Не те каня. Много си кльощава.

Обърна се към Бирника.

— Защо ми губиш времето с такива мошеници? — нацупи се тя. — Твърдеше, че можел да ми помогне.

— Нищо чудно. — Обадих се по-меко.

Гласът й веднага стана любезен.

— Наистина ли?

— Ако и влагалището ти е голямо, колкото устата, ще ти платя хиляда долара за един плакат.

Изгледа ме яростно и стана.

— Мръсник! — рече и се отдалечи с достойнство.

Погледнах Бирника. Въплъщение на унинието.

— Май не ти помогнах много — обадих се аз.

Тъжно кимна.

— Не се и съмнявам. — Отново напълни чашите. Гаврътнахме ги и сипа пак. — Дали наистина влагалището й е колкото устата?

— Защо питаш?

Лицето му се разплу в широка усмивка.

— Ако наистина е така, бих искал да си навра вътре цялата физиономия.

Ухилих се и вдигнах чаша. Това се казваше истинска любов. Когато Лонерган се върна около един през нощта, бях толкова пиян, че едва изкачих стъпалата към кабинета му.