Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreams Die First, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диляна Найденова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sindicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2013)
Издание:
Харолд Робинс. Първи умират мечтите
Американска. Първо издание
ИК „Зодиак“, София, 1992
История
- —Добавяне
Глава шестнадесета
На вратата се почука. Опитах се да разкъсам тъмнината.
— Влез!
През вратата нахлу слънчева светлина. Примигнах. Дениз влезе, придържайки поднос с портокалов сок и кафе. Мълчаливо го остави на леглото. След нея на прага се появи Верита.
— Извинявай, че те будя, Гарет. — Верита беше разтревожена и лекият акцент й личеше по-силно. — Пърски ми каза, че било спешно.
Очите ми свикнаха със светлината.
— Колко е часът?
— Единайсет.
Скочих от леглото и се запътих към банята, без дори да се обуя. Вдигнах седалката на тоалетната.
— Какво иска? — извиках.
— Господин Ронци е долу. Иска да те види.
— Кажи му, че след десет минути слизам — стъпих под душа и пуснах водата. Когато се върнах в спалнята, Верита си беше тръгнала, но Дениз ме очакваше.
Подаде ми портокаловия сок.
— Изпий го.
Послушах я. Сокът беше прясно изцеден и леденостуден.
— Докога ще носиш тези глупави дрехи?
— Не ти ли харесват?
— Едното няма нищо общо с другото. Харесват ми, но ме възбуждат. Страдам от фетишизъм към прислужнички.
Не ме разбра.
— Как си го хванал?
Разсмях се.
— Когато бях малък, прислужницата ни носеше същата униформа. Стоях на площадката под стълбите и се опитвах да й погледна под роклята. После се връщах в стаята си и мастурбирах.
Не се усмихна.
— Звучи глупаво.
— Може би. Но е доста разпространено. — Внезапно се сетих. — Напомни ми да го използвам в някой от следващите броеве.
Тя пое празната чаша от сока и ми подаде кафето.
— Няколко пъти те търсиха по телефона — извади няколко листчета.
Седнах на леглото, отпивайки от кафето.
— Прочети ми ги ти. Още не съм се събудил.
Взря се в тях.
— Госпожица Шеридан би искала да знае дали срещата ви остава за два часа следобед. Господин Лонерган ще позвъни по-късно. Майка ти иска да й се обадиш довечера.
— Преподобния Сам не ме ли е търсил?
Поклати глава.
Това не ми харесваше.
— Опитай се да се свържеш с него.
Докато тя набираше, започнах да се обличам. Бях стигнал до джинсите и обувките, когато се отказа.
— Няма го нито у тях, нито в църквата, нито в работилницата.
— Набери болницата.
Когато най-накрая успя, вече си закопчавах ризата. Подаде ми слушалката.
— Отидоха да го повикат.
Гласът му прозвуча безсилно и уморено.
— Гарет?
— Да, сър. Как е Боби?
— Току-що го върнаха в операционната.
— Мислех, че…
Той ме прекъсна.
— Не спира да кърви. Не можаха да открият причината. Може би е вътрешен кръвоизлив.
— Идвам веднага.
— Не — самообладанието му постепенно се възвръщаше. — Не можеш да му помогнеш. Операцията ще трае няколко часа. Ще чакам и ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.
— Съжалявам. Не знаех какво е смятал да прави. Ако ми беше казал, щях да го спра.
— Не се самообвинявай — успокояваше ме гласът му. — Направил си всичко, каквото си могъл. В крайна сметка, всеки човек трябва да отговаря за постъпките си.
Не можех изцяло да се отърся от чувството за вина, но Преподобния Сам имаше право. У Боби имаше някакво чувство за покорство. Тази пасивност лесно можеше да се превърне в тежък мазохизъм. Беше достатъчно наивен, за да вярва, че ще му бъде много забавно.
— Как е той? — поинтересува се Дениз.
— Върнали са го в операционната. Трябва да открият причината за кръвоизлива.
Потърси ръката ми.
— Ще се моля за него.
Вгледах се в очите й.
— Направи го — рекох и поех към вратата.
Гласът й ме спря.
— Не си вярваш, нали?
Помислих си за жестокостта, смъртта и разрушението, които бях видял през живота си.
— Не — отвърнах.
— Мъчно ми е за теб — прошепна.
Очите й се напълниха със сълзи. Само невинните вярват в Бога.
— Не ме съжалявай. На мен нищо не са ми направили.
Погледът й сякаш проникваше в душата ми.
— Не ме лъжи, Гарет. Не познавам друг човек, който да изпитва толкова болка.
— Дай ми още десет хиляди екземпляра и ще ги продам до понеделник — увещаваше ме Ронци.
— Няма да стане.
— Не се дръж като глупак. Списанието ти се купува, използвай го. Откъде знаеш, че и следващият брой ще има успех?
— Ще бъде много по-добър. Ако си хитър, ще го поръчаш в тираж седемдесет и пет хиляди.
— Да не си се побъркал? Никой в града не е продавал повече от петдесет хиляди екземпляра.
— Ако бях отпечатал още десет хиляди, ти щеше да ги продадеш.
Мълчеше.
Продължих да настоявам.
— Щеше да продадеш шейсет хиляди екземпляра. Следващият брой е толкова добър, че като нищо ще се справиш със седемдесет и пет хиляди.
— Какво си намислил?
— Ще отпечатам корицата и плаката в четири цвята.
— Ще се разориш. Ако му искаш по трийсет и пет цента на парче, няма да ти излезе сметката.
— Не ме будалкай, вече го продаваш по петдесет цента. Това е новата ми цена.
Обърна се към Пърски.
— Този нещастник е превъртял.
Пърски мълчеше.
Дадох знак на Верита.
— Донеси ми цветните снимки на мацката от следващия брой.
Миг по-късно фотографиите бяха на бюрото ми. Красиво момиче евразийски тип, с коса до задника. Подавах му снимките една след друга — от момента, когато тя слиза от самолета, до мига, в който лежи в стаята си гола, притиснала колене до гърдите си.
— Не можеш да ги издадеш — заяви Ронци. — Всичко й се вижда.
— Вече са в печатницата.
— Ще те бутнат в пандиза.
— Това си е моя работа.
— И моя също, нали съм ти пласьор. И без това си имам достатъчно неприятности.
— Отказваш ли се?
— Не съм казал такова нещо.
— Не те насилвам. Помисли си. Ако решиш да излезеш от играта, ще се обърна към „Ейс“ или към „Къртис“.
Изгледа ме злобно.
— Спечели. Приемам.
— Седемдесет и пет хиляди — уточних.
Кимна.
— Седемдесет и пет хиляди. — Погледна Пърски, после мен.
— Можем ли да поговорим насаме?
— Нямам какво да крия.
— Не става дума за работа, лично е.
Последва ме по стълбите към апартамента. Отвори ни Дениз. Глупавата униформа я нямаше, беше облякла риза и дънки. Изглеждаше по-добре. Заведох го в спалнята и притворих вратата.
Подадох му стол и приседнах на ръба на леглото.
— Какво лично имаш да ми казваш?
— Говорих с партньорите ми от източните щати. Смятат, че имаш голямо бъдеще.
— Благодаря за доверието. Какво означава това?
— Означава, че искаме да участваме. Лонерган е дребна риба. Можем да ти пласираме списанието в общонационален мащаб. Там са големите пари. Пачките.
— Не искам партньори. Обичам да съм сам.
— Не ме занасяй, Гарет. Знаем, че играеш с Лонерган.
— Имаме договор за няколко страници. Нищо повече. Вече ти обясних.
— Така е дори по-лесно. Даваме ти сто бона за половината от списанието. Ти ще си го управляваш, а ние ще го пласираме в цялата страна.
— Не.
— Държиш се като глупак. Можем да те направим милионер.
— Ако ми предложиш един милион за половината списание, ще се навия.
Избухна.
— Ти си луд! Да не мислиш, че този вонящ парцал струва един милион?
— Ти го каза.
— Само ако го пласираш в общонационален мащаб.
— Така и ще направя.
— Без нас няма да стане. Дал си ни изключителни права. Или ще го пласираме ние, или никой няма да го направи.
— Договорът ни е само за една година.
— Дотогава списанието ти вече ще се мотае из всички щати без реклама. Ще се провалиш.
Мълчах. Той имаше право. Без него не можех да направя нищо. Бях в капан.
— Трябва да помисля.
— Колко време ти трябва?
— Месец.
— Имаш две седмици. По-дълго не мога да ги задържа.
Стана и се запъти към вратата. На прага се обърна.
— Странен човек си, Гарет. Преди няколко седмици едва връзваше двата края с помощта за безработни. Сега ти предлагам чисти сто бона, а ти изобщо не искаш да ги погледнеш. Какво ти става? Не искаш ли да бъдеш богат?
— Забравяш нещо много важно, Ронци.
— И какво е то?
Усмихнах му се.
— За мен парите не означават нищо. Роден съм богат.