Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (83)

83

— Здрасти, Бет.

Насреща й крачеха Сам Донъли и Джарвис Бърнс. Беше на следващата сутрин, а Бет се намираше в голямата зала на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, където предстоеше церемония по награждаване на младежи, включени в програмата „Млад агент“ на Бюрото.

— Сам, Джарвис. Не очаквах да ви срещна тук.

— Защо? — присви очи Бърнс. — Някои от тези младежи със сигурност са бъдещи разузнавачи.

— Колкото по-рано ги открием, толкова по-добре — добави Донъли.

— Между другото, аз вече разговарях с вашите хора. Благодаря ви за помощта.

— Технически погледнато, те не са наши хора — бързо вметна Донъли. — Но аз ценя високо професионалните си отношения с теб. Ако не беше избрала полицейското поприще, със сигурност щеше да бъдеш един великолепен разузнавач.

— Благодаря за доброто мнение. Значи Райгър и Хоуп не са твои подчинени, така ли?

Донъли и Бърнс си размениха бързи погледи.

— Не, те работят в друга сфера на разузнаването — отвърна Донъли. — Честно казано, завъртях няколко телефона и в резултат изскочиха тези двамата. Изглеждат доста опитни, а и началниците им нямаха нищо против да те информират.

— На практика не получих никаква информация. Обичайното извинение с националната сигурност.

— За съжаление често става така. Знаеш как стоят нещата. Никой не споделя с никого. Явно все още не сме се освободили от навиците, придобити по време на Студената война…

— Случайно Райгър и Хоуп да имат връзки с военните? — поинтересува се Бет.

— Не знаем за такива връзки — погледна я изпитателно Бърнс. — Защо питаш?

— Просто споделям едно наблюдение. Документите им са издадени от Министерството на вътрешната сигурност, но ми дадоха да разбера, че преди време са работили и за Бюрото. Опитах се да науча нещо за миналото им, но бързо разбрах, че нямам достатъчно правомощия.

— Трудна работа, особено при наличието на министерството, ФБР и още шестнайсет действащи разузнавателни централи — обясни Донъли. — По принцип директорът на националното разузнаване би трябвало да координира сътрудничеството между тях, но това, между нас казано, е мисия невъзможна…

— Вероятно е така. Аз трудно се справям с ръководството на четири хиляди ченгета в един-единствен град, а вие отговаряте за целия свят.

— Не се подценявай. Този единствен град се явява столица на страната, а един от неговите граждани е президентът.

— Вчера този гражданин реши да хапне пица, а на мен желанието му ми струваше спешна организация на охраната му с помощта на двеста моторизирани полицаи — въздъхна Бет.

— Най-могъщият човек на света може да прави каквото и когато си пожелае — каза Бърнс и пристъпи по-близо до нея. — Чух, че вече имаш арестуван във връзка с убийството на онази адвокатка в Джорджтаун. Приеми поздравленията ми. Директорът го спомена на сутрешната оперативка.

— Точно така, Бет — добави Донъли. — Добра работа.

— Да се надяваме, че обвинението ще издържи.

— Някакъв бездомник, ветеран от Виетнам?

— Луис Докъри. Бездомник, въпреки че гърдите му са окичени с медали. Между тях има два медала „Пурпурно сърце“ и един Орден за храброст.

Бърнс поклати глава. Кичур посивяла коса падна на челото му.

— Тъжна работа — каза той. — Знам какво е да получиш „Пурпурно сърце“, самият аз имам две.

— А аз едно — добави Донъли. — За съжаление продължаващите две войни утежняват положението както на военните, така и на ветераните. Средствата за разрешаване на проблемите никога не достигат.

— Това означава, че Вашингтон просто трябва да преразгледа приоритетите си — отвърна Бет. — Лично аз не мога да си представя нещо по-важно от грижата за хората, които са проливали кръвта си за тази страна.

Бърнс потупа сакатия си крак и въздъхна.

— Когато излязох от болницата, се наложи да потърся психиатрична помощ, въпреки че се срамувах. Дано днес нещата да са малко по-различни.

— Е, щом ти си се оправил, значи има надежда.

— Мнозина биха го оспорили.

— Че има надежда?

— Не — усмихна се Бърнс. — Че съм се оправил.

Донъли се обърна и посочи към строените за церемонията тийнейджъри.

— Изнеси им една хубава патриотична реч, Бет. След десет години те ще са на фронтовата линия, за да защитават тази страна.

— В смисъл да предотвратяват атаките срещу нея, вместо да реагират срещу тях ли?

— Много по-добре е да разбиеш врага, преди да нападне, вместо да изравяш от руините труповете на жертвите му. Ние с теб спасяваме живота на хората, Бет. В моята област го правим по малко по-различен начин, но целта си остава една и съща. Никога не го забравяй.

Телефонът й звънна секунди, след като двамата се отдалечиха. Тя погледна екрана и сбърчи чело. За миг реши да не отговаря, но после все пак натисна бутона.

— В момента съм заета, Мейс. Обади ми се по-късно. Какво? — Послуша няколко секунди, после кимна. — Добре, това е моя грижа. — Изключи телефона, потърси погледа на агента, който организираше церемонията, и вдигна пръст. Човекът кимна.

Тя се завъртя и с бърза крачка се насочи към далечния край на залата. Пръстът й натисна бутона за бързо набиране.

Лоуел Касел беше изненадан.

— Добре, Бет, няма проблеми — съгласи се той. — Проверката не е трудна. Но ако подозренията ти се окажат верни, нещата много ще се усложнят.

— Така е.

— Как стигна до тази теория?

— Познай.

— Сестра ти не си губи времето.

Бет изключи телефона и се насочи към сцената, откъдето й предстоеше да произнесе приветственото си слово.

Донъли и Бърнс, които бяха наблюдавали напрегнато телефонните й разговори, незабелязано напуснаха залата.