Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreams Die First, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диляна Найденова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sindicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2013)
Издание:
Харолд Робинс. Първи умират мечтите
Американска. Първо издание
ИК „Зодиак“, София, 1992
История
- —Добавяне
Глава четиринадесета
Последвах го към стойката на бара.
— Уиски с лед — поръчах на облечения в бяло дребен филипинец. Наблюдавах го как ми налива от бутилката и поех чашата от ръцете му. Нямаше смисъл да рискувам. Не бях в настроение да ме пързалят.
— Наздраве — обърнах се към Кити. Уискито ми се стори чисто. — Къде е Боби?
Кити се усмихна.
— Голям инат си. Нали видя, че го няма.
Продължавах да се правя на глупак.
— Нещо не ми е ясно. Каза ми да го чакам тук.
— Кога ти го каза?
— Беше ми оставил бележка. Ходих на вечеря у майка ми.
— Най-добрият приятел на всяко момче е майка му.
Вдигнах чаша.
— Да пием за това.
Кити не сваляше поглед от ръкавиците ми.
— Защо не ги махнеш?
— Страдам от заразна болест — обясних. — Някакъв вагинит на китките.
Кити се изсмя.
— Писна ми от лъжите ти. По-добре ела да се забавляваме — обгърна с поглед стаята. — Момичета, това е Гарет. Дошъл е да търси своя роб.
Започнаха да се кикотят и едно от кожените момчета се приближи.
— Готин е — изсъска. — Нямам нищо против да му стана роб.
— Много си едър, ще ме плашиш. Предпочитам по-нежния тип.
— Мога да бъда и нежен — не отстъпваше. Пръстите му се сключиха около ръката ми като стоманени белезници. — Няма да те нараня много.
Усмихнах се и се вкопчих в гърлото му, притискайки адамовата му ябълка с палец и показалец.
— И аз няма да те нараня много — успокоих го. Лицето му посиня, не можеше да си поеме въздух и усетих, че пръстите му се отпускат.
Гласът на Кити прозвуча делово.
— Ще се задуши.
— Да — потвърдих в същия тон, но не го пуснах.
— Внимавай. Има слабо сърце.
Разтворих пръсти. Коженият швестер се свлече на колене.
— Щом имаш слабо сърце, не си играй на такива игрички — посъветвах го.
Вдигна поглед към мен.
— Беше чудесно — изхриптя. — Получих фантастичен оргазъм. Стори ми се, че умирам.
Мълчах.
— Искам да се любим — продължаваше той.
Ухилих му се.
— Нали ти казах, не си мой тип.
Обърнах се към Кити.
— Хубава къщичка имаш.
— Благодаря — усмихна се предвзето.
Приближих се към елегантната масичка до канапето.
— Великолепна е.
— Истински безценен Чипъндейл — в гласа му прозвуча гордост. — Сложил съм по една от двете страни.
— Така ли? — Ръката ми се стрелна. Масата се разцепи, а аз продължих към следващата.
— Какво правиш? — изпищя Кити.
— Боби не ти ли е казвал? Падам си да чупя мебели. — Вдигнах ръка.
— Спрете го! — скимтеше Кити. — Дал съм по трийсет хиляди долара за всяка масичка.
Горилата от входа нахълта в стаята. Спря за миг, докато се ориентира какво става и се насочи към мен. Ритнах го в лицето, без да се отдалечавам от масата. Претърколи се на пода, от устата и носа му рукна кръв.
— Белите ми килими! — вайкаше се Кити. — Ще припадна!
— Не го прави — посъветвах го. — Когато се свестиш, къщата ти ще бъде в развалини.
— Май наистина обичаш това момче.
— Чак сега ли разбра? — изръмжах.
— Добре. Ела. Ще те заведа при него.
— Първо отвори входната врата.
Кити кимна. Един от швестерите побърза да го стори.
— Бил! — извиках.
Масивната фигура на Бирника изпълни рамката на вратата, преди да успея да изрека името му. Когато видя горилата на пода, зъбите му блеснаха върху черното лице.
— Добре сте се забавлявали — отбеляза.
— Дръж под око останалите. С Кити ще доведем момчето.
В ръката му изневиделица се появи магнум 357.
— Хайде, господа или дами, не знам как държите да ви наричат. Лягайте по корем на пода и си сложете ръцете зад врата.
Проснаха се на килима за нула време. Той кимна с одобрение.
— Страшни сте.
Последвах Кити в коридора и по стъпалата, които водеха към мазето. Стълбището свършваше пред една стая — много особена стая.
Стените бяха облицовани с кафява кожа. Навсякъде имаше полици, отрупани с най-богатия набор от бичове, белезници и вериги, който някога бях виждал. По средата бяха поставени два предмета, за които бях чувал, но никога не бях виждал. Единият беше дървена ризница, като онези, които са използвали пуританите. Но в тази жертвата трябваше да коленичи, за да провре през отворите ръцете и краката си. Подът й беше осеян с раздрани парчета от кожено облекло. Наблизо видях чифт обувки.
Другият инструмент беше колело на мъченията. Боби беше разпънат на него, бедрата му цинично изпъкваха, подпрени от издутината в центъра на кръга. Главата му висеше безпомощно, очите му бяха притворени.
— Боби! — повиках го.
Повдигна глава и се опита да ме погледне.
— Гарет — раздвижи с мъка разранените си устни. — И ти си дошъл на тържеството. — Отново отпусна глава.
Хвърлих поглед към полиците и открих онова, което ми трябваше — широк нашийник с шипове и къса каишка.
— Към стената! — заповядах.
За пръв път в гласа на Кити се прокрадна страх.
— Какво ще правиш?
Забих юмрук между плешките му и го приковах към стената. Със свободната си ръка потърсих нашийника, нахлузих му го на врата и го затегнах.
Изпищя от болка, ръцете му се вкопчиха в нашийника.
Боби се опита да се усмихне.
— Радвам се, че и ти играеш — прошепна.
Теглейки каишката, повлякох Кити към колелото.
— Развържи го!
Кити се нахвърли като побъркан върху коланите. Застанах до него и когато тялото на Боби се свлече, внимателно го поех. Той увисна безжизнено на рамото ми.
Дръпнах каишката.
— Качваме се.
Бирника се ухили като видя Кити.
— Сега си имаш и кученце.
— Да тръгваме — подканих го. Тръгнахме към вратата. Влачех Кити след себе си. — Отвори желязната порта.
Вдигна слушалката до вратата и натисна две копчета. Светна телевизионен екран. Видях, че портата се отваря. Взех пистолета от Бирника.
— Занеси Боби в колата — наредих.
Пое Боби толкова внимателно, сякаш вдигаше стъкло, а аз се обърнах към раздърпания швестер.
— Какво му даде?
— Нищо. Сам искаше да направи всичко.
Дръпнах каишката. Той се задави.
— Не се опитвай да ме излъжеш — изръмжах. — Нали му видях очите.
Разхлабих нашийника.
— Ангелски прах и киселина.
Вгледах се в него, после хвърлих каишката и си тръгнах.
Кити изкрещя след мен.
— Взимай си го. Нищо не струва. Ако искаш да знаеш, всички му се изредихме.
Сритах го, без дори да се обръщам. Усетих, че петата ми се забива в ченето му. Когато го погледнах, брадичката беше някъде под носа му, а от устата му шуртеше кръв.
— Кучка! — изругах.
Бирника беше зад волана. Настаних се до него.
— Видя ли гърба на момчето? — запита.
Обърнах се към задната седалка. Боби се беше прострял по корем. Сякаш гледах сурово месо — от раменете чак до задните му части. Малко е оставало да го одерат жив.
— Закарай го в бърза помощ, Бил.
Отминахме портата.
— Ще викнат ченгетата. Нали не искаш да те разпитват?
— Момчето има нужда от лекар.
— Знам едно място, където не задават въпроси.
Оказа се малка частна болница в западен Лос Анжелос, но хората си разбираха от работата. Изчаках лекарят да излезе от реанимацията.
— Как е той?
— Ще се оправи, но се налага да го задържим поне три седмици.
— Не знаех, че е толкова сериозно.
— Дори гърбът му не е толкова зле, колкото ви се струва. Става въпрос за вътрешностите му.
Стори ми се, че ще повърна.
— Ще се свържа с баща му — рекох.
Докторът кимна.
— Уверете Преподобния Сам, че ще запазим всичко в пълна тайна.
— Познавате ли момчето? — учудих се.
— Не, но господин Лонерган ме предупреди, че може да дойдете.
Лонерган беше помислил за всичко. Може би щеше да се сети и как да съобщя на бащата, който ми беше поверил сина си, че не съм оправдал доверието му.