Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (84)

84

— Каква приятна изненада! — възкликна Уенди, съпругата на Карл Райгър, изтича до барбекюто и целуна мъжа си по бузата.

— Е, децата имат свободен ден и аз реших да запаля скарата — отвърна с усмивка той. — Денят е прекрасен, лятото чука на вратата.

— Браво на теб, скъпи. И бездруго напоследък се скъсваш от работа.

Райгър я погледна. Жена му беше с четири години по-млада от него и все още беше запазила класическата хубост, която имаше в колежа. Беше облечена с къси дънкови панталонки и бяла блуза без ръкав. Кестенявата й коса беше скрита под шапка с козирка на „Уошингтън Нешънълс“.

— Да, в последно време наистина имам много работа — каза той.

— О, я виж кой идва!

Райгър се извърна към алеята, която водеше към двуетажната му тухлена къща в Сентървил, Вирджиния. В този район живееха доста федерални агенти, тъй като жилищата в близките до столицата предградия бяха прекалено скъпи за хора, чиято работа е да рискуват живота си за родината. Дон Хоуп, жена му и трите им деца слизаха от един додж миниван, понесли съдове с храна, бейзболна топка и няколко ръкавици. Синовете на Хоуп оставиха храната на дървената маса в задния двор и се присъединиха към двете момчета на Райгър, които си разменяха къси пасове с бейзболната топка. Десетгодишната дъщеря на Хоуп влезе в къщата с Тами Райгър, която съвсем наскоро беше навършила единайсет. Сали отиде при барбекюто да прегърне Райгър и се зае да помага на Уенди за приготвянето на храната.

Дон Хоуп затръшна врата на колата, извади две бири от хладилната чанта и тръгна към колегата си.

Райгър преполови бутилката на един дъх.

— Малко ме изненада с това барбекю — отбеляза Хоуп.

— Че защо? Отдавна не сме се занимавали с нормални неща.

— Прав си. Още ли не е дошла заповедта?

— Защо мислиш, че премятам бъргърите на скарата?

— Смяташ, че Бърнс се готви да ни накисне ли?

— При всяка операция очаквам или да бъда убит от прага, или да бъда прецакан от хората, които ми подписват чековете.

— Браво, Карл! Чудесен начин да си изкарваш хляба!

— Едно време мечтаех за военна кариера. Да обикалям света, да получа хубава пенсия. А дори и да извърша нещо добро.

— И аз. Но тогава какво…

— Просто бяхме много добри, Дон. Затова ни потърсиха. Те искат само каймака.

— В момента се чувствам по-скоро като вкиснато мляко.

Райгър прехвърли един изпечен бъргър в чинията и сложи върху скарата нов къс сурово месо.

— Защо? — промърмори той. — Защото все изпускаме Пери?

— Лош късмет.

— Не съм много сигурен. След предупреждението на Бърнс да внимаваме с тази жена изчетох някои неща за нея. Без съмнение е много добра. Останах истински изненадан, че Бърнс не я е вербувал навремето.

Хоуп отпи глътка бира и насочи поглед към момчетата, които си подаваха топката.

— Били сме заредени непроследими оръжия — каза той. — Каква глупост! Аз съм баща, изплащам ипотека. Женен съм от четиринайсет години, но все още обичам жена си. Не съм някаква шибана машина!

— За тях сме машини и нищо повече. Като гъби. Берат ни безразборно, защото знаят, че след нас ще поникнат други. Ние сме просто патрони в пълнителя…

— Но защо е тази среща в Пентагона? Особено предвид факта, че никой там няма представа с какво се занимаваме.

Райгър набоде поредния бъргър с дългата вилица.

— Директорът на националното разузнаване не е паяк в центъра на паяжината, а по-скоро змия, която се промъква в задния двор. С правомощия да бъде навсякъде и да вижда всичко. А Пентагонът е сериозен играч в областта на разузнаването. Наднича където трябва по свой начин, засмуквайки долари и информация. Когато носехме униформи, го видяхме с очите си, Дон.

— Абсолютно.

— Но дори Пентагонът трябва да се кланя на разузнаването. По тази причина Бърнс има офиси навсякъде — в Лангли, в Агенцията за национална сигурност и в Националната агенция за геокосмическо разузнаване.

— А Пентагонът?

— Познавам поне двама-трима генерали, които искрено ненавиждат директора на националното разузнаване, каквото и да им носи това. В момента Сам Донъли е човекът, който води ежедневния разузнавателен брифинг при президента. Той е силният човек. Спечелиш ли доверието му, няма как да загубиш. Той ще те позлати.

— Ама не и Бърнс — въздъхна Хоуп. — Част от мен мечтае да го друсне някой инсулт.

— А другата част? — ухили се Райгър.

— Дори не можеш да си представиш!

Райгър сложи парче сирене върху един полуизпечен бъргър.

— Когато ни възложиха задачата, и аз попрочетох някои неща за него. Ветеран от Виетнам, твърд като гранит. Куп медали за вярна служба. Преминава в разузнаването малко след падането на Сайгон. След тежко раняване е обявен за негоден за активна служба.

— Кракът му.

— Да. Отдавна е прехвърлил шейсет. Спокойно може да се пенсионира, но май няма какво друго да прави.

— Съпруга, деца?

— Съпругата му го е напуснала. Вероятно и двете му деца.

— Откъде научи всичко това? — с уважение го погледна Хоуп.

— Нямаш достатъчно правомощия, за да знаеш — отвърна с крива усмивка Райгър.

— Върви по дяволите — изруга Хоуп и допи бирата си.

— Твърд като гранит — повтори Райгър. — Но несъмнено обича родината си и прави всичко възможно да я защити. Същото очаква и от нас.

— Лист хартия, Карл. Това е, от което се нуждаем, за да не попаднем в затвора.

Топката профуча покрай тях и се приземи на половин метър от барбекюто. Райгър я грабна и с премерен удар я върна на големия си син.

— Благодаря, татко.

Домакинът посочи черния седан, който току-що спря на алеята редом с минивана. Мъжът, който слезе от него, беше облечен в съвсем обикновен костюм. Такива костюми носеха Райгър и Хоуп, когато бяха на служба. В ръката си мъжът държеше също толкова обикновен бял плик.

— Ето ти го и листа хартия, Дон. Предполагам, че отново сме в бизнеса с убийството на американци.

— И на мен не ми харесва, Карл — въздъхна Хоуп. — Недей да охладняваш към мен.

— Охладнял съм от момента, в който пуснах онзи куршум в тила на Джейми Мелдън.

Райгър метна поредния бъргър на скарата и го загледа как съска.