Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (9)

9

Рой Кингман отбеляза трийсет и един последователни коша в малкия обръч, закрепен на вратата. Полицията се появи в кантората броени минути, след като той позвъни на 911. Все още му се струваше невероятно, че отваряйки хладилника с намерението да си направи кафе, беше подхванал трупа на Даян Толивър, който политна към пода. Отговори на въпросите на много хора, някои униформени, други цивилни. После колегите му се появиха на работа и бързо разбраха за ужасната случка. Няколко съдружници и служители на фирмата се отбиха да го видят и да го успокоят. Изразиха съчувствието си. Бяха смаяни и уплашени. Един от тях дори го изгледа малко подозрително.

Ченгетата не споделиха нищо. Той нямаше представа откога е мъртва Даян, нито пък какво е причинило смъртта й. Не видя нито рани, нито кръв. Не беше експерт по насилствена смърт, въпреки че по време на частната си практика беше защитавал обвинени в убийство и се беше нагледал на снимки от аутопсии.

Погледът му се плъзна по отрупаното със спешни документи бюро. Днес обаче нямаше да работи. Клиентите можеха да почакат. Не беше сред най-близките приятели на Даян Толивър, но бяха работили заедно и той я харесваше. От нея беше научил много неща. Ала ето че някой я беше убил и напъхал в хладилника редом с кутия забравена картофена салата.

Рой хвана гумената топка, отметна ръка назад и с плавно движение стреля в коша за трийсет и втори път. В същия миг вратата се отвори и топката улучи главата на Бет Пери. Тя се наведе да я вдигне и невъзмутимо я хвърли обратно към Рой, който беше зяпнал при вида на четирите звезди върху пагоните й. Не че те му бяха нужни, за да разбере коя е тази жена. Полицейският началник на град Вашингтон непрекъснато беше в светлината на прожекторите.

След нея в кабинета влязоха още хора, а последният от тях затвори вратата. Беше Мейс, която правеше всичко възможно да не се набива на очи. Бет се представи, а после представи и двама-трима от придружаващите я. Вече беше успяла да разпита някои от работещите в кантората и да извърши кратък оглед на трупа. От наученото до този момент беше ясно, че Рой е единственият очевидец. Пристигналите на място парамедици бяха потвърдили смъртта на Толивър, но официалното заключение щеше да направи съдебният лекар, който вече пътуваше насам.

Двама детективи извадиха бележниците си, а Бет зададе на Рой серия от въпроси относно събитията в ранната утрин и онова, което той знаеше за мъртвата. Кратки и ясни въпроси, изискващи кратки и ясни отговори. Това не беше случайно, защото тя беше работила в отдел „Убийства“ повече от две години.

— Винаги ли провеждате разпитите лично, госпожо? — попита накрая Рой. — Все съм си мислил, че човек с вашия ранг рита по-дебели задници от моя… — Осъзнал думите си, той побърза да добави: — При цялото ми уважение, разбира се…

Заела позиция в дъното на кабинета, Мейс не успя да сдържи усмивката си. Бет също се засмя.

— Обичам да усещам нещата — отвърна тя. — Били сте адвокат по наказателни дела, така ли?

— Да.

— Но работата не ви е харесвала?

— Тази тук ми харесва.

— Значи нямате идея кой би искал да убие Даян Толивър?

— Наистина нямам. Тя не беше омъжена. Споделяла е с мен за някои свои връзки, но нищо сериозно.

— Защо е споделяла подобни неща точно с вас?

— Ами не знам — сви рамене той.

— Може би сте били една от несериозните й връзки?

— Не. Отношенията ни не бяха такива. Всъщност тя беше доста по-възрастна от мен…

— На четирийсет и седем.

— Точно така. А аз още не съм навършил трийсет.

— Добре. Продължавайте.

— Нейните клиенти бяха големи компании, повечето от тях чуждестранни. Пътуваше много. Аз също. Никога не е споменавала, че има проблеми.

— Това означава ли, че сте пътували заедно?

— Да, понякога.

— Къде например?

— Имаме офиси в Лондон и в Дубай.

— В Дубай?

— Да. Там кипи оживено строителство, инвестират се големи пари. Хората имат нужда от адвокати.

— Тя имаше ли навик да работи до късно?

— От време на време. Аз също.

— Случвало ли се е да оставате заедно в кантората?

— Да, няколко пъти.

— Тази сутрин сте се появили пръв, така ли? Някъде около седем и половина?

— Да. Всеки от нас притежава лична магнитна карта. От нея можете да разберете точния час на появата й.

— А също и на вашата — обади се глас от дъното на кабинета.

Присъстващите се обърнаха да погледнат Мейс, която изглеждаше съкрушена от необмислената си намеса. Сестра й се намръщи и отново насочи вниманието си към Рой, който не отместваше втренчения си поглед от лицето на Мейс. Пръстите му механично мачкаха гумената топка.

— Но магнитната карта не ви е нужна, за да напуснете кантората, нали? — продължи разпита Бет.

— Не, за тази цел използваме бутона от вътрешната страна на входната врата.

— Доколкото разбирам, алармената инсталация е изключена в работно време.

— Така е — каза Рой.

— А асансьорът за гаража не се ли задейства с карта?

— Не, но без карта не може да се влезе в самия гараж.

— Ако сте с кола.

— Да, това наистина е малък пропуск в сигурността.

— Бих казала, че не е толкова малък — възрази Бет, изучавайки лицето му.

— Чакайте, да не би да съм заподозрян? — размърда се неспокойно Рой.

— Събираме информация, нищо повече — отвърна хладно Бет.

Рой се изчерви.

— Аз се обадих на деветстотин и единайсет, по дяволите! — изръмжа той. — Аз задържах тялото й, за да не се строполи на пода! Влязох в кухнята да си направя кафе! Нямам никакви причини да я убивам!

— Не отивайте толкова далеч, мистър Кингман. Успокойте се.

— Добре — каза Рой и си пое дъх. — Искате ли още нещо от мен?

— Засега не. Колегите ми ще ви зададат още въпроси по-късно. Надявам се, че не сте планирали скорошно пътуване до Дубай…

Изрече тези думи, без да се усмихва.

— Не. Нямам такива планове.

— Добре — кимна Бет и се надигна от стола. — Засега спираме дотук. Ще поддържаме връзка.

Групата се изниза през вратата. С изключение на Мейс, която изчака другите да се отдалечат по коридора.

— Мога ли да ви помогна? — изгледа я с подозрение Рой.

— Не знам. Вие ли я убихте?

Той скочи от мястото си.

— Ти ченге ли си?

— Не. Дойдох с тях за разнообразие.

— Убийството не е шега! — втренчи се в нея той. — Да не си откачена?

— Може и да съм…

— Имам работа — каза Рой и погледна към вратата.

Но вместо да си тръгне, Мейс издърпа топката от ръката му, обърна се и с плавен отскок я изстреля към коша. Тя влезе гладко, без да докосне обръча.

— Добра техника — каза Рой.

— Остана ми от гимназиалния баскетбол — поясни тя. — Когато бях абитуриентка, спечелихме първенството на щата.

Рой преценяващо огледа фигурата й.

— Нека отгатна: била си онзи самопожертвователен пойнт гард, който не само вкарва кошове, но и владее мръсни номера, които парализират противника…

— Впечатлена съм.

— А аз не съм.

— Какво? — погледна го с недоумение тя.

— Току-що ме обвини в убийство! Защо не изчезнеш оттук?

— Добре, тръгвам си.

— Това е най-добрата новина за деня!