Харолд Робинс
Първи умират мечтите (13)

Глава тринадесета

Когато спрях пред кантората, вътре още светеше. Вратата не беше заключена. Пърски седеше зад бюрото.

— Чаках те — заяви той.

— Какво се е случило?

— Ронци не ме остави на мира от седем часа вечерта. Иска още пет хиляди екземпляра до утре сутринта. Обаждали му се от целия град.

— Чудесно. Кажи му, че няма да стане.

— Обеща да плати в брой.

— Следващата седмица може да заяви по-голям тираж. Нека се поизпотят малко, това ще ги настърви. В състояние е да си го позволи. Разбрахме се да ги продава по трийсет и пет цента, а той им иска по петдесет. Печели по петнайсет цента на брой. Не се тревожи за него.

— Струва ми се, че мога да го накарам да вземе десет хиляди. Ще получим още бон и половина, Гарет.

— Ако не му дадем нищо, другата седмица ще поиска още двайсет хиляди. Кажи му, че няма да стане.

— Отдавна се занимавам с този бизнес, Гарет. Използвай всяка възможност, докато не си я изпуснал.

— И аз не смятам да се отказвам. Нека не се опитваме да тичаме, преди да сме се научили да ходим. — Запътих се към стълбите. — Колко ще ни струва една печатарска машина?

— Ако е употребявана — три бона, ако е нова — осем.

— От утре започваш да търсиш употребявана — рекох и си помислих, че Ейлин си разбира от работата. — Тук ли е Боби? Докарах му колата.

Пърски ме погледна със странен израз в очите.

— Преди около час повика такси и си тръгна. Каза, че отива на купон с маски или нещо подобно.

— Купон с маски ли?

Пърски се изкикоти.

— Не бях го виждал в такъв вид. Беше гримиран. Руж, червило, молив за очи. Носеше лъскави черни кожени дрехи, а панталоните му бяха толкова тесни, че седяха като прилепнали.

— Каза ли ти къде отива?

— Нито дума. Отлетя като прилеп от ада.

— По дяволите. — Знаех, че трябва да прибера ролса в гаража през четири къщи, но ме мързеше. Пожелах му лека нощ и поех по стълбите.

Отключих вратата на жилището. От спалнята излезе Дениз, облечена в същата униформа на прислужница, която носеше сутринта.

— Да взема ли палтото ви, сър?

— Какво правиш тук?

— Боби ме помоли да го замествам, сър — сериозно отвърна тя.

— Да го заместваш?

— Да, сър. Той отиде на тържество.

— Къде е Верита?

— Тръгна си. Каза, че я чакало седмичното пране. — Мина зад гърба ми и ми помогна да си сваля сакото. — Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Няма да ти откажа — съгласих се и се изтегнах на канапето. Проследих с поглед как се навежда над бара. Имаше страхотен задник. Отпих от чашата, която ми предложи. — Какво сте намислили тримата? Да не сте теглили чоп с кого да прекарам вечерта?

— Не, сър.

— За Бога, престани да ме наричаш „сър“. Знаеш ми името.

— Нали съм на работа, сър. На Боби му се обадиха по телефона и той ме помоли да остана. Каза, че не обичате да сте сам.

— Кога му се обадиха?

— Около десет вечерта. Беше страшно развълнуван. Облече се много грижливо. Явно смяташе да се забавлява. Смръкна две дози кокаин.

Този кокаин му беше достатъчен, за да го изпрати на седмото небе.

— Сигурно е някое шеметно тържество. Каза ли ти кой го организира?

— Не, но чух, че говореше с някого на име Кити. — Лицето ми замръзна. Тя забеляза промяната. — Случило ли се е нещо?

— Не зная — отвърнах мрачно. Ако правилно се досещах за самоличността на Кити, Боби го очакваха големи неприятности. Истинското му име беше Джеймс Хъчинсън и оглавяваше най-гадната банда „Кожени“ швестери в града. Произлизаше от старо семейство в Пасадена, тъпкано с пари и връзки с висши държавни чиновници. Носеше се слух, че организирал купони, на които избирали „кукличка на месеца“. Момчетата, удостоени с това звание, често завършваха в болница. Ако не бяха връзките му, Кити отдавна щеше да е зад решетките.

— Каза ли ти къде е купонът?

Поклати отрицателно глава.

Отворих указателя. Нямаше Хъчинсън. Свързах се и със службата за справки. Те също не го знаеха.

— От коя фирма си поръча такси, Дениз?

— От „Жълтите“.

Обадих им се, но отказаха да ми дадат сведения. Информацията била само за ченгета. Прекъснах връзката и набрах друг номер.

В слушалката прозвуча дрезгав глас.

— „Силвър Стъд“.

— Свържете ме с господин Лонерган. Обажда се Гарет Брендън.

Миг по-късно чух гласа на чичо ми.

— Какво се е случило, Гарет?

— Имам нужда от твоята помощ, чичо Джон. Мисля, че младият ми приятел има неприятности.

— Какви неприятности?

— Струва ми се, че са го избрали за „кукличка на месеца“ на купона на Хъчинсън.

— Какво искаш да направя?

— Тръгнал е с едно от жълтите таксита. Искам да разбера къде е отишъл.

— Изчакай малко — чух леко изщракване и той мина на друга линия. Забави се не повече от минута. Малко хора можеха да си позволят да му откажат. Адресът сочеше елегантен квартал на Мълхолънд Драйв.

— Благодаря ти, чичо Джон.

— Чакай малко — прекъсна ме той. — Какво смяташ да правиш?

— Ще отида да го взема.

— Сам ли?

— С кой друг?

— Могат да те убият.

— И във Виетнам ме плашеха със същото. Както виждаш, оцелях.

— За тази работа няма да получиш медал. Къде се намираш в момента?

— В жилището ми над редакцията.

— Не мърдай оттам. След десет минути ще ти изпратя някого на помощ.

— Няма нужда, чичо Джон. Това си е мой проблем.

В гласа му прозвуча раздразнение.

— Нали си ми племенник?

— Да.

— Тогава ще стоиш и ще чакаш. Ти си мой проблем.

С тези думи затвори телефона.

— Наред ли е всичко? — разтревожено попита Дениз.

— Ще се оправи — успокоих я. — Боби къде прибра кокаина?

— В средното чекмедже над барчето.

Направих си и аз две дози. Може би щяха да ми помогнат. Лонерган си държеше на думата. След десет минути чух клаксона. Погледнах през прозореца и видях ягуара на Бирника, паркиран зад ролса. Запътих се към вратата.

— Нали няма да ти се случи нищо лошо? — тревожно ме спря Дениз.

— Не се безпокой. Скоро ще се върна.

Слязох и проврях глава през прозореца на ягуара.

— Заключи си колата — рекох. — Ще вземем ролса.

— Лонерган каза, че ще ми обясниш за какво става дума — промърмори той, след като потеглихме.

— Приятелят ми е избран за „кукличка на месеца“ на купона на Хъчинсън.

— Значи отиваме да го приберем?

— Точно така.

— Да не ревнуваш?

— Не.

— Тогава защо му се месиш? Момчета като него вървят по десет цента дузината. Рано или късно всички свършват така. — Посегна към цигарите. — Падат си по тия забавления. Сами си го просят.

— Той е романтичен. Не знае, че могат да го наранят.

— Те и по това си падат.

— Ако си мислех, че ще му хареса, нямаше да тръгна да го спасявам.

Вече бяхме стигнали Колдуотър и се изкачвахме по хълма. Бръкна си в джоба, извади чифт ръкавици и започна да ги слага.

— Имам и един чифт за теб. Нямам желание да си повреждам ръцете.

На пипане бяха тежки и корави. Погледнах го въпросително.

— Подплатени са със стоманени жици. Сложи ги. Познавам ги тези мръсници.

Сградата се намираше далеч от пътя, зад високи стени и желязна порта. Когато наближихме домофона, забелязах прожекторите и камерите.

— Залегни на седалката — наредих и посегнах през прозореца към слушалката.

Веднага щом я откачих, ни заля поток от светлина, а камерата се втренчи в мен със стъкленото си око. В слушалката нещо щракна, после се чу музика. Гласът имаше металически оттенък.

— Кой е?

Вдигнах поглед към камерата.

— Гарет Брендън. Имам среща с Боби Генън.

Слушалката пак изщрака. Видях, че стъкленото око се насочва към колата. Имах късмет, че бях взел ролса. Металният глас отекна в ухото ми.

— Изчакайте за момент.

Минаха повече от пет минути, преди да се обади отново.

— Няма такъв.

Постарах се гласът ми да звучи пискливо и гневно.

— Предай на Кити, че ако не ме пусне, ще мина с колата си през скапаната му врата.

— Изчакайте за момент.

Последва мълчание.

— Добре. Оставете колата си на паркинга зад портата и елате пеш.

Железните врати бавно се разтвориха. Пътят се освети от прожектори. Значи имаше и други камери.

— Не мърдай — заповядах на Бирника. — Ще чакаш да вляза в къщата и да изгасят прожекторите. Тогава докарай колата пред главния вход и ме чакай там.

— Ами ако ти потрябвам?

— Ще викам.

— Разбрано.

Поех към къщата, усещайки погледа на камерите. Вратата се отвори, преди да съм натиснал звънеца.

Посрещна ме едър набит швестер. Посочи с палец стаята зад гърба си.

— Купонът е там.

Музиката ехтеше от вградените колони. Стаята вонеше на хашиш и амфетамини. Беше полутъмно и едва след няколко минути започнах да различавам силуетите. В помещението имаше пет или шест швестера. Двама носеха обикновени дрехи, останалите бяха намъкнали префърцунени кожени облекла. Боби го нямаше.

Единият от двамата без кожени облекла се приближи до мен. Приличаше на Мей Уест с разрошената си руса перука. Устните му бяха намазани с крещящо пурпурно червило, носеше изкуствени мигли, а над очите му имаше тъмни сенки, поръсени с блестящ прах. Хрипкавият му баритон се опитваше да имитира сопрано.

— Аз съм Кити — представи се. — Ела да пийнеш нещо.