Харолд Робинс
Първи умират мечтите (25)

Глава двадесет и пета

Наблюдавах ги докато натовариха и последната торба с пясък в багажника на корвета. Три от торбите опираха в решетката, легнали настрана, зад всяка от тях имаше по още две. Наведох се и погледнах под колата дали гумите не са слегнали. Изглеждаха нормално. Бяхме сложили по-стегнати пружини, които поддържаха товара. Настаних се зад волана и запалих мотора. Направих обиколка на гаража. Лесно взимаше завоите и нямах проблеми с кормилото. Угасих и се измъкнах от колата.

Приближи се мексиканецът, който ме беше докарал.

— Донесох ти защитна каска и подплънки.

— Дай да ги пробвам.

Нахлузих каската, нагласих я около брадичката и спуснах наличника. Беше ми по мярка. Свалих я и я хвърлих на предната седалка. Съблякох си ризата и сложих подплънките. Навлякох я върху тях. Разцепи се при първото ми движение.

— В гардероба на механика има по-голяма риза — осведоми ме мексиканецът.

— Благодаря. Ще те чакам в кабинета.

— Надписът е почти готов. Искаш ли да го видиш, преди да слезеш?

— Добре — последвах го във вътрешността на гаража, където се трудеха бояджиите. Бялото тънко брезентово платно беше опънато на масите.

Мексиканецът направи знак на бояджиите.

— Сложете го на фургона, за да го види.

Бояджиите го вдигнаха и бързо го прикрепиха към фургона. Буквите бяха лъскави и черни. Във формата на дъга бяха изписали „ФЕРМА ЗА ЦВЕТЯ“, а под дъгата, с малки букви — „Бевърли Хилс“. Изглеждаше достатъчно префърцунено, за да идва наистина от Бевърли Хилс.

— Добре — похвалих ги. — Приберете го във фургона. Ще ви кажа кога ще го закачим.

Слязох в подземния етаж. Хулио разговаряше с Верита. Погледна ме.

— Всичко наред ли е, лейтенанте?

— Отлично.

— Ризата ти е скъсана — намеси се Верита.

— Ще ми намерят друга.

— Кога ще се погрижиш за косата си?

— Ще се върна към десет и половина. Тогава ще мислим.

— Мога да купя препарати. Ще те чакам у дома.

— Не, ще останеш тук. Това не е игра. Не искам да се нахвърлят върху теб, когато разберат какво се е случило с хората им.

— Ще я заведа у нас — рече Хулио. — Майка ми ще се зарадва.

Влезе мексиканецът с избеляла синя риза в ръце. Облякох я вместо моята. Можеше да побере двама като мен. Оставих я да виси свободно.

Погледнах си часовника. Беше два и четирийсет и пет.

— Време е да тръгвам — казах.

Верита се изправи.

— Пази се.

Целунах я по бузата.

— Винаги. — Обърнах се към Хулио. — Благодаря ти.

Гледаше ме сериозно.

— Няма за какво. Винаги си плащам дълговете.

— Все пак благодаря.

— Грижи се за момчетата ми.

— Не се тревожи.

Качих се в гаража и се приближих към колата.

— Намери ли дюшек? — попитах мексиканеца.

— Сложих го на задната седалка, както ми нареди.

— Добре — хвърлих един поглед. Дори сгънат, дюшекът заемаше цялото пространство.

— Едни ще дойде с мен. Останалите да се качат във фургона.

— Аз ще дойда — отвърна той.

Градските улици и шосето бяха пусти. Спрях пред склада на Ронци и Енчино точно в три и двайсет. Фургонът закова до мен.

Най-близката сграда беше друг склад в края на улицата. Наоколо нямаше жива душа. Излязох от колата. Мексиканецът ме последва, останалите момчета се измъкнаха от фургона.

— Чакайте тук — наредих. — Ще проверя дали няма нощен пазач. Ако чуете шум, не се мотайте тук. Веднага се омитайте.

Мексиканецът кимна.

Прекосих улицата, покатерих се на платформата, откъдето товареха камионите и надзърнах през прозореца. Кантората в задната част на зданието светеше, но не можех да видя дали има някой. Скочих от платформата, заобиколих сградата и изкачих стъпалата към задния вход. Прозорецът гледаше към кантората. Беше празна.

Точно на това разчитах. Ронци се чувстваше в пълна безопасност. Имаше толкова стабилни връзки, та и през ум не му минаваше, че някой може да го закачи.

Спуснах се по стълбите, насочих се към паркинга и преброих камионите. Бяха четиринайсет. Излязох обратно на улицата.

— Чисто е — обявих. Извадих от колата бурканите с гумено лепило. Момчетата ме наобиколиха.

— Искам да излеете по четвърт буркан в резервоарите на всички камиони.

— Какво ще стане? — запита едно от момчетата. — Да не хвръкнат във въздуха?

— Не. Само ще им прецака двигателите.

— И няма да могат да запалят?

— Ще запалят, но като изминат пет-десет мили, вече няма да стават за нищо.

Разхилиха се.

— Господи! Ще ги побъркаме!

— Действайте — подканих ги и отворих един буркан. — След десет минути трябва да сме свършили. — Обърнах се към мексиканеца. — Във всяка кола трябва да остане по един шофьор, за да можем да тръгнем веднага.

Кимна и даде нареждане на испански. Едно от момчетата недоволно се отправи към фургона. Той се извърна към мен.

— Остани при колата.

— Не, ще ида с момчетата. Нека остане някой друг.

Кимна и даде знак на друго момче, което се настани зад волана на колата ми. Прекосихме тичешком улицата и се озовахме на паркинга.

— Ще работим на двойки — прошепнах. — Единият отваря резервоара, другият изсипва.

Момчетата действаха така, сякаш го бяха вършили цял живот. Петнайсет минути по-късно вече се отдалечавахме.

Върнахме се в Лос Анжелос към четири и се запътихме към „Силвър Стъд“. Завих по една странична уличка, а фургонът ме последва. Изминах още половин пресечка и спрях.

— Хайде — подканих мексиканеца.

Кимна. Знаеше какво трябва да прави. Излезе от колата, а аз посегнах към каската и я сложих. Той се качи във фургона, отдалечиха се и спряха до „Сливър Стъд“. Предната част на фургона гледаше към мен.

Дръпнах дюшека от задната седалка, наместих го на мястото до шофьора и се мушнах под него. Потърсих с ръка зад себе си, напипах предпазния колан, опасах гърдите си и го закопчах.

Наведох се към кормилото и сигнализирах с фаровете. От фургона ми отговориха. Едно просветване. Бяха готови. Натиснах спирачката с левия си крак, включих на ниска предавка, пресегнах се, за да мога да достигам кормилото и зачаках.

Стори ми се, че мина цял час, но едва ли са били повече от петнайсет минути. Най-накрая видях сигнала.

Фаровете на фургона просветнаха два пъти. Улицата беше чиста, можех да я прекося. Дръпнах крак от спирачката и натиснах педала на газта.

Профучах през улицата и прескочих бордюра с почти трийсет мили в час. Успях само да дръпна дюшека върху себе си, когато колата се блъсна във вратите и ги проби със силен трясък. Капакът се сплеска, а дрънченето на счупеното стъкло се смеси със звънеца на алармата. Малката кола нахлу в салона, мина през бара, забоде се в огледалото на стената и спря.

Известно време останах като зашеметен, после инстинктивно потърсих ключа и угасих мотора. Салонът беше в развалини. Навсякъде имаше парчета мебели. Освободих се от колана. Блъснах с два крака смачканата врата и излязох. Преди да си тръгна, хвърлих последен поглед на колата.

Нейдър грешеше. Предното стъкло не беше мръднало. Изтичах навън. Качих се в движение във фургона.

— Ей, човече!

— Страшен шофьор си!

— Истински bracero!

— Silencio! — изрева мексиканецът зад кормилото. — Какво ще правим сега?

Погледнах си часовника. Беше четири и половина. Следващата си стъпка щях да направя след цели четири часа.

— Ще отидем някъде да хапнем — предложих аз.

В девет без десет спряхме пред къщата на Мълхолънд Драйв. Протегнах ръка и натиснах звънеца.

Чу се бръмчене на камера, после глас:

— Кой е?

— Доставка на цветя.

Видях, че камерата се обърна и внимателно огледа фургона. Знаех, че четат надписа отстрани.

— Влизайте.

Портите се отвориха и се изкачих към къщата. Изскочих от фургона, заобиколих го и отворих задните врати.

Момчетата ме следяха с поглед докато изваждах огромната кошница с цветя и се приближавах към входа.

Едър мъж ми отвори, преди да успея да позвъня. Бутнах му цветята. Инстинктивно ги пое с две ръце. Миг по-късно зад мен бяха момчетата, въоръжени с бейзболни бухалки. Мексиканецът ми подаде каската и аз я нахлузих.

Лицето на мъжа пребледня от страх. Не представлявахме приятна гледка — всички с каски и спуснати наличници.

— Ако оставиш внимателно цветята и си мълчиш, нищо няма да ти направим — успокоих го аз.

Постави кошницата на пода.

— Къде е спалнята на шефа ти? — попитах.

— На горния етаж.

— Ясно. Легни по корем.

Просна се и след няколко секунди беше овързан от главата до петите, а устата му беше запушена.

Обърнах се към мексиканеца.

— Един да остане тук, останалите ще ме последват.

Кимна, а аз поех по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. На горния етаж имаше само две врати. Блъснах първата. Водеше към нещо средно между кабинет и кантора. Беше празно.

Открих го във втората стая. Седеше в леглото и смучеше портокалов сок през сламка, която стърчеше от отвора в превръзките му.

— Какво, по дяволите… — измърмори и посегна към копчето до себе си.

Насочих към него деветмилиметровия.

— Това копче само ще ти отвори портите към ада.

Отдръпна ръка, сякаш бе докоснал змия.

— Какво искаш? — гласът му трепереше.

Без да му отговоря, кимнах на мексиканеца. Момчетата знаеха какво да правят. Един влезе в банята, другите, с изключение на мексиканеца, се пръснаха из къщата. Миг по късно дочухме шума от трошенето.

Приближих се до леглото, взех устройството с копчето и го сложих извън обсега му.

— Тук няма нито пари, нито бижута — предупреди ме той.

— Не сме дошли за това.

— А за какво?

На нощното шкафче зърнах ножичка. Подадох оръжието на мексиканеца.

— Дръж го на прицел — наредих и взех ножичката.

Наведох се над него и започнах да разрязвам превръзките.

— Какво правиш? — изпищя.

— Искам да видя какво са направили с лицето ти, Кити.

Едва сега ме позна.

— Ти ли си?

Вдигнах наличника.

— Още веднъж здравей. Изненадах ли те?

Взираше се в мен, неспособен да обели и дума.

Бях свалил всички превръзки. Погледнах ченето му.

— Чудя се, какво ли би станало, ако на някой му хрумне да извади конците.

Отдръпна се уплашено. Момчетата започнаха да се връщат в стаята. Мексиканецът се обърна към мен.

— Свършили са.

Взех пистолета.

— Добре. Оставете ме насаме с него. Чакайте ме долу.

— Ще го застреляш ли? — заинтересува се едно от момчетата.

Не отговорих.

— Vamos! — заповяда мексиканецът.

Изчаках да излязат и заговорих.

— Просто исках да се увериш, че имам приятели. До шест следобед трябва да си развалил договора за моето убийство. Ако не, след час си мъртъв. Ако пък нещо ми се случи преди това, също си мъртъв. Така че моли се да оцелея.

Вдигнах пистолета и забих един куршум в таблата на леглото над главата му.

— Ясно ли ти е?

Нямаше смисъл да чакам отговор. Беше припаднал, когато натисках спусъка.

Излязох от стаята и си проправих път през неразборията. Всички мебели бяха на парчета.

Последваха ме към фургона. По пътя към града момчетата мълчаха. Най-накрая един не можа да се сдържи.

— Уби ли го?

— Не. Но доста го стреснах.

За миг замълча.

— Знаеш ли, за пръв път виждам такава къща. Беше толкова красива, че не ми се искаше да я троша.