Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (73)

73

През тази нощ Мейс почти не мигна. Но този път не заради кошмарите с Хуанита и кръвожадната Роуз, а от натрапчивия образ на баща й, легнал в ковчега. Тя току-що беше навършила дванайсет, а осемнайсетгодишната Бет беше спечелила стипендия и се готвеше да постъпи в Джорджтаун Колидж. В деня на погребението ковчегът беше затворен заради обезобразеното лице на Бенджамин Пери.

Но Мейс все пак успя да го зърне за последен път. Майка й не беше на себе си и търсеше на чие рамо да се облегне, а Бет се беше заела с трудната задача да я замести във всичко, свързано с траурната церемония. Пристигнаха в църквата рано, още преди да докарат ковчега.

В един момент Мейс остана насаме с него в малката стаичка, намираща се в съседство с траурната зала. Все още помнеше ясно миризмата, звуците и собствения си дъх, докато стоеше пред големия дървен сандък с метални дръжки. И до ден-днешен не знаеше защо го направи. Просто си пое дъх, пристъпи към ковчега и с рязко движение отмести капака.

В мига, в който го зърна, изведнъж й се прииска някой да й беше попречил. Остана втренчена в трупа в продължение на няколко безкрайно дълги секунди.

В лицето му. Или в онова, което беше останало от него.

После се обърна и избяга навън, забравила да върне капака на мястото му. Това не беше баща й. Нейният баща не изглеждаше така.

Мейс скочи, втурна се в банята и се наплиска със студена вода. Погледна лицето си в огледалото. Не можеше да се отърве от чувството, че го е предала. Ако беше реагирала по друг начин, ако беше чула или видяла нещо, баща й може би щеше да е жив. Само да беше направила нещо! Каквото и да било!

Грешката беше моя. Защото бях само на дванайсет!

Бет я откри свита в една ниша. Преди да затворят капака, тя също бе видяла лицето на баща си. Оттогава двете нито веднъж не бяха говорили за това. Но в онзи тъжен ден Бет я притисна към себе си и я остави да се наплаче, обещавайки й, че всичко ще се оправи. Обясни й, че тялото в ковчега е просто тяло, а баща им отдавна се намира на друго, по-добро място, откъдето ще ги наблюдава. Винаги, за цял живот, обеща й тя. И Мейс й повярва. Сестра й никога не я беше лъгала.

Тя издържа до края на опелото само защото Бет беше до нея. Със сигурност не заради майка им, която хълцаше през цялото време, включително и когато един войник в парадна униформа й поднесе безукорно сгънатото американско знаме в памет на службата на баща им във Виетнам. А когато почетният караул вдигна пушките си за траурен салют, всички, с изключение на двете сестри Пери, затиснаха ушите си. Мейс ясно помнеше какво си беше помислила по време на салюта от двайсет и един изстрела.

Исках пушка. Исках пушка, за да застрелям убиеца на татко, който и да е той.

Беше убедена, че и сестра й си е мислела същото.

Майка им отказа гилзите, които й предложиха от почетния караул. Но Бет ги прибра и по-късно ги раздели между двете. Мейс получи единайсет, а тя — десет, които оттогава държеше в бюрото си. Веднъж, още когато беше на служба, Мейс отиде в кабинета й да обсъдят нещо и завари сестра си стиснала торбичката с гилзите. Сякаш се опитваше да попие част от мъдростта на баща им.

Мейс пийна малко вода от шепата си, върна се в спалнята и извади от раницата своята торбичка с единайсет гилзи. Бет й ги беше пазила, докато тя беше в затвора. Мейс ги притисна към гърдите си, сълзите се стичаха по лицето й, а тя безуспешно се опитваше да почерпи от мъдростта на най-добрия човек, когото познаваше.

След убийството на баща й и оттеглянето на майка й от живота на двете й дъщери Мейс се почувства беззащитна — едно чувство, което мразеше. За да го преодолее, тя постъпи в полицията. Авторитетът на униформата и заплахата на оръжието отчасти й помогнаха. Отчаяно се стремеше да принадлежи към нещо и то се оказа именно градската полицейска служба.

Дали не искаше да върви по стъпките на сестра си? Да покаже, че в някои отношения е дори по-добра от нея? Много вероятно, признаваше пред себе си тя.

Половин час по-късно Мейс облече екипа и започна разгрявката. Отчаяно се нуждаеше от раздвижване на кръвта, особено след безсънната нощ и размислите призори.

Слънцето вече напичаше, въздухът навън беше топъл и приятен. Това беше добре дошло, за да прогони ледените тръпки от тялото й. Тя напусна къщата за гости и започна дългия си крос. Имението беше огромно, с добре поддържан парк и приятни алеи, които се извиваха между дърветата и храстите. След половин час бягане с равномерно темпо тя изведнъж се закова на място, завъртя се и ръката й се стрелна към кръста, където беше мястото на липсващия пистолет.

— Наистина си добра — прозвуча някакъв глас. — Имам късмет, че не носиш оръжие.

Между дърветата се появи фигурата на мъж. Над метър и осемдесет, облечен в зелен армейски потник и тясно прилепнали джинси, подчертаващи силните бедра и добре развитите мускули. Носеше военни обувки, а на колана му се поклащаше голям пистолет, до който беше прикачен кожен калъф с резервен пълнител. Косата му бе късо подстригана, а лицето — загоряло и обветрено.

— Десет минути чакам да се приближиш, без да помръдна и да издам звук — добави той. — Пулс петдесет и две, който едва ли можеш да доловиш. Какво ме издаде?

Мейс се приближи към него и леко го шляпна по бузата.

— Или си слагай по-малко „Олд Спайс“, или избирай позиция срещу вятъра.

Мъжът се засмя и протегна ръка.

— Рик Касиди.

— Ти ли си бившият тюлен?

— Как разбра? — Усмивката му помръкна леко. — Нося армейска униформа.

— Повечето от познатите ми тюлени обичат да се кипрят в армейска униформа, защото знаят, че с нея изглеждат по-добре от обикновените пехотинци. Лицето ти е загоряло от соления морски вятър, носиш стандартните за флота високи боти. Имах едно гадже тюлен, което твърдеше, че всички сте дали клетва на „Хеклер & Кох“, модел P9S — същия, който виждам на колана ти. — Мъжът машинално сведе очи към оръжието си, а тя добави: — Формата на ръкохватката е типична.

— Признавам, че си знаеш урока, мис Пери — промърмори той.

— Чел си досието ми, нали? Казвам се Мейс.

— Нормално проучване за всеки, който получава достъп до имението, Мейс.

— Няма проблем. А ти как се озова тук?

— Мистър Олтман е страхотен човек и ми направи добро предложение. — Касиди замълча за момент, после добави: — Много помогна на сестра ми, която беше болна от левкемия. Родителите ми нямаха здравна осигуровка.

— Пребори ли се?

— Да, тази година завършва колеж.

— Страхотно, Рик.

— Мистър Олтман помоли да ти предам да се отбиеш при него, когато можеш. Подуших миризмата на топли кроасани. Хърбърт се е развихрил в кухнята, а кафето както винаги е отлично. Но не бързай, няма нищо спешно.

— Благодаря, Рик. Имаш ли представа защо ме вика?

— Подочух за майка с дете и някакъв тип, наречен Психото. Това говори ли ти нещо?

— О, да.

— Продължавай кроса си, Мейс.

— И още нещо, Рик…

— Да?

— Става въпрос за работата, която върша за Ейб. Тя може би ще привлече интерес към мен от страна на някои, хммм… неблагонадеждни типове, които може би ще ме проследят дотук. Казвам ти го само за сведение.

— Предупреждението винаги е добро дошло, благодаря ти.

Мейс продължи бягането. В един момент се обърна, но Касиди вече беше изчезнал между дърветата. Присъствието му беше успокоително по много причини. След няколко минути тя се прибра в къщата за гости, полежа във ваната, после взе душ и се облече. Изчака още малко и с облекчение установи, че образът на мъртвия й баща бавно се стопява и изчезва. Тръгна към главната резиденция на имението. Предстоеше й разговор за майки с малки деца. И за един бандит, наричащ се Психото.