Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (74)

74

Интеркомът звънна и Бет вдигна слушалката.

— Да, Дона.

— Пристигна писмо за вас — съобщи секретарката й.

— От кого?

— От Мона Данфорт.

— Донеси го.

Дона Пиърс набра кода на блиндираната врата и влезе в кабинета. Остави писмото на бюрото и се обърна да си върви.

— Кой го донесе? — попита Бет.

— Не беше мисис Данфорт, разбира се — отвърна с нескрита усмивка Дона. — Малко й е трудно да ходи на десетсантиметровите си токчета. Донесе го някакъв смотаняк в костюм, който побягна в мига, в който го попитах дали не желае да ви го предаде лично.

— Благодаря ти.

Бет я изчака да напусне кабинета и отвори плика. Писмото беше написано върху дебела хартия с монограм, а краткото му съдържание светкавично вдигна кръвното й. Тя натисна няколко клавиша, изчете появилия се на екрана текст, а после се обади в съда и изиска някаква справка. Накрая натисна интеркома и нареди:

— Дона, моментално ме свържи с онази вещица!

Секретарката с мъка потисна смеха си.

— Да, шефке, веднага.

Няколко секунди по-късно каза:

— Някакъв неин сътрудник заяви, че не може да я свърже с вас.

— Дай ми го!

Бет вдигна слушалката.

— Началник Пери.

— Съжалявам, но мисис Данфорт е…

— Точно зад гърба ти!

— Не, тя е в съда за…

— Току-що проверих в съда. Днес тя няма дела. — Повиши глас и твърдо заяви: — Мона, ако не желаеш да разговаряш с мен, веднага ще препратя писмото ти в Капитолия! Нека Правосъдната комисия прецени как изпълняваш дълга си да защитаваш хората! Сигурна съм, че шансовете ти да станеш главен прокурор рязко ще намалеят, да не говорим за място във Върховния съд.

Млъкна и си представи как Мона се връща в кабинета си, затръшва вратата и…

— Слушай какво ще ти кажа, Пери! — прогърмя гласът на прокурорката. — Не ми харесва как разговаряш с мен пред подчинените ми!

— Обръщай се към мен или с Бет, или с „госпожо началник“! — сряза я Бет. — А фамилните имена запази за подчинените си! Слава богу, аз не съм сред тях!

— Какво искаш?

— Прочетох писмото ти.

— Е, и? Мисля, че то е достатъчно красноречиво.

— Така е. Не си губиш времето. Но аз искам да знам защо.

— Не съм длъжна да ти давам обяснения!

— Изпращаш ми официално писмо, в което ме уведомяваш, че си измиваш ръцете от случая „Джейми Мелдън“. Какво става? Да не би някой да ти е намекнал, че няма да получиш официална благословия, ако не се разграничиш? Нали Мелдън уж беше от твоите служители?

— Ако имаш малко ум в главата, и ти ще постъпиш така, госпожо началник!

— Тук не става въпрос за самосъхранение, Мона. Става въпрос за правдата и за нещо, което се нарича морал.

— О, я стига! Не искам точно ти да ме учиш на морал!

— А какво ще кажеш на семейството на Мелдън? „Съжалявам, но кариерата ми е по-важна“? Или „забравете убийството и гледайте напред“?

— Аз ръководя най-голямата федерална прокуратура в страната и нямам време да се занимавам с всяко дребно…

— Това не е дребно нещо, Мона, а убийство. Някой е отнел живота на Джейми и трябва да бъде наказан.

— Накажи го тогава.

— Малко ще ми е трудно, след като дори не бях допусната до местопрестъплението.

— Не мога да ти помогна.

— Това ли е последната ти дума?

— А ти как мислиш?

— Тогава чуй и моята: аз ще разкрия това престъпление! Но усетя ли опит да се пречи на разследването от теб или твоите служители, лично ще се погрижа да те пратя в затвора, където трудно ще си разхождаш костюмите на „Армани“.

Бет тресна слушалката, облегна се назад и си пое дълбоко дъх. Блекбърито до ръката й не беше спряло да жужи по време на целия разговор. Натисна бутона за проверка. Деветдесет и три имейла, всичките маркирани като спешни. Предстояха й шест срещи, плътно една след друга, първата от които трябваше да започне след двайсет минути. Следваше двучасова обиколка с патрулка №1, инспекция на Втори район и присъствие на две обществени събития надвечер. Трябваше да се погрижи и за разстановката на двеста патрулни полицаи по улиците, тъй като президентът беше решил да обядва в любимия си ресторант в Арлингтън. От Сикрет Сървис й бяха изпратили уведомление още в шест и половина сутринта.

Едно убийство в Девети район предишната вечер я беше лишило и от малкото сън, който обикновено си позволяваше. Тя успя да се добере до леглото си чак в четири сутринта, дремна два часа и в седем отново пое за службата. Нормалното ежедневие. А после дойде информацията, получена едва преди половин час. Тя се отнасяше до сестра й и Рой Кингман. Телефонът отново иззвъня.

— Слушам.

— От социалните служби питат какво да правят с Алиша Роджърс и детето й — докладва Дона. — Имали право да ги държат само до днес сутринта. По документи жената притежавала самостоятелно жилище и не можели да я задържат, освен ако много настоявате.

А ако много настоявам, някой ще пропее на медиите и утре във вестниците ще се появи новината, че началникът на полицията злоупотребява с власт и прави лични услуги на избрани от нея граждани.

— Дона, отложи първите ми три срещи — каза в слушалката Бет. — Вмести ги някъде следобед, защото се налага да изляза. На социалните кажи, че лично поемам грижата за Алиша и детето.

Тя извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Обажда се Бет. Трябва да решим въпроса. Още сега.

— Много добре — отвърна Ейб Олтман.