Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (81)

81

Мейс излезе от палата на Олтман и тръгна към къщата за гости. Завари Алиша и Тайлър в трапезарията и седна до хлапето, което старателно ядеше с вилица картофеното пюре на Хърбърт и отпиваше големи глътки мляко.

— Храната му харесва — отбеляза тя.

— Тук ли живееш? — попита Алиша.

— Засега. А вие настанихте ли се?

Момичето кимна.

— Не мога да повярвам — поклати глава то. — Едва вчера смених малкия си апартамент със стаята в общежитието, а днес съм тук… Сякаш сънувам. Като по филмите е. — Очите й обходиха с възхищение просторната трапезария и се спряха на сина й. — И на Тай му харесва.

— Чакай да видиш спортната зала. Има закрито баскетболно игрище.

Очите на момченцето се разшириха.

— Чуваш ли, Тай? — усмихна се майка му. — Баскетболно игрище!

— Обича баскетбол, така ли?

— О, да. Повече да гледа, отколкото да играе, но много обича. Видя от прозореца какво направи приятеля ти с Психото. През цялото време подскачаше и пляскаше с ръце.

— Мога да ти покажа някои неща от тази игра, Тай — каза Мейс.

Момченцето напълни устата си с пюре и извърна очи към майка си.

— Искаш ли?

То закима енергично.

Малко по-късно отидоха в залата. Мейс взе една топка, тупна няколко пъти по пода, завъртя се с подскок и я изстреля към коша. Мрежичката меко шляпна.

Тай погледна майка си със светнало лице и заръкопляска. Мейс го хвана за ръката и го поведе към таблото.

— Задръж така.

Тя пристъпи към стената и натисна някакво копче. Разнесе се тихо бръмчене и таблото бавно започна да слиза. Мейс пусна копчето. Рингът вече беше на около метър и половина по-ниско. Върна се при Тай, подаде му топката и му показа каква позиция да заеме. Първите три хвърляния бяха неточни, но четвъртото попадна в коша.

Тай зяпна и макар от гърлото му да не излезе звук, беше ясно, че крещи от радост. Мейс поправи стойката му и отстъпи крачка встрани. При всяко попадение момченцето отваряше уста и тържествуващо вдигаше ръце над главата си. Няколко минути по-късно то вече дриблираше по игрището, а Алиша и Мейс се опитваха да му отнемат топката. След половин час двете жени се оттеглиха встрани, а Тай продължи да дриблира и да стреля по посока на коша.

— Уморих се — задъхано рече Мейс.

— Аз също — призна Алиша. — В апартамента беше много тясно, за да играе както трябва, но ме беше страх да го пусна на улицата.

— Трябва да се радваш, че се измъкна оттам, Алиша.

— Мистър Олтман каза, че можем да останем, докогато пожелаем. И обеща да намери хора, които да излекуват Тай.

— Много добър човек. Ако някой наистина може да помогне на сина ти, това е той.

Алиша се огледа наоколо.

— Но ние не можем дълго да останем тук — промълви тя. — Трябва да си намеря работа, за да се грижа за Тай. И да бъда самостоятелна.

— И това ще стане, Алиша. То е част от програмата. Мистър Олтман ще ти обясни всичко.

— Така ми каза — кимна момичето. — Иска да завърша гимназия, а после ще говорим и за колеж.

— Страхотно!

— Не знам — колебливо промълви Алиша. — В колеж учат умните хора, а не такива като мен.

— Едва ли много от тези „умни хора“ са преживели онова, което си преживяла ти. Ще се справиш, Алиша. Ти също си умна.

— Говориш като баба — усмихна се момичето. — Тя казваше, че човек става такъв, какъвто иска да стане.

— Наистина е така.

Алиша протегна ръка и докосна рамото на Мейс.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко.

— Чу ли се с Дарън?

— Не. Очаквах той да се обади, ама не го направи.

— Той знае ли какво ти е причинил Психото?

— Да, но не биваше да му казвам. По онова време беше в затвора.

— За какво?

— Кражба на коли и разни други работи. Беше се събрал с едни опасни типове. Но той е умен. В училище се справяше добре. Намери си работа, за да помага на мен и баба. После баба се разболя, а нямаше здравна осигуровка. Наложи се да печели повече пари.

— Като разпространява дрога и краде коли?

Алиша кимна.

— Арестуваха го точно на моя дванайсети рожден ден. Беше ми купил рокля и отидохме да ядем сладолед в бюфета на гарата. Изведнъж се появиха униформените и го отведоха. Видях го отново чак когато го пуснаха от затвора. Лежа в Охайо и нямаше как да отида дотам с Тай…

— Мислиш ли, че ще се опита да отмъсти на Психото?

— Надявам се да не го прави. — Устните на Алиша потрепнаха. — Психото ще го убие!

— Ще се постараем това да не стане — увери я Мейс и проследи с очи Тай, който стреля към коша. — Детето тепърва ще има нужда от вуйчо си. А у вас видях, че и Дарън много го обича.

— О, двамата умират един за друг. Малко странно е, защото не са били заедно кой знае колко време. Но сякаш се познават цял живот…

Мейс кимна, после рязко се извърна към далечния край на залата. Вратата беше отворена.

— Дарън! — извика Алиша и скочи.

Тай пусна топката и се обърна към вуйчо си. Зад гърба на Дарън стоеше Рик Касиди. Ръката му лежеше върху рамото на младежа.

— Познавате ли го? — попита той.

— О, да — потвърди Мейс. — Какво се е случило?

— Хванах го да се прехвърля през южната ограда.

Мейс се приближи към тях и едва тогава забеляза, че пистолетът на Касиди е опрян в гърба на Дарън.

— Никога не бих почукал на вратата на такова място — намусено поясни младежът.

— Все пак би трябвало да опиташ — каза Мейс. — Така щеше да е по-лесно.

— Да бе.

— Прибери оръжието, Рик — тихо рече Мейс, забелязала как детето се втурва към вуйчо си.

— Добре. Но трябва да знаеш, че у него имаше два пистолета.

— Задръж ги засега.

— Сигурна ли си, Мейс?

— Да, сигурна съм.

Касиди прибра оръжието в кобура си и потупа Дарън по рамото.

— Признавам, че преодоля онази ограда с изключителна лекота и можеш да бягаш. От теб би излязъл един добър тюлен.

— Тъй ли? Аз обаче имам други планове за кариера.

— Човек никога не знае — поклати глава Рик, обърна се и излезе.

Алиша прегърна брат си, а Тай уви ръце около краката му.

— Ей, ще ме събориш! — извика с престорена тревога Дарън и го взе на ръце.

— Безпокоях се за теб — промълви Алиша. — Опитах се да ти звънна, но ти не вдигаше.

— Имах работа.

— Как разбра, че са тук? — попита Мейс.

— Кармела ми каза — усмихна се Дарън. — Онази жена от социалните служби. Мисля, че ме харесва. Аз май поизпотих тюлена. — Погледна към вратата и добави: — Тоя наистина ли е бил тюлен?

— Аха. Извадил си късмет, че се е отнесъл добре с теб.

— Хватката му е желязна — с уважение отбеляза Дарън.

— Добре дошъл в света на Специалните части.

— Какво е това място, по дяволите? — огледа се младежът.

Тай се измъкна от ръцете му, грабна топката и му я подаде. Дарън я улови, направи дрибъл между краката си и му я върна. Хлапето се понесе напред и я изстреля към коша.

— Кой го научи на това? — учудено попита Дарън.

— Тя — отвърна Алиша и посочи Мейс.

— Хей, Бръснач, защо не поиграеш с племенника си? — подхвърли Мейс. — Дано ти помогне да не мислиш за Психото.

— Няма как да стане — намусено отвърна младежът. — Независимо дали играя с Тай, или не.

— Трябва да стане, Дарън — настоятелно рече тя. — Алиша и Тайлър се нуждаят от теб. Не в затвора и не мъртъв. А Психото го остави на мен.

— Какво ще му направиш? Нищо!

— Позволи ми все пак да опитам.

— Моля те, Дарън! — прошепна Алиша. — Моля те!

Младежът местеше очи между двете и мълчеше. После направи крачка встрани.

— Я ме оставете да покажа някои улични номера на този малък мъж! — каза той и изтича към Тай.

Телефонът на Мейс иззвъня. Беше Рой. Посланието му беше кратко, ясно и зашеметяващо.

— Алиша, трябва да изляза — рече припряно тя. — Скоро ще се върна.

— Разбира се.

Мейс излезе от залата и хукна към мотоциклета си.