Харолд Робинс
Първи умират мечтите (15)

Глава петнадесета

Влязох в чакалнята и заварих Бирника на телефонния автомат.

— Лонерган иска да говори с теб — повика ме той.

Чух безизразния глас на чичо ми.

— Как е момчето?

— Зле, но ще се оправи. Смятах да се свържа с баща му.

— Вече го сторих. На път е към болницата. Ще изпратя кола да те прибере.

— Мога да си тръгна с ролса.

— Ченгетата го търсят. Остави ключовете на Преподобния Сам и се махай оттам.

— Много глупаво от тяхна страна да звънят в полицията.

— Пребил си двама души, които са в болница — сухо ме осведоми той. — Ченгетата задават въпроси. Засега си чист. Никой не им е споменал името ти. — Чичо ми винаги успяваше да ме изненада. Явно си имаше уши навсякъде. — Прибери се и не излизай, докато не ти се обадя. Утре ще разполагам с повече информация.

— Трябва да обясня на Преподобния Сам какво се случи.

— Ще го направиш утре. Сега си разкарай задника оттам.

Връзката прекъсна. Може би за пръв път чувах чичо ми да употребява мръсни думи.

Бирника протегна ръка.

— Ключовете от колата.

Подадох му ги и се запътихме към рецепцията. Остави ги на сестрата и излязохме.

— На ъгъла има денонощно кафене — каза той. — Колата ще ни чака там.

Изминахме улицата в мълчание. Чуваха се само стъпките ни и шума на отминаващите автомобили. Часовникът зад стойката в кафенето показваше четири и петнайсет.

Сервитьорът постави пред нас чаши с димящо кафе.

— Искате ли нещо за хапване?

— Омлет с шунка върху питка — поръча си Бирника и ме погледна.

Поклатих глава.

— Нищо не искам.

Кафето пареше. Потърсих в джобовете си цигари. Бирника извади пакет. Взех една и запалих.

Донесоха сандвича. Бирника отхапа и заговори с пълна уста.

— В армията ли си ги учил тия работи?

— Кои?

— Ритниците и всичко останало — в гласа му долових възхищение.

— Не съм го учил в армията.

— Къде тогава?

— Нарича се Савате. Френска дисциплина. Преподаваше ми я един сержант от Чуждестранния легион. Остана в Сайгон след оттеглянето на французите.

Отново отхапа и въздъхна.

— Да можех и аз така. Беше красиво като балет. Лонерган каза, че ще му кърпят ченето поне три часа. После ще се храни три месеца през сламка.

— Имаше късмет, че не го убих.

Бирника ме изгледа.

— Много си особен, Гарет. Не мога да те разбера. Отначало си мислех, че не ставаш за нищо. Не ми беше ясно защо Лонерган толкова се интересува от теб.

— Сега разбра. Аз съм му племенник.

— Не е толкова просто. Лонерган е прекалено умен, та да се хване на тия семейни глезотии. Има нещо друго. — Очите му се отместиха към прозореца. Изправи се и хвърли на масата два долара. — Колата е тук. Да вървим.

 

 

Когато стигнах вратата на апартамента, кокаинът вече ми беше изгорил вътрешностите и едва се влачех. Потърсих си ключа, но вратата беше отворена. В дневната светеше.

Дениз беше заспала на канапето, без дори да свали униформата. Едната й ръка бе вдигната към очите, затулвайки светлината.

Добрах се до спалнята, извадих от шкафа одеяло и я завих. Тя не помръдна. Поклатих глава. Невинни деца. Мислят се за много умни, а още нищо не са видели.

Дениз беше на осемнайсет, Боби — на деветнайсет. За тях животът все още бе сън, идеал, изпълнен с доброта и красота.

По дяволите. Върнах се в спалнята, запокитих обувките и се изтегнах на леглото. Някога и аз бях невинен. Някога. Някога. Затворих очи и потънах в сън.

Усетих, че някой ме докосва по рамото.

— Гарет! Гарет, събуди се!

Гласът не идваше от съня ми. Отворих очи. Дениз ме разтърсваше.

— Какво има? — промърморих.

— Викаше и крещеше.

Поклатих уморено глава.

— Не.

— Сигурно си сънувал кошмари.

— Извинявай. — Седнах в леглото и потърсих цигара. Ръцете ми трепереха.

— Добре ли си?

— Да.

— Успя ли да намериш Боби?

— Да — цигарата ми действаше успокояващо. — Беше ранен. Заведох го в болница. — По лицето й се изписа тревога. — Ще се оправи — побързах да добавя.

— Какво са му сторили?

— Упоили са го и са го изнасилили. — Очите ми се напълниха със сълзи. Опитах се да ги спра, но не успях. Разплаках се.

Тя се изправи.

— Ще ти донеса чаша топло мляко.

Спрях я.

— Пълнолетен съм. Можеш да ми донесеш уиски.

— Ще ти го сипя в млякото. Сега се съблечи и си лягай.

Бутилката с уиски се мъдреше на подноса редом с млякото. Погледна с неодобрение ризата и джинсите, захвърлени на пода.

— Немарлив си — упрекна ме и остави подноса.

— Никога не съм твърдял обратното.

Събра ми дрехите и ги прибра в гардероба. Отпих от млякото, смесено с уиски. Беше отвратително на вкус. Зарязах чашата и надигнах бутилката.

— Не е честно — обади се тя през рамо. — Изпий си млякото.

Гледах я как се мотае напред-назад из стаята. Лъскавата черна рокля вече беше смачкана.

— До края на живота си ли ще носиш тези глупави дрехи? — поинтересувах се.

— Не се опитвай да смениш темата. Изпий си млякото.

Пресуших чашата.

— Готово. Сега махни тази униформа и скачай в леглото.

Поколеба се за миг, после се настани на един стол срещу леглото. Без да сваля поглед от мен, се наведе, откопча кожените си обувки и ги изхлузи. После бавно нави надолу копринените черни чорапи, свали ги и грижливо ги окачи на облегалката. Изправи се, ръката й посегна към ципа на роклята.

— Изгаси лампата — помоли ме. — Не искам да се възбуждаш, искам да заспиш.

— Късно е. Ако беше събула още един чорап, щях да получа оргазъм.

— Изгаси лампата — не помръдна тя.

Изгасих я. Чух шумоленето на роклята, усетих как тялото й се отпуска върху леглото и посегнах към нея.

Ръцете ни се срещнаха.

— Не — твърдо заяви тя. — Много си напрегнат. Искам да се любим, а не просто да си изливаш върху мен напрежението.

— Какво лошо има в това? Знаеш ли по-добър начин за разтоварване?

— Да. Упражненията от пето ниво.

— Какво, по дяволите, е това? Някоя глупост, която си я научила в работилницата?

— Прави каквото ти казвам — надвеси се над мен. — Легни по гръб и затвори очи. Нека тялото ти се отпусне, а съзнанието ти се отвори. Ще те докосвам едновременно и с двете си ръце на различни места. Дясната ми ръка ще бъде докосването Ин, а лявата — докосването Ян. Жизнените сили на тялото ти ще преминат у мен и аз ще възстановя равновесието им. Всеки път, когато те докосвам, ще те питам дали ме усещаш. Ако усещаш и двете ръце, ще ми казваш „да“. Разбра ли?

— Да.

Сложи длан на гърдите ми и леко ме натисна назад. Когато легнах, извади изпод главата ми възглавницата и я намести под краката ми.

— Удобно ли ти е?

— Да.

— Затвори очи и ще започнем.

Пръстите й — леки и нежни като перца — докоснаха слепоочията ми.

— Усещаш ли ме?

— Да.

Бузите ми. Глезените ми. Коленете ми. Раменете ми. Гърдите ми. Ръцете ми.

— Усещаш ли ме?

— Да.

Ребрата ми. Хълбоците ми. Брадичката ми. Прасците ми. Бедрата ми. Изкикотих се.

Гласът й беше спокоен.

— Защо се смееш?

— Чакам да ми пипнеш топките.

Не отвърна. Отново усетих допир до слепоочията си.

Почувствах топлината на гърдите и, докато се навеждаше над мен.

— Усещаш ли ме?

— Да. — Беше ми хрумнало нещо. — Щом ръцете ти са Ин и Ян, не трябва ли циците ти също да са Ин и Ян?

За момент се замисли.

— Възможно е.

— Тогава какво чакаме?

— Ти си сложен случай — отказа се тя и се изтегна до мен. Обви с ръка главата ми и я притегли към гърдите си.

— Така по-добре ли е?

— Да.

Бяха топли, толкова топли. Зарових глава в тях.

— Опитай се да заспиш — каза меко.

Затворих очи. Чувствах се в пълна безопасност. Възелът в стомаха ми започна да се разхлабва, а костите ми омекнаха. Притиснах устни към гърдите й. Бях толкова уморен, че едва говорех.

— Имаш страхотни гърди.

Чух я да шепне „благодаря ти“, но не бях сигурен. Веднага заспах.