Харолд Робинс
Първи умират мечтите (19)

Глава деветнадесета

Минаваше полунощ, когато най-накрая спряхме на калния път пред фермата. Прозорците бяха тъмни, цареше тишина. Изключих мотора и изгасих фаровете. Обърнах се към Дениз.

— Изглежда, всички спят.

— Няма значение — тя излезе от колата. — Стаите за гости винаги стоят отключени.

Последвах я по стълбите към терасата. Влязохме в къщата. Чуваше се само скърцането на дъските под краката ни. Спънах се в някакъв стол.

— Дай ръка — прошепна.

Все едно, че играехме на „сляпа баба“. Не виждах къде ме води, но изглежда, че тя се ориентираше отлично. Повече не се блъсках в стени, нито пък се спъвах в мебели.

Спрях пред някаква врата и тя тихо почука.

— За всеки случай — прошепна.

Никой не се обади. Отвори вратата, въведе ме и безшумно я затвори след нас.

— Имаш ли кибрит? — попита.

Претърсих джобовете си и й го подадох. Драсна клечка. Бързо огледах малката стая. До отсрещната стена имаше тясно легло и шкафче, върху което се мъдреше порцеланов леген и кана за вода. Над шкафчето висеше огледало. До другата стена беше поставен дървен гардероб, а над него проблясваше малко прозорче. Клечката изгасна.

В тъмнината я чух да прекосява стаята и да отваря едно от чекмеджетата на шкафчето. След малко запали друга клечка. Извади свещ и приближи пламъчето към фитила. Обля ни жълтеникава светлина и тя постави свещта в свещника до легена.

Вдигнах поглед и видях крушката на тавана.

— Защо просто не включиш осветлението? — поинтересувах се.

— Захранването се изключва автоматично след девет вечерта. Така пестим електричество. Освен това, тук денят започва рано. В пет часа всички са готови за работа. Малцина стават след девет.

— Много хора ли живеят тук?

— Трийсет или четирийсет души. Зависи.

— От какво?

— От желанието им. Повечето са деца. Опитват се да се откажат от някой лош навик.

— Наркотици?

— И алкохол.

— С какво се занимават?

— Работят във фермата. Молят се. Получават помощ.

— Какво отглеждате тук?

— Хора. Така казва Преподобния Сам.

Помълчах. После кимнах. Вероятно той има право.

Поне се опитва. Извадих от джоба си цигара и я запалих на свещта. Когато се обърнах към нея, беше събула обувките си и се беше изтегнала на леглото.

— Уморена ли си? — попитах.

Кимна, без да сваля очи от мен.

— Аз също — свалих си сакото. — Дали ще можем да се съберем на това легло?

Гледаше ме втренчено и мълчеше. Изведнъж се разтрепери и очите и се изпълниха със сълзи.

— Какво има? — огледах се. Разбрах, че е видяла пистолета, пъхнат в колана ми. Извадих го и го оставих върху шкафчето.

— Страх ме е — прошепна през треперещите си устни.

Отпуснах се на ръба на леглото и я притеглих към себе си.

— Всичко свърши. Няма от какво да се страхуваш.

— Щяха да те убият.

— Не успяха.

— Ще се опитат пак.

— След няколко дни Лонерган ще оправи нещата. Отново ще заживеем нормално.

Вдигна очи към мен.

— Щеше ли да убиеш онзи човек, ако не бях те спряла?

— Не знам. Когато се върнах от Виетнам, бях намразил насилието. Беше ми дошло до гуша. Но когато видях лицето ти, просто престанах да мисля. Ядосах се. Повдигнах лицето й и прокарах пръст по бузата й.

— Утре ще светнеш цялата.

Не ме разбра.

— Ще имаш синини — поясних.

Изправи се пред огледалото, преди да съм довършил изречението.

— Изглежда ужасно.

Усмихнах се.

— Виждал съм и по-лоши неща.

— Не мога ли да направя нещо.

— Наложи го със сурово месо.

— Нямаме.

— Студен компрес. Лед.

— И това нямаме.

— Тогава ще си имаш синина.

— Предполагам. Грозна ли съм?

Сдържах, усмивката си.

— Не.

Внезапно се извърна и духна пламъкът на свещта.

— Така няма да ме виждаш.

— Не ми беше неприятно.

— На мен пък ми беше. Не обичам да изглеждам грозна.

Дръпнах си от цигарата. Светлината прогони за миг тъмнината и видях, че си разкопчаваше блузата. Чух изшумоляване на дрехи, после се сви до мен в леглото. Обърнах се да я докосна. Вече беше под одеялото.

— Гарет…

— Да?

— Мога ли да те съблека? — Без да дочака отговора ми, коленичи, разкопча ми ризата и я смъкна. Захвърли я на пода. Пръстите й докоснаха гърдите ми.

— Студено ли ти е?

— Не — протегнах ръце към нея.

Внимателно ме отстрани.

— Още не.

Устните й, езикът й и зъбите й се движеха по гърдите ми, галейки, облизвайки и хапейки, докато ръцете й разкопчаха колана ми и спуснаха ципа. Джинсите се свлякоха около глезените ми, а нейните ръце се сключиха около члена ми.

— Колко е голям! — прошепна и притисна буза към корема ми, опитвайки се да го достигне с устни. Усетих нежния допир на зъбите й.

— Стига толкова — възпротивих се и се опитах да я отстраня.

Гласът й прозвуча обидено.

— Какво има, Гарет? Не ти ли харесва?

Разсмях се.

— Прекрасно е, но ако не си сваля дънките, ще се спъна.

Твърдото и тясно легло беше много подходящо за забавления, но можехме да спим на него само ако и двамата лежахме настрани. Залепих гръб до стената и проврях ръка под главата й. Тя се облегна на мен и се сгуши в обятията ми.

— Удобно ли ти е? — попитах.

— Ъ-хъ.

Затворих очи.

— Хубаво ли ти беше? — прошепна.

В това отношение не съществуваше пропаст между поколенията. Всички жени питаха едно и също.

— Беше чудесно.

Помълча и след малко се обади пак.

— Усещам, че пак се възбуждаш.

— Да се опитаме да поспим. Ще ми мине.

Отърка в мен задните си части.

— Така няма да стане.

— Хайде, сложи го в мен — прошепна възбудено. — Искам да заспим така. — Леко раздвижи крака и членът ми се плъзна в нея. Провря ръка между бедрата си и ме погали. — Толкова е хубаво. Бих искала да можеш целият да влезеш в мен.

Известно време не помръдвахме, започнах да се унасям.

— Гарет, момичета ли предпочиташ или момчета?

— Момичета. Хайде да спим.

— Искам да правиш с мен всичко, което си правил с останалите.

— Тогава да започнем от съня.

— Искам да бъда всичко, което някога си желал. Обичам те, Гарет. Ти си прекрасен. Не познавам по-добър човек от теб.

Това беше краят. Миг по-късно тя спеше, но аз вече не можех да мигна. Тихичко се измъкнах от леглото, облякох се, прибрах си пистолета и препъвайки се, потърсих вратата към трапезарията.

Най-накрая се озовах навън. Бледата светлина на зората осветяваше небето. Запалих цигара. Утрото беше прохладно, загърнах се в сакото си. Зад мен изскърца врата. Мълниеносно сграбчих пистолета и се обърнах.

Беше едър брадат мъж. Носеше овехтяла риза, затъкната в избелели дънки. Тъмните очи се взряха в дулото. Гласът му беше спокоен.

— Можеш да свалиш пистолета. Тук си добре дошъл. Аз съм брат Джонатан.

Усмихнах се. Топлината в очите му сякаш смекчаваше думите.

— Между другото следващия път, когато си боядисваш косата, не забравяй да си боядисаш и веждите.