Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (8)

8

Сестра й я чакаше в кухнята, облечена в безупречно изгладена униформа. На масата пред нея лежеше купчина документи.

— Домашно ли си носиш? — попита Мейс.

— Всекидневната сводка, докладът на отдел „Убийства“, изрезки от вестниците, план за оперативката — отвърна Бет. — Нормалните неща.

— Четирите звезди ти отиват — огледа я с критичен поглед Мейс, докато Слепеца душеше краката й, а тя го чешеше зад ушите.

— Как беше разходката? — попита Бет.

— Не толкова вдъхновяваща, колкото очаквах.

— Надявах се, че ще ме разочароваш и няма да отскочиш до 6Д.

— Съжалявам, че не съм те разочаровала — отвърна Мейс, стана да си налее кафе и отново се настани на масата. — Срещнах Еди Майнър.

— Кого?

— Един дребен измамник. Той ми съобщи, че миналата седмица твоите хора са били там и са задавали въпроси, които имат отношение към делото ми.

— И какво от това? — вдигна глава Бет, отмествайки папката.

— Продължаваш да работиш по него, така ли?

— Работя по всички дела, които са приключили, без правосъдието да възтържествува.

— Според Еди действията ти ще раздразнят някои високопоставени личности.

— Стига! Нима вярваш на някакъв дребен крадец, който бистри политиката на Вашингтон?

— Значи въпросът е политически?

— Явно съм забравила, че имаш навика да приемаш думите буквално.

— Това ли е причината за допълнителната охрана отвън?

— Какво искаш да кажеш?

— Че са те взели на мушка, защото продължаваш да ровиш случая.

— Ако сред важните личности в този град съществува мнение, че прекалявам в търсенето на истината по твоя случай, те едва ли ще заповядат удар срещу мен. Има много други начини да ме смажат.

— Защо тогава е охраната?

— Защото заплахите се увеличават и част от тях са достоверни. Не ми харесва да живея по този начин, но съм принудена да се примиря.

— А откъде идват тези достоверни заплахи?

— Няма смисъл да си губиш съня заради това. Ако получавах по един долар за всяка заплаха, досега да съм милионерка.

— Изпълнението на една от тях е достатъчно, Бет.

— Бъди спокойна, има кой да мисли за това.

— Вече са с един повече.

— Не! Ти трябва да мислиш за себе си!

— Бет…

— Казах вече! Ще мислиш за себе си!

— Добре — въздъхна Мейс. — Какъв избор имам?

— Никакъв.

— Не отговаряш на въпроса.

Бет се облегна назад, извади своето блекбъри и пръстите й ловко пробягаха по клавиатурата.

— Имаш присъда за неправомерно използване на огнестрелно оръжие и си освободена условно. Ясно е, че с това досие вече не можеш да бъдеш полицай.

— Но ти знаеш какво всъщност се случи — поклати глава Мейс. — Някой ме отвлече, натъпка ме с наркотици и ме принуди да участвам във въоръжени грабежи, докато не бях на себе си.

— Знам го, ти също. Но съдът установи друго.

— Защото съдията и съдебните заседатели бяха притиснати от прекалено усърден федерален прокурор, който имаше зъб и на двете ни.

— В момента този федерален прокурор ръководи окръжната прокуратура — тихо рече Бет.

— Какво?! — пребледня Мейс.

— Преди месец министърът на правосъдието назначи Мона Данфорт за временно изпълняващ длъжността федерален прокурор на окръг Колумбия.

— Федерален прокурор?! Като татко?!

— Точно така — отвърна с отвращение Бет.

— Назначена направо от министъра на правосъдието? Нали Сенатът трябва да утвърди предложенията на президента за тези длъжности?

— Министърът на правосъдието има право да я назначи временно, с мандат от сто и двайсет дни. Ако през това време президентът не посочи титуляр, който да бъде одобрен от Сената, същото право се възлага на окръжния съд. Проблемът е там, че министърът на правосъдието, президентът и членовете на въпросния съд харесват Мона. По тази причина тя е фаворит за длъжността откъдето и да го погледнеш. Очаквам президентът всеки момент да я предложи официално. А доколкото съм информирана, Сенатът ще я одобри с пълно единодушие.

— Не мога да повярвам, че тази жена управлява най-голямата окръжна прокуратура в страната! — поклати глава Мейс. — Не познавам по-неморална личност от нея!

— Но това изобщо не й пречи да тръби наляво-надясно, че си получила лека присъда заради връзките си. Има предвид мен, разбира се. А ако не бяхме успели да обжалваме присъдата ти, със сигурност щеше да тържествува.

— Именно тя е за затвора! Колко пъти си е затваряла очите пред манипулирани доказателства? Колко пъти е приемала лъжливи показания на хора, които лично е обработвала?

Бет прибра телефона в джоба си.

— Доказателства трябват, сестричке — въздъхна тя. — Слуховете и предположенията не вършат работа. Тя държи в джоба си всички, от които зависи служебната й кариера.

Мейс хвана главата си с две ръце и простена.

— Това сякаш е някакъв паралелен свят, в който Супермен въплъщава злото! Как бих могла да се откача от него?

— Никога няма да се откачиш. Просто трябва да откриеш друг начин, за да издържиш.

Мейс погледна сестра си през разперените си пръсти.

— Значи Мона и нейните изкуфели поддръжници оказват политически натиск върху теб, така ли? — попита тя.

— Мона никога не е била сред моите фенове.

— Приемам го за утвърдителен отговор.

— Но аз мога да се справя.

— Май ще е по-разумно, ако престанеш да търсиш онези, които ме натопиха.

— За кого ще е по-разумно? За бандитите или за Мона? На тях изобщо не им пука. Няма закон, който забранява на полицията да разследва престъпления. Ако имаме късмет да заковем мръсниците, досието ти ще бъде изчистено. Ще получиш официално извинение и ще бъдеш възстановена на работа.

— Извинение от кого? От Мона ли?

— Не разчитай на това.

— Добре де, нали говорим за избор?

— Не можеш да правиш нищо, свързано с достъп до секретна информация. А в този град това означава лишаване от много възможности, особено при сегашното състояние на трудовия пазар.

— Ако случайно се опитваш да ми повдигнеш духа, по-добре спри, преди да съм си пронизала сърцето с вилица — въздъхна Мейс. — И бездруго нямам право на пистолет, за да се гръмна!

— Искаше избор, нали? Точно това ти предлагам.

— Досега не чух никакъв избор. Чух само какво не мога да правя.

Бет плъзна по масата някакъв лист хартия.

— Ето ти нещо, което би могла да правиш.

Мейс сведе поглед към листа.

— Доктор Ейбрахам Олтман? Помня го.

— И той те помни. Не са много университетските професори, които са се сблъсквали с една от най-гадните банди за разпространение на наркотици в Девети район.

— Наистина е така. Той е добър човек. Направил е доста проучвания на урбанистичните проблеми, което му донесе куп неприятности.

— А ти му спаси задника.

— Поддържаш ли връзка с него? — попита Мейс.

— Докато ти беше в Западна Вирджиния, бях поканена да изнеса няколко лекции в Джорджтаун. Там отново се свързах с него.

— Какво значение има за мен всичко това?

— Той си търси асистент за проучванията.

— Аз дори не съм завършила колеж, Бет! — възкликна Мейс. — „Висшето ми образование“ се изчерпва с шестнайсет седмици в Полицейската академия и едва ли съм идеалният кандидат за асистент.

— Проучването му е насочено към бедните райони с високо ниво на престъпност в окръг Колумбия. Според мен никой не може да му помогне по-добре от теб. Олтман ще ти плаща добре, тъй като му е отпусната значителна федерална субсидия. Довечера ще си бъде у дома, някъде около седем…

— Значи ти си уредила всичко това?

— Направих му предложение, нищо повече. Той и бездруго е вторият ти най-голям фен.

Мейс помълча малко, докато схване смисъла на забележката.

— Това означава ли, че ти си първият?

— Трябва да вървя — надигна се Бет. — Предстоят ми показания пред…

Телефонът й иззвъня. Тя го включи, изслуша някакво съобщение и затвори.

— Промяна в плановете.

— Какво има?

— Току-що ми съобщиха, че някаква известна адвокатка е била намерена в хладилника в кантората си. — Замълча за момент, после добави: — Извикали са линейка, но извършителят очевидно е изчезнал много преди това.

Мейс я гледаше очаквателно.

— Какво? — вдигна глава Бет.

— Нямам какво да правя.

— Ами почини си. Поспи малко в истинско легло. Във фризера има храна. Хапни, че си станала кожа и кости.

— Не съм уморена. И не съм гладна. Поне не за храна…

— Да не би да си намислила да дойдеш на местопрестъплението?

— Благодаря ти, Бет. Ще те следвам с мотоциклета.

— Чакай, чакай! Не съм казала, че ти разрешавам.

— Предполагам, че ще ми разрешиш.

— Никога не предполагай, Мейс. Така ни е учил татко.

— Обещавам, че няма да се пречкам, Бет. Но… Това просто ми липсва.

— Съжалявам, Мейс, но идеята не е…

— Добре, забрави! — гневно я прекъсна по-малката й сестра. — Ще хапна малко, а после ще дремна. Дано не пукна от вълнение!

След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата с отпуснати рамене.

— Добре де, можеш да ме придружиш — неохотно се предаде Бет. — Но ще си държиш устата затворена и ще бъдеш невидима, ясно?

Мейс не отговори, тъй като вече тичаше към гаража.

— И престани да хленчиш! — извика след нея Бет.