Харолд Робинс
Първи умират мечтите (27)

Глава първа

Пилотът снижи височината до три хиляди фута и самолетът направи широк, плавен завой, за да разгледаме брега на Мацатлан. Синьо-зелените вълни на Тихия океан се разбиваха в искрящия белоснежен пясък на плажовете. Муртаг се наведе през масата и докосна с пръст прозореца.

— Прелитаме над него, господин Брендън?

Насочих поглед към мястото, което ми сочеше. Отначало виждах само зеленината на джунглата. После изведнъж се откроиха ясните очертания на пистата сред дървета, а под нея — хотелът.

На пръв поглед единайсететажната сграда от желязо и бетон изглеждаше съвсем не на място сред дивия пейзаж. След малко обаче пред очите ни се простряха сламените покриви на бунгалата, техните самостоятелни басейни, тенис кортове и игрища за голф, големият басейн и чадърите по плажа. Изникна заливът с рибарските лодки, навързани една зад друга, подобни на чайки, увлечени в танц по вълни те. Тогава разбрах, че хотелът е част от един отделен свят.

— Къде е казиното? — поинтересувах се.

— До фоайето на хотела — обясни Муртаг. — Точно като в Лас Вегас.

Подминахме хотела. В далечината се виждаха къщите на Пуерто Валарта, а зад нас — обвитите в омара пясъци на Ла Пас. Завършил завоя, самолетът се приготви за кацане. Усетих потреперването от спускането на колелата. Миг по-късно докоснахме земята. Пилотът натисна спирачките, телата ни опънаха за миг предпазните колани и се отпуснаха, докато самолетът приближаваше малката постройка.

Лонерган седеше до мен, лицето му беше непроницаемо. От другата страна на кабината Верита и Боби вече разкопчаваха коланите. Зад тях си бъбреха четирите модела на Боби, а двамата му асистенти бяха започнали да приготвят камерите.

Боби се изправи.

— Ако побързаме, ще направим поне една серия снимки, преди да се е стъмнило. Морският залез е чудесен за фон.

— Готови сме — обади се единият от асистентите.

Боби се обърна към мен.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да се срещна с някои хора. Вие тръгвайте. Ще се видим за вечеря.

Слязоха от самолета и поеха към плажа, преди Муртаг да успее да ме представи на официалните лица, дошли да ни посрещнат.

Бяха шестима, включително и кметът на града. Само един се отличаваше с висок ръст. Беше около шест фута, рус и синеок, със загоряло от слънцето лице и блестящи бели зъби. Казваше се Дитер фон Халсбах. Беше роден в Мексико като останалите, но родителите му бяха германци, емигрирали след войната. В момента, когато се здрависвахме, разбрах и нещо, което не фигурираше в досието му — беше педал.

С Лонерган последвахме Дитер към белия кадилак. Верита, Муртаг и останалите се качиха в друга кола.

— Запазил съм ви три бунгала, господин Брендън — заяви Дитер.

— Благодаря ви — рекох. Можеше и да не го прави. Доколкото знаех, бяхме единствените посетители. Погледнах през прозореца грижливо поддържаните градини, очертаващи пътя към хотела.

— Свършили сте чудесна работа.

— Не сме пестили. С баща ми смятаме, че всяко нещо трябва да се върши изрядно.

Хвърлих поглед към Лонерган. И да беше впечатлен, не му личеше. Колата подмина входа на хотела, зави по страничен път към плажа и спря пред бунгалото.

Последвахме Дитер през портата от ковано желязо към вътрешния двор и басейна пред бунгалото. Плодовите дръвчета, отрупани с портокали и лимони, разпръскваха аромата си в топлия, с привкус на сол въздух. На вратата ни посрещнаха иконом в ливрея и камериерка.

Барът в дневната вече беше зареден.

— Настанете се удобно, господа — покани ни Дитър. — Пътуването сигурно ви е уморило, затова с баща ми помислихме, че ще желаете да си починете. Ще се срещнем в десет часа за вечеря.

Изпратихме с поглед лимузината му. Прислужниците се заеха с багажа ни. Обърнах се към Лонерган.

— Какво мислиш?

— Осемнайсет милиона са твърде много — отвърна безстрастно.

— Вложили са поне трийсет милиона.

— Значи нямат късмет. Забелязах, че не ни покани в хотела. Сигурно не иска да видим как гонят гълъби из фоайето.

Разсмях се.

— Чичо Джон, станал си много мнителен.

— Загубили са шест милиона през първата година и четири през втората. Общо десет милиона, а работят едва от две години.

— Подходът им е грешен. Опитали са се да превърнат мястото в рай за висшето общество. Но на обществото не му харесало.

Позволи си лека усмивка.

— Смяташ ли, че ти ще се справиш?

— Ако не смятах, нямаше да съм тук.

— Все пак осемнайсет милиона са много.

— Няма да се пазаря.

— Избързваме. Дори не сме разгледали местността.

Запътих се към бара.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря. Ще последвам съвета на младия човек. Ще си легна да си почина.

Лонерган се прибра в стаята си, а аз си сипах уиски с лед. Погледнах през прозореца към плажа. Пясъкът беше бял, водата — синя и съблазнителна. Прекосих плажа и застанах на брега, отпивайки от уискито. Огледах се. Нямаше жива душа. Оставих чашата, съблякох се и се гмурнах гол във водата.

Беше мека и топла, точно както си я представях. Отплувах доста надалеч и се обърнах да погледна към брега, загребвайки водата, за да се задържа на повърхността. Виждаше се целият бряг покрай хотела чак до края на залива.

На около петстотин ярда по-надолу по плажа забелязах Боби и групата му, които се готвеха за снимки. Вече бяха поставили огромните сребърни прожектори и в момента монтираха слънчевите филтри. Не си губеха времето. Боби наистина щеше да направи първата серия снимки преди залез.

Обърнах се, потопих глава във водата и поех обратно към брега със спокоен бавен кроул. Чувствах слънчевите лъчи по гърба си и се къпех в блаженство. Вече не изпитвах съмнения. Бяха постигнали нещо. Щастлив живот. Просто не ми беше ясно, че той трябва да бъде достъпен за всички, а не за отбрано малцинство.

Когато излязох от водата, край дрехите ми стоеше момиче и ми протягаше огромна хавлиена кърпа. Мълчаливо се приближих и тя я обви около тялото ми.

— Името ми е Мариса — представи се тя. — Граф Дитер ме определи за ваш преводач.

Дългите черни коси, тъмните очи и високите й скули не подхождаха на името. Не му подхождаха и широката селска блуза и мексиканската пола.

— Това не е мексиканско име — забелязах.

Усмихна се, показвайки белите си равни зъби.

— Майка ми е мексиканка, баща ми е австриец. Кръстена съм на майка му.

— Роднина ли сте на Дитер?

— Братовчеди сме — събра дрехите ми от пясъка. — Искате ли да се върнем в бунгалото? Прислужниците не говорят английски. Ако искате да им поръчате нещо, с удоволствие ще ви превеждам.

— Нямам нужда от нищо — отвърнах и поех нагоре. На прага на бунгалото спрях и взех дрехите си от ръцете й.

— Нямам нужда и от преводач. Помощничката ми говори испански.

За миг се поколеба, после кимна. В гласа й долових разочарование.

— Както желаете. Но ако ви потрябва нещо друго, аз съм на ваше разположение. Ще ме намерите на рецепцията в хотела.

— Благодаря ви.

— Граф Дитер ме помоли да ви покажа нещо. Може ли?

Кимнах и я последвах в буталото. Обгърна ме леко ухание на върбинка. Наведе се над масичката за кафе, натисна някакво копче и се появи малко чекмедже. Надникнах и през рамото й.

Вътре имаше всичко. Дървена кутия със свити на машина цигари с марихуана, снабдени с филтър, пластмасово бурканче кокаин с четири мънички мексикански сребърни лъжички и още една кутия със стрити билки.

— Това мескалин ли е? — запитах.

Кимна.

— Благодаря.

Затвори чекмеджето.

— Мога ли да си вървя?

Усмихнах се.

— С нас ли ще вечеряте?

— Ако искате.

— Би било чудесно.

— Ще се видим за вечеря.

След като си тръгна, отворих чекмеджето и извадих една цигара. Отидох в банята, напълних ваната с топла вода и я изпуших, докато се киснех. Беше прекрасно.

После подремнах.