Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (80)

80

— Може ли да пуша? — попита Капитана.

— Не, в тази сграда не се пуши — отвърна Рой, приведен над бележника си.

— А не е ли време за ядене?

— Още не.

— Гладен съм.

— Знам, че си гладен. И така, влязъл си там в петък, малко след шест. Скрил си се в склада под стълбите на партерния етаж. Някъде около осем си се качил на четвъртия етаж и си се настанил там за уикенда. В колко часа си тръгна в понеделник сутринта?

— Не си спомням.

— Опитай се да си спомниш, Лу.

При споменаването на истинското му име Капитана се обърка. Рой забеляза това и поясни:

— Сега сме адвокат и клиент. Трябва да използвам истинското ти име.

— Ще ти кажа, че проклетите „Туинкис“ бяха доста стари — каза той. — Какво толкова е станало?

Рой прокара пръсти през косата си и леко се учуди, че тя е още на мястото си след целия стрес от последните дни.

— Станало е това, че не те обвиняват в кражба на сладкиши, а в убийство! — натърти той и насочи писалката си към Капитана. — Моля те да го запомниш, Лу!

— Никого не съм убивал. Ако бях, щях да го запомня.

— Моля те, не повтаряй последното пред когото и да било. А и доказателствата сочат друго — ти си я изнасилил и убил!

— Затова съм те наел. Двеста кинта. Искам да ми изпратиш разписка.

Ще ти изпратя, разбира се. Независимо в кой затвор ще прекараш остатъка от дните си.

— Ама и онези са големи гадняри!

— Кои?

— Онези със сладкишите. Тогава чух и църковните камбани.

Рой остави писалката и отправи безпомощен поглед към човека насреща си. По всичко личеше, че Капитана губи всякаква връзка с действителността.

— Какви църковни камбани?

— Ами такива. Защо им трябваше да заключват хладилника?

— Как така са го заключили?

— Ами така, с верига — размаха ръце Капитана. — С една тежка ръждясала верига.

Пред очите на Рой моментално изплува фигурата на Мейс с тежка ръждясала верига в ръце, готова да я използва срещу неизвестните, които ги преследваха на четвъртия етаж.

— Бяха я увили около хладилника, така ли?

— Ами как иначе? И я бяха заключили с един голям стар катинар. Аз се опитах да го отворя с ножа, ама не стана. Бас държа, че вътре имаше пепси. Много обичам пепси, много повече от кока-кола.

— Значи веригата е била сложена, когато се качи горе?

Капитана се замисли.

— Не знам. Мисля, че тогава заспах. Но когато се събудих, беше сложена.

— Това е нормално, Лу. Някой им е крадял храната и те са решили да заключват хладилника за през нощта.

— Вярно, бе. Не бях се сетил. Ти си умник, Рой. Радвам се, че си мой адвокат.

— Добре, добре. А какви бяха тези църковни камбани?

— Ами нямаше нищо за ядене… Не ми се стоеше там. Излязох навън, за да си потърся храна.

— Църковни камбани, казваш — замислено промълви Рой. — Значи си излязъл в неделя.

— Сигурен ли си, че тук не се пуши?

— Да, сигурен съм. Разкажи ми повече за тези камбани.

— Нали в неделя бият камбаните? — равнодушно го изгледа Капитана. — Или са избрали някой друг ден?

— В неделя ги бият — потвърди Рой и направи опит да си представи картината. Около офис сградата имаше няколко църкви, чиито камбани се чуваха вътре. Знаеше го от собствен опит, когато беше работил през уикендите. — Значи не си стоял вътре през цялото време, а си излязъл в неделя, така ли?

— Ами да. Нали вече го казах?

— Нищо подобно! — сряза го Рой. — Досега твърдеше, че си излязъл в понеделник! — Пое си дълбоко дъх, напомняйки си, че макар и близо шейсетгодишен, човекът насреща му имаше ум на малко дете. — Вече цял час говорим за времето, Лу, но ти за пръв път споменаваш този факт.

— Защото ми взеха часовника, Рой — възнегодува Капитана и размаха неговия. — С този не мога да се ориентирам.

При други обстоятелства Рой със сигурност би избухнал в смях.

— Добре, ясно — кимна той. — Излязъл си и вече не си се връщал, така ли?

— Защо да се връщам? Там нямаше нищо за ядене. Намерих си храна, и толкоз.

— Намери или я купи?

— Имах двеста долара. Купих си я.

— Откъде?

— От една малка бакалница. Държи я един човек, с когото сме се стреляли във Виетнам. Само той ме обича. Никога не ме е мачкал като другите.

На Рой изведнъж му просветна.

— Магазинчето на Уисконсин Авеню, близо до „Старбъкс“?

Понякога си купуваше нещо за ядене оттам, познаваше и собственика.

— Точно така — кимна Капитана. — Като каза „Старбъкс“, изведнъж ми се допи кафе с мляко!

— И всичко се случи в неделя, така ли? Кога по-точно?

— Отпред са изложили банани и ябълки, както когато бях хлапе. Купих си от тях. Той сега ме обича, ама във Виетнам със сигурност е искал да ми види сметката. Той е стрелял срещу мен, а аз — срещу него. Казва се Юм-Юм, или нещо такова…

Рой беше наясно, че Капитана не е стрелял срещу Юм-Юм, който всъщност се казваше Ким Сун и не беше виетнамец, а имигрант първо поколение от Южна Корея, доста по-млад от него. Но това не беше толкова важно. Показанията му, че е срещнал обвиняемия извън сградата в неделя сутринта, едва ли щяха да отстранят подозренията, че той се е върнал и по-късно, в понеделник, е нападнал Даян Толивър. Но все пак беше нещо.

— Още ли чуваше църковните камбани, когато си купуваше банани? — попита той.

— О, да.

— И слънцето беше високо в небето?

— Аха.

— Ясно. А сега ми кажи за неделя вечерта и понеделник сутринта.

— Какво за тях? — разтревожено го погледна Капитана. — Нали са настъпили?

Рой уморено разтърка слепоочията си, в които се появи пулсираща болка.

— Да, настъпиха — кимна той. — Точно по план. Но ако успеем да открием хора, които са те видели в неделя вечер и в понеделник сутринта, ще можем да кажем на полицията, че ти не си убил… че не си крал повече сладкиши нито в неделя вечерта, нито в понеделник сутринта.

В зеленикавите очи на Капитана най-после проблесна нещо като разум.

— О, да! Наистина не съм ги пипал! Никакви проклети „Туинкис“ повече! Те и бездруго бяха стари. Дори и пепсито не можеше да им оправи вкуса!

— Добре, ясно. Ще говоря с Ким, тоест с Юм-Юм, ще му взема показанията. А ти срещна ли още някого?

— Не. Слязох към реката и легнах да спя в онази отточна тръба.

— И никого не видя, така ли? Лодка в реката, някой ранобуден гребец? Или човек, на който си попаднал на излизане от тръбата?

— Трябва да си помисля, Рой. Но сега съм уморен.

След тези думи Капитана отпусна глава на масата и заспа.

Рой можеше лесно да стане и да си тръгне. Нищо не му пречеше да се върне на сладката си служба в лъскавия квартал Джорджтаун и да печели пари. Изобщо не му трябваше тази лудост — да защитава някакъв откачен бездомник, навличайки си гнева и презрението на обществото. Акерман беше прав, като възкликна: „Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар?!“.

Но Рой не си тръгна. Продължаваше да гледа мъжа, който беше жертвал живота си, за да може американците да са все така дебели и щастливи.

— Ще направя всичко възможно за теб, Капитане — уморено, но ясно каза той. — Заедно ще спечелим или заедно ще се провалим. Но ще се бием докрай.

Капитана изсумтя, вдигна глава и се огледа замаяно.

— Още ли го няма пиленцето? — поинтересува се той.

— Кое пиленце? А, да. Още го няма.

— Двеста долара, Рой.

— Няма да ми плащаш нищо, Капитане. Правя го pro bono, или иначе казано, за моя сметка.

— Да ти кажа ли как ги спечелих? — рече малко смутено бездомникът. — Пиках в една чаша…

— Моля?

Забил очи в плота, Капитана повтори тихо:

— Пиках в една чаша…

— Някой ти е платил двеста долара, за да се изпикаеш в чаша? — объркано го изгледа Рой.

— Всъщност не пиках, ами онова, другото…

Розовите петна по лицето му почервеняха.

— Другото?

— Дадоха ми да разглеждам списание… Не можех да ти го кажа пред пиленцето.

— Списание ли?

— Да, с мадами… Не да пикая, ами другото… Сещаш се, нали?

— Какво говориш?

— Двеста долара, за да гледам мадамите — многозначително кимна Капитана.

Рой се наведе напред и сграбчи ръката му.

— Къде го направи?

— Тук наблизо, в Джорджтаун.

— Клиника за зачеване, банка за сперма?

Капитана го гледаше неразбиращо.

— Добре, ясно. Забрави! Можеш ли да си спомниш кога беше това?

— През деня.

— Добре. А точното място? Сградата?

— Ами… Беше бяла.

— Можеш ли да опишеш човека, който те накара да… използваш чашата?

— Ами някакъв мъж беше.

— Добре, няма значение! Аз ще го открия!

Рой щракна капака на куфарчето и се втурна към вратата.