Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (96)

96

Джарвис Бърнс си тръгна от работата късно и помаха на едно такси. В компанията на Сам Донъли се придвижваше с охранявана лимузина, но когато беше сам, предпочиташе обществения транспорт. А по този начин получаваше възможност и за някоя допълнителна среща.

Настани се на седалката и срещна погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. Мъжът беше облечен в широка бяла памучна риза, а в родината си може би щеше да носи на главата си и черно-бяла карирана кафия, както повечето палестинци. Бърнс знаеше, че току-що е пристигнал от Близкия изток. Прекарваше голяма част от живота си на десет-дванайсет хиляди метра височина, прекосявайки океани и пустинни земи, където хората продължаваха да се избиват заради религия, територии и природни ресурси просто от неудържима омраза.

— Махмуд — обърна се към него той, — как си, приятелю?

Мъжът най-сетне отмести изпитателния си поглед от лицето му и потегли. Почти целият му живот беше преминал в тежки конфликти с околните, родителите му и двама от братята му бяха загинали от насилствена смърт, предадени от хора, които бяха смятали за приятели. Затова не вярваше на никого. Беше израснал в крайна бедност и тя не го плашеше. Познаваше безсилието, но и то не можеше да го развълнува. По тялото си имаше белези от куршуми и шрапнели, защото яростно воюваше за каузата си. Постепенно обаче беше разбрал, че играта може да се играе и по друг начин, без риска от бърза и неизбежна смърт. И че докато е жив, може да получава удовлетворение и по други начини.

— Ето ме тук — отвърна на безупречен английски той. — И никога няма да забравя на какво дължа това.

— Напълно съм съгласен с тази философия.

— Човек трябва да познава враговете си по-добре, отколкото приятелите си, Джарвис. Според мен твоята страна най-после започва да го разбира. Изолацията дава кураж на онези, които те мразят. Позволява им да обрисуват страната ти в черни краски.

— Напълно съм съгласен — нетърпеливо повтори Бърнс.

— Но ние с теб няма да обсъждаме този въпрос, нали?

— Искам да се уверя, че възникналата ситуация е под пълен контрол.

— Радвам се да го чуя — отвърна Махмуд и отново му хвърли пронизващ поглед в огледалото. — Нещата се развиха по много неприятен начин. Как точно се случи това?

— Вярваме, че най-сетне успяхме да подредим събитията в тяхната логична последователност. Очаквахме, че веригата ще се скъса на няколко места, но за съжаление не стана така. Един случаен поглед към екрана на лаптопа по време на обратния полет от Дубай тласна Даян Толивър в посока, която доведе до ликвидирането й. Любопитството й се пробуди, започна да сравнява различни документи, да прави проучвания и да събира информация. За щастие, допусна грешката да сподели тази информация с човек, на когото вярваше. И така ние разбрахме за възникналия проблем.

— В последния момент, нали?

— Вината е изцяло наша, но не исках да си помислиш, че нещата ще се задълбочат и ще разрушат всичко, което сме изградили. Имаш думата ми, че това никога няма да се случи.

— Твоята дума означава много, тъй като и ти си направил големи саможертви за страната си.

— Беше чест и привилегия за мен.

— Аз вече престанах да мисля за такива неща.

— Това ме натъжава.

— А аз се извисявам.

— Ясно, парите. Но същевременно работим за добра кауза. Това е, което всички искаме. Особено моята страна.

— Ако лидерите на твоята страна действително го искаха, ти и твоят директор нямаше да действате сами, приятелю.

— Уверявам те, че не сме сами. Но понякога лидерите не желаят да оставят следи за прякото си участие в изпълнението на конкретни задачи. Което не означава, че ще бъдат против използването на непопулярни средства.

— Правилно. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

— Аз не бих се изразил точно така.

— Имаш предвид насилствената смърт. Екзекуцията на сънародници, които заплашват реализацията на целите. В това отношение американците винаги демонстрират неохота. Честно казано, аз го смятам за слабост.

— Ние сме цивилизовани хора, Махмуд.

— Може би някой ден и моят народ ще бъде толкова далеч от насилствената смърт, колкото гражданите на Америка, Джарвис. И това ще бъде чудесно.

— Надявам се да доживея този ден.

— Бих казал, че шансовете ти са доста по-големи от моите.

— Дано грешиш.

— Какво значение има дали ще доживея този миг? Мястото ми ще бъде заето от друг. За народ, който вярва в рая след смъртта, вие, американците, прекалено много милеете за живота си. Никой не е незаменим. Дори ако Бин Ладен умре, ще дойдат други. Така е устроен светът. Хем ти да не оставаш без работа, нали?

— С радост бих се пенсионирал, ако на света няма повече бинладеновци, Махмуд.

— Значи никога няма да се пенсионираш, приятелю. Нали ще ме осведомиш, ако решите, че имате нужда от нас за „изчистването“ на проблема?

— Смятам, че разполагам с нужните хора.

— Мнозина преди теб са мислели така, но са допускали грешки.

Острият тон накара Бърнс да отмести очи от огледалото и да погледне навън.

— Разбирам, че хората ти трябва да оцелеят на всяка цена — каза той.

— Те нямат нищо. А по този начин все пак получават нещо. Вече е късно да спрете парите, защото те свикнаха да ги харчат. Ако вие не платите, ще се намерят други. В това отношение вашите лидери проявяват късогледство. Но парите са над всичко. Заради тях сме поели по този път.

— Парите няма да спрат, обещавам ти.

— Добре, защото те не обичат страната ви, но могат да бъдат купени. Явно всеки може да бъде купен. — Махмуд замълча за момент. — Дори и аз…

— Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо.

— Самата истина.

Няколко минути по-късно Бърнс слезе от таксито и седна на задната седалка на седана, който чакаше с включен двигател. Жената до него беше сменила гащеризона с дрехи, подобни на тези, с които беше посрещнала Карл Райгър и Дон Хоуп.

— Високо ценя професионализма ти — каза Бърнс. — Задачата е трудна.

— Задача като всяка друга — сви рамене Мери Бард. — Разликата е единствено в степента на сложност.

— Морална или логистична?

— Морала го оставям на други. Логистиката ми е напълно достатъчна.

— Ако желаеш, мога да те снабдя с конкретни заповеди — изпитателно я изгледа Бърнс.

— Аз вече ги имам. Твоят директор каза да ти съдействам за всичко, което пожелаеш.

— Това трябва да го запомня — въздъхна Бърнс. — Винаги са ми липсвали хора като теб.

— За тази цел ще трябва да се обърнеш към моите шефове в Москва — отвърна жената.

— Ще го направя.

— И тъй, какво искаш от мен?

— Искам да държиш под око двама души. — Той извади снимките на Рой Кингман и Мейс Пери. Мери Бард се втренчи в тях и дълго ги гледа. — Можеш да ги задържиш — каза Бърнс.

— Вече не ми трябват, защото са в главата ми — отвърна тя.

— Добре. Ще изградим защитен периметър. Но същевременно бих искал да заложа и някой капан. Просто така, за всеки случай.

— Много ме бива в залагането на капани.

— Знам.