Харолд Робинс
Първи умират мечтите (16)

Глава шестнадесета

На вратата се почука. Опитах се да разкъсам тъмнината.

— Влез!

През вратата нахлу слънчева светлина. Примигнах. Дениз влезе, придържайки поднос с портокалов сок и кафе. Мълчаливо го остави на леглото. След нея на прага се появи Верита.

— Извинявай, че те будя, Гарет. — Верита беше разтревожена и лекият акцент й личеше по-силно. — Пърски ми каза, че било спешно.

Очите ми свикнаха със светлината.

— Колко е часът?

— Единайсет.

Скочих от леглото и се запътих към банята, без дори да се обуя. Вдигнах седалката на тоалетната.

— Какво иска? — извиках.

— Господин Ронци е долу. Иска да те види.

— Кажи му, че след десет минути слизам — стъпих под душа и пуснах водата. Когато се върнах в спалнята, Верита си беше тръгнала, но Дениз ме очакваше.

Подаде ми портокаловия сок.

— Изпий го.

Послушах я. Сокът беше прясно изцеден и леденостуден.

— Докога ще носиш тези глупави дрехи?

— Не ти ли харесват?

— Едното няма нищо общо с другото. Харесват ми, но ме възбуждат. Страдам от фетишизъм към прислужнички.

Не ме разбра.

— Как си го хванал?

Разсмях се.

— Когато бях малък, прислужницата ни носеше същата униформа. Стоях на площадката под стълбите и се опитвах да й погледна под роклята. После се връщах в стаята си и мастурбирах.

Не се усмихна.

— Звучи глупаво.

— Може би. Но е доста разпространено. — Внезапно се сетих. — Напомни ми да го използвам в някой от следващите броеве.

Тя пое празната чаша от сока и ми подаде кафето.

— Няколко пъти те търсиха по телефона — извади няколко листчета.

Седнах на леглото, отпивайки от кафето.

— Прочети ми ги ти. Още не съм се събудил.

Взря се в тях.

— Госпожица Шеридан би искала да знае дали срещата ви остава за два часа следобед. Господин Лонерган ще позвъни по-късно. Майка ти иска да й се обадиш довечера.

— Преподобния Сам не ме ли е търсил?

Поклати глава.

Това не ми харесваше.

— Опитай се да се свържеш с него.

Докато тя набираше, започнах да се обличам. Бях стигнал до джинсите и обувките, когато се отказа.

— Няма го нито у тях, нито в църквата, нито в работилницата.

— Набери болницата.

Когато най-накрая успя, вече си закопчавах ризата. Подаде ми слушалката.

— Отидоха да го повикат.

Гласът му прозвуча безсилно и уморено.

— Гарет?

— Да, сър. Как е Боби?

— Току-що го върнаха в операционната.

— Мислех, че…

Той ме прекъсна.

— Не спира да кърви. Не можаха да открият причината. Може би е вътрешен кръвоизлив.

— Идвам веднага.

— Не — самообладанието му постепенно се възвръщаше. — Не можеш да му помогнеш. Операцията ще трае няколко часа. Ще чакам и ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Съжалявам. Не знаех какво е смятал да прави. Ако ми беше казал, щях да го спра.

— Не се самообвинявай — успокояваше ме гласът му. — Направил си всичко, каквото си могъл. В крайна сметка, всеки човек трябва да отговаря за постъпките си.

Не можех изцяло да се отърся от чувството за вина, но Преподобния Сам имаше право. У Боби имаше някакво чувство за покорство. Тази пасивност лесно можеше да се превърне в тежък мазохизъм. Беше достатъчно наивен, за да вярва, че ще му бъде много забавно.

— Как е той? — поинтересува се Дениз.

— Върнали са го в операционната. Трябва да открият причината за кръвоизлива.

Потърси ръката ми.

— Ще се моля за него.

Вгледах се в очите й.

— Направи го — рекох и поех към вратата.

Гласът й ме спря.

— Не си вярваш, нали?

Помислих си за жестокостта, смъртта и разрушението, които бях видял през живота си.

— Не — отвърнах.

— Мъчно ми е за теб — прошепна.

Очите й се напълниха със сълзи. Само невинните вярват в Бога.

— Не ме съжалявай. На мен нищо не са ми направили.

Погледът й сякаш проникваше в душата ми.

— Не ме лъжи, Гарет. Не познавам друг човек, който да изпитва толкова болка.

 

 

— Дай ми още десет хиляди екземпляра и ще ги продам до понеделник — увещаваше ме Ронци.

— Няма да стане.

— Не се дръж като глупак. Списанието ти се купува, използвай го. Откъде знаеш, че и следващият брой ще има успех?

— Ще бъде много по-добър. Ако си хитър, ще го поръчаш в тираж седемдесет и пет хиляди.

— Да не си се побъркал? Никой в града не е продавал повече от петдесет хиляди екземпляра.

— Ако бях отпечатал още десет хиляди, ти щеше да ги продадеш.

Мълчеше.

Продължих да настоявам.

— Щеше да продадеш шейсет хиляди екземпляра. Следващият брой е толкова добър, че като нищо ще се справиш със седемдесет и пет хиляди.

— Какво си намислил?

— Ще отпечатам корицата и плаката в четири цвята.

— Ще се разориш. Ако му искаш по трийсет и пет цента на парче, няма да ти излезе сметката.

— Не ме будалкай, вече го продаваш по петдесет цента. Това е новата ми цена.

Обърна се към Пърски.

— Този нещастник е превъртял.

Пърски мълчеше.

Дадох знак на Верита.

— Донеси ми цветните снимки на мацката от следващия брой.

Миг по-късно фотографиите бяха на бюрото ми. Красиво момиче евразийски тип, с коса до задника. Подавах му снимките една след друга — от момента, когато тя слиза от самолета, до мига, в който лежи в стаята си гола, притиснала колене до гърдите си.

— Не можеш да ги издадеш — заяви Ронци. — Всичко й се вижда.

— Вече са в печатницата.

— Ще те бутнат в пандиза.

— Това си е моя работа.

— И моя също, нали съм ти пласьор. И без това си имам достатъчно неприятности.

— Отказваш ли се?

— Не съм казал такова нещо.

— Не те насилвам. Помисли си. Ако решиш да излезеш от играта, ще се обърна към „Ейс“ или към „Къртис“.

Изгледа ме злобно.

— Спечели. Приемам.

— Седемдесет и пет хиляди — уточних.

Кимна.

— Седемдесет и пет хиляди. — Погледна Пърски, после мен.

— Можем ли да поговорим насаме?

— Нямам какво да крия.

— Не става дума за работа, лично е.

Последва ме по стълбите към апартамента. Отвори ни Дениз. Глупавата униформа я нямаше, беше облякла риза и дънки. Изглеждаше по-добре. Заведох го в спалнята и притворих вратата.

Подадох му стол и приседнах на ръба на леглото.

— Какво лично имаш да ми казваш?

— Говорих с партньорите ми от източните щати. Смятат, че имаш голямо бъдеще.

— Благодаря за доверието. Какво означава това?

— Означава, че искаме да участваме. Лонерган е дребна риба. Можем да ти пласираме списанието в общонационален мащаб. Там са големите пари. Пачките.

— Не искам партньори. Обичам да съм сам.

— Не ме занасяй, Гарет. Знаем, че играеш с Лонерган.

— Имаме договор за няколко страници. Нищо повече. Вече ти обясних.

— Така е дори по-лесно. Даваме ти сто бона за половината от списанието. Ти ще си го управляваш, а ние ще го пласираме в цялата страна.

— Не.

— Държиш се като глупак. Можем да те направим милионер.

— Ако ми предложиш един милион за половината списание, ще се навия.

Избухна.

— Ти си луд! Да не мислиш, че този вонящ парцал струва един милион?

— Ти го каза.

— Само ако го пласираш в общонационален мащаб.

— Така и ще направя.

— Без нас няма да стане. Дал си ни изключителни права. Или ще го пласираме ние, или никой няма да го направи.

— Договорът ни е само за една година.

— Дотогава списанието ти вече ще се мотае из всички щати без реклама. Ще се провалиш.

Мълчах. Той имаше право. Без него не можех да направя нищо. Бях в капан.

— Трябва да помисля.

— Колко време ти трябва?

— Месец.

— Имаш две седмици. По-дълго не мога да ги задържа.

Стана и се запъти към вратата. На прага се обърна.

— Странен човек си, Гарет. Преди няколко седмици едва връзваше двата края с помощта за безработни. Сега ти предлагам чисти сто бона, а ти изобщо не искаш да ги погледнеш. Какво ти става? Не искаш ли да бъдеш богат?

— Забравяш нещо много важно, Ронци.

— И какво е то?

Усмихнах му се.

— За мен парите не означават нищо. Роден съм богат.