Харолд Робинс
Първи умират мечтите (10)

Глава десета

— Харчиш прекалено много — упрекна ме Верита.

Вдигнах поглед от страниците, които проверявах.

— На червено ли сме?

— Още не, но изданието вече ни струва единайсет хиляди долара. Горе-долу толкова, колкото получаваме. Ако продължаваме в същия дух, няма да имаме печалба.

— Първите няколко издания винаги излизат по-скъпо. Трябваше да си набавим много неща. Прочети ми сметките.

Извади изпъстрен с цифри лист:

— Хартия и отпечатване на първия брой — седем хиляди. Ако не беше настоял за гланцирани корици, щяхме да си спестим хиляда.

— Лъскавите корици изглеждат по-добре. Ще ги запазим. Иначе списанието ни няма да се отличава от другите парцали по рафтовете.

— Фотографии, скици и оформление — две хиляди и петстотин. Боби се хвърля на най-скъпото. Изобщо няма отношение към парите.

— Казах му да взима най-доброто. Станаха девет хиляди и петстотин. Къде са останалите?

— Заплати, режийни и други подобни.

— Нищо не можем да направим. Нали трябва да плащаме по нещо на хората. — Запалих цигара. — Според теб как трябва да постъпим?

— Ще намалим разходите по следващия брой. Ще махнем лъскавите корици и ще съкратиш наполовина бюджета на Боби.

Усмихнах се.

— Говориш като истински счетоводител. Хрумна ми по-добра идея. Колко пари имаме в момента в банката?

— Около осем хиляди долара.

— Защо не ги изтеглим и не заминем за Мексико? С толкова пари ще си живеем чудесно.

Погледна ме, за да види дали се шегувам. Запазих сериозно изражение.

— Няма да е честно.

— И какво от това? Нали ще се забавляваме.

Поклати глава.

— Ако исках да живея там, щях да го направя преди много години. Аз съм американка. Тук ми харесва.

Разсмях се.

— На мен също.

В погледа й се изписа облекчение.

— Бях започнала да мисля, че говориш сериозно.

— Виж, положението не е толкова лошо — успокоих я аз. — Боби е заснел достатъчно материал за шест издания. Направил е оформлението, скиците. Остава само да ги използваме. Смята, че оттук нататък няма да харчи повече от един бон седмично.

— Радвам се да го чуя. А лъскавите корици?

— Остават. Искаме по трийсет и пет цента на парче. С десет цента повече от всяко друго списание. Клиентът трябва да вижда, че получава срещу парите си нещо по-добро.

— Добре — съгласи се тя. Извади от папката някаква фактура. — Току-що получих тази сметка.

Беше от магазина за фотоматериали „Акме“. Три хиляди долара за камери и оборудване. Хвърлих я обратно.

— Плати я.

— Купил е най-скъпите камери. „Ролек“ и автоматичен „Никон“ плюс обективи и триножници.

— Можел е да купи и по-скъпи. Намерил е употребявано оборудване. Ако бяха нови, щяха да струват поне десет бона. Няма значение. Ще снима всичко сам. Така си спестяваме по сто долара на час за фотограф.

— Предавам се — отказа се тя.

Ухилих се.

— Прекалено много се притесняваш. Откога не си лягала с мъж?

Най-накрая се усмихна.

— Би трябвало да знаеш. Освен ако не си предприел някоя секретна мисия за лов на мацки.

— Не мисия, а работилница — поправих я. Прибрах си молива. През последните десет дни не ми беше никак лесно. Нямаше нощ, в която да съм излязъл от кантората преди два часа сутринта. Това му е лошото, като си пишеш всичко сам. С анотациите, които бях получил от филмовите компании, не можех да запълня повече от една колона. Налагаше се да се заловя за работа. Заклех се, че щом съберем достатъчно пари, веднага ще наема няколко репортери. Не ставах за този занаят. Погледнах си часовника. Беше почти полунощ и в редакцията бяхме останали само ние двамата.

— Искаш ли да хапнем по една пържола в закусвалнята на Пит и да се приберем да се любим.

— Имам по-добра идея.

— Казвай.

— Имаш пържоли в хладилника. Ще ги хвърля на скарата и докато се пекат, ще се забавляваме.

— Твоята идея ми харесва повече. — Изправих се. — Защо се бавиш още?

 

 

Наистина бях заспал. Дълбок, непробуден сън, който сякаш ще трае вечно и в който можеш да се унесеш само ако преди това си се любил. Не чух телефона. Но Верита го бе чула.

Раздруса ме и сложи телефонната слушалка на възглавницата до ухото ми.

— Майка ти — каза тя.

— Здравей, мамо — смотолевих в слушалката.

— Кое беше това момиче — отекна гласът на майка ми.

— Кое момиче? — още бях сънен.

— Онова, което вдигна телефона.

— Не е момиче. Тя е моят счетоводител.

— Говореше като мексиканка — отбеляза майка ми.

Отворих очи. Винаги е умеела да ме събужда.

— Освен това е черна — заявих.

— Защо ме избягваш? — запита майка ми.

— Не те избягвам. Просто вече не играя тенис.

— Не е смешно. Знаеш ли коя дата сме?

— Господи, майко, откъде да знам? В този ранен час не мога да се сетя дори за годината.

— Вече е десет сутринта. Изобщо не си се променил. Знаех си, че чичо ти Джон сигурно греши.

— Какво ти е казал?

— Твърдеше, че наистина си се променил и работиш много усилено. Очевидно се лъже. Сигурно ще пропилееш всички пари, които ти е дал.

— Стига, майко. Кажи за какво се обаждаш.

— Днес се навършват четири години от смъртта на баща ти. Мислих си, че няма да е лошо да вечеряме заедно. Ти, чичо Джон и аз.

— Това няма да го върне, майко.

— Знам — отвърна тя. — Но е редно да направим нещо, за да покажем, че не сме го забравили. Удобно ли ти е в осем часа?

— Да.

— Ако все още имаш вратовръзка, сложи си я. Имам нов иконом. Не искам да помисли, че синът ми е нехранимайко — с тези думи прекъсна разговора.

— Беше майка ми — обясних на Верита и посегнах към цигарите.

— Разбрах. — Поднесе ми огънче. — Заприлича ми на детенце, толкова дълбоко спеше. Не ми се искаше да те будя.

— Какво е това? — бях дочул някакъв шум в кухнята.

— Нямам представа. Очакваше ли Боби да се прибере тази вечер?

Поклатих глава и станах. В момента, в който открехнах вратата на спалнята, почувствах миризмата на пържен бекон. Влязох в кухнята.

Зает над печката, Боби се обади, без дори да обърне глава.

— Връщай се в леглото. Сега ще донеса закуската.

— Готви — обясних на Верита, влизайки в спалнята.

— По-добре той, отколкото аз — разсмя се тя. — Ще си облека нещо.

Вратата се отвори точно когато тя се изправи. Бързо скочи обратно в леглото и дръпна чаршафа върху гърдите си. Боби, облечен като иконом — панталони с лъскави ивици, риза с колосана яка и папийонка, — се усмихваше широко. В ръцете си крепеше поднос със закуската.

— Закуската е сервирана, сър — прекрачи той прага.

Дочух кикот и в стаята се появи Дениз, облечена в униформа на френска прислужница — лъскава черна рокля, дълги черни найлонови чорапи и миниатюрна бяла престилчица. Тя също носеше поднос със закуска.

— Закуската е сервирана, мадам — едва сдържаше тя смеха си.

Запазвайки сериозно изражение, поставиха подносите пред нас.

— Какво става, Боби? — зачудих се.

Той се разсмя.

— Изпийте си портокаловия сок и шампанското. Днес е изключителен ден.

С широка усмивка бръкна в джоба на сакото си и извади оттам списание.

— Сутрешната преса, сър. Току-що идва от печатницата.

Вгледах се в черните букви на заглавието. „Холивуд Експрес“. Под него се мъдреше релефна двуцветна снимка на Дениз, която слизаше от някакъв рейс на гара „Грейхаунд“. Надписът, прекосяващ фотографията, гласеше: „НОВА МАЦКА В ГРАДА“.

— Успял си да го вземеш! — възкликнах.

— Бяхме в печатницата още в шест сутринта — смееше се той.

— Господи! — разгръщах аз страниците. Стори ми се някак по-различно. Макетът ми беше познат, но при допира с истинското списание сякаш ме удряше ток.

— Харесва ли ти? — поинтересува се Боби.

— Ей — отвърнах му, — обади се на Пърски и му кажи да започне пласирането.

— Вече е започнал. Пет хиляди броя пътуват към Ронци. — Донесе още две чаши портокалов сок с шампанско и подаде едната на Дениз. — За „Холивуд Експрес“ — обяви той. — Дано никога не дерайлира.

Изпитвах странно усещане, все още не можех да повярвам, че това е истина. Разгръщах списанието, докато накрая се спрях на плаката. Там беше Дениз — гола и красива. Фотографиите излъчваха свежа провинциална чувственост, която просто струеше от страниците. Някакво невинно сексуално осъзнаване, което говореше свой собствен език.

Усещах, че и Верита споделя чувствата ми.

— Как ти се струва? — запитах я.

— Тази сутрин ще платя сметките — отвърна тя простичко.

— Боби, снимките са великолепни. Не мога да повярвам, че изглеждаш толкова добре, Дениз.

Тя се усмихна без сянка от кокетство.

— Благодаря ти. Малко се тревожех.

— Притесняваше се, че влагалището й се вижда прекалено много. Обещах й да се погрижа за това.

— Пудра?

Той поклати глава.

— Нали ми каза да не използваме напудрени манекени? Просто я подстригах. Изглежда чудесно, нали?

Ухилих му се.

— Можеш да отвориш фризьорски салон. Ще станеш милионер за нула време.

Изведнъж почувствах, че умирам от глад и насочих вниманието си към бекона с яйца.

— А вие двамата? — запитах, докато преглъщах. — Закусвали ли сте?

— Вече мислех, че никога няма да попиташ. — Боби напусна стаята и след малко се върна с друг поднос. Сложи го на леглото и двамата с Дениз се настаниха, седнали по турски срещу нас. Неочаквано се сетих нещо. Обърнах се към Боби.

— Не видях рекламата на баща ти.

— Получихме я едва вчера. На последната страница е.

Обърнах списанието. Преподобния Сам ми се усмихваше от снимка, която бях виждал и в други вестници. Но това копие беше по-различно. Под основния надпис „ЦЪРКВАТА НА СЕДЕМТЕ НИВА“ с малки букви бяха изписани още два реда. „Какво правите с телата си е ваша работа. Какво правите с душата си е наша. Нека ви помогнем да се споразумеете с Бога.“

— Той наистина ли мисли така, Боби?

— Да — отговори вместо него Дениз. — Казах му за снимките ми. Той не отговори нищо. Освен това му обясних какво изпитвам към теб.

— Какво общо има това?

Тя се усмихна.

— Знаех си, че ще забравиш. — Наведе се над подноса и ме целуна по устните. — Днес навършвам осемнайсет.