Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (7)

7

Мейс знаеше, че във Вашингтон има квартали, където човек може се чувства спокоен и сигурен като в неделя следобед пред методистката църква в центъра на някое градче в Южен Канзас. Но имаше и такива, само на една пряка встрани, където е най-добре да носиш бронежилетка. А тя предпочиташе да бъде именно там — да се изправи срещу куршумите, а не да бяга от тях. Също като сестра си.

Когато се отвори свободно място в Отдела за борба с наркотиците и за специални разследвания, Мейс изпълняваше поредната си оперативна задача, но въпреки това не пропусна да подаде молба. Притежаваше отлична атестация за извършени арести, никога не беше закъснявала или отсъствала от работа. Ръководството беше впечатлено и не се поколеба да я назначи. До този момент беше работила в Мобилната група за борба с порока, по-късно преименувана на Отряд за специални задачи, което не звучеше особено впечатляващо.

Мейс започна новата работа като цивилен агент за бързи операции, което в най-общи линии означаваше, че трябва да обикаля района и да арестува всеки наркодилър, който попаднеше пред очите й. В някои части на Вашингтон те бяха толкова много, че нямаше как да ги пропусне. Възпираше я единствено обемът на докладите, които трябваше да пише, а също и явяванията й в съда.

Тя преследваше най-безмилостно уличните дилъри, които правеха по два бона на ден от ръчната продажба на дрога. Разбира се, те бяха дребни риби, но в много случаи убиваха хора. След тях идваха „люспите“, които предлагаха както единични дози, така и билети за нелегалната лотария. Те държаха в шепа или доза, или билет, а движението на ръката беше практически едно и също. В района на Мейс се продаваха много билети. Не след дълго тя се усъвършенства дотам, че само от помръдването на показалеца на съответната „люспа“ познаваше какво крие в шепата си. По-късно я прехвърлиха като агент под прикритие в Шести и Седми район — истинския ад на дрогата и убийствата. Там започнаха и проблемите й, които в крайна сметка отнеха две години от живота й.

Залепена за мощната машина, Мейс летеше по улиците, опиянена от свободата след двайсет и четири месеца между стените на затвора. Косата й се вееше изпод каската. Напуснала сигурността и спокойствието, които царяха около къщата на сестра й, тя прекоси няколко сравнително благоприлични квартала и се озова в район, който все още не можеше да бъде поделен между ченгетата и бандитите. След още няколко пресечки навлезе в зона, която не можеше да се нарече дори плацдарм за силите на реда.

Това беше Шести район, или 6Д според жаргона на общинската полиция. Ако й бяха давали по сто долара на всеки ненормалник, който тичаше посред нощ гол по улицата, днес Мейс нямаше да се тревожи за изгубените си пенсионни вноски. В някои части на 6Д можеха да се видят изоставени и порутени сгради, пред които бяха зарязани ограбени и потрошени коли. Нощем тук ставаше нещо нередно буквално на всеки ъгъл, а свистящите куршуми бяха не по-малко от комарите. Почтените граждани, които си вадеха хляба с честен труд — а такива бяха повечето от обитателите на 6Д — просто си седяха кротко у дома.

Дори през деня хората по улиците бяха малко и непрекъснато се озъртаха. Сякаш очакваха във въздуха да бръмне поредната оса, изстреляна от някой никелиран Глок с изтрит сериен номер или друго нерегистрирано оръжие, попаднало в ръцете на хлапак, който търси първата си жертва. Дори въздухът вонеше някак особено, а слънчевите лъчи отскачаха от облаците на безнадеждността, плътни като въглеродните емисии, които изяждаха последните остатъци озон.

Мейс укроти дукатито и започна да оглежда лицата на редките минувачи. Средностатистическият брой на убийствата във Вашингтон беше далеч от бума в края на 80-те и началото на 90-те години, когато млади наркобосове от ерата на кокаина упражняваха властта си с безогледен терор. Тогава падаше поне по един труп на ден, триста шейсет и пет дни в годината.

Днес положението бе малко по-различно, но все пак около двеста млади афроамериканци годишно се нуждаеха от заключението на съдебния лекар, удостоверяващ причините за смъртта им. Това означаваше, че районът далеч не се е освободил от насилието. Местните жители продължаваха да жадуват за уважение, което можеше да се получи единствено чрез 9-милиметрови муниции. И вероятно бяха прави.

Мейс спря, свали каската и разтърси глава, за да прогони статичното електричество от косите си. По принцип появата й тук на мощен мотоциклет беше доста лекомислена постъпка, независимо дали бе ден или нощ. Особено пък когато имаш бял цвят на кожата и не носиш оръжие. Но не се случи нищо. Никой не я погледна, никой не се доближи до нея. Вероятно бяха преценили, че сама жена на дукати, и то с различен цвят на кожата, със сигурност е някаква психарка, която като нищо може да се самовзриви като опасаните с експлозиви откачалки, за които постоянно съобщаваха в новините.

— Хей, Мейс! Това ти ли си?

Тя рязко се завъртя на седалката.

Към нея крачеше нисък и слаб като вейка мъж с бръсната глава. Беше обут в маратонки на „Леброн Джеймс“ за двеста долара.

— Еди?

Мъжът се приближи и огледа мотоциклета.

— Готин е, мамка му! — рече той. — Чух, че са те вкарали на топло.

— Излязох.

— Кога?

— Преди около пет секунди.

— Гадно е в пандиза, а? — ухили се Еди.

— Така е. Но бях там само две години. Аз съм дребна риба и нямах нищо общо с истинските пандизчии.

— Малкото ми братче е вътре вече десет години, а е само на двайсет и пет. Нямаме връзки в съда за намаляване на присъдата. — Еди замълча за момент и гордо добави: — Не му е лесно.

— Колко души е убил?

— Двама. Но и двамата си го просеха.

— Сигурно — кимна Мейс. — На мен двете години ми бяха повече от достатъчни.

Той погали лъскавия резервоар на дукатито и се ухили, разкривайки два реда безупречно бели зъби. Вероятно ги е получил на бартер срещу дрога, рече си Мейс. Тук не беше разумно да се разговаря с ченгета, дори и бивши. Но Еди беше дребен измамник и бандит, готов на всичко, за да изкара някой долар. Не беше особено умен, а и нямаше връзки и протекции. Най-тежките му закононарушения се изчерпваха с продажба на трева, някоя и друга доза кокаин или шепа крадени хапчета оксиконтин. Истинските играчи го знаеха. И бяха сигурни, че Еди не разполага с информация за тях, която би могъл да продаде на ченгетата. Но въпреки това Мейс се изненада, че все още е жив. По тези места тъпите и слабите не оцеляваха дълго. Системата ги ликвидираше бързо и ефикасно. Може би Еди все пак се ползваше с нечии протекции, което да го направи полезен, помисли си тя.

— Кварталът си е все същият, а? — подхвърли тя.

— Някои неща никога не се променят, Мейс. Хората се раждат и умират, нали знаеш?

— Знам, че някой ме прецака.

Усмивката на Еди се стопи.

— Не знам нищо за това — отсече той.

— Но може би познаваш някой, който знае.

— Вече си навън, момиче. Няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане. Със сигурност ще забележиш нещо неприятно. Освен това хората на сестра ти вече бяха тук и ровиха навсякъде. Няма и седмица оттогава.

— Така ли? И какво правеха?

— Задаваха въпроси, както си му е редът. „От местопрестъплението“, нали знаеш? Това му е хубавото да си имаш полицейски шеф в семейството — „студените“ досиета никога не изстиват напълно. Но бас държа, че е нагазила в лайната. Не всеки си пада по парадните униформи в синьо.

— Какви лайна?

— Откъде да знам, по дяволите? Аз съм си тук, на улицата, за да изкарам нещо.

— Разпитваха ли те нейните хора?

— Казах им истината — кимна Еди. — Не знам нищо за никого. — Отново погали лъскавия резервоар. — Хей, ще ми дадеш ли да направя едно кръгче?

Тя отмести ръката му.

— Сещам се за една стара поговорка, Еди. За да продължиш напред, трябва да се върнеш назад.

— Тоя, дето я е измислил, не е тукашен.

Мейс огледа якето на Еди. Левият му край беше провиснал от тежестта на нещо, което лежеше в джоба му, и той напразно се опитваше да го прикрие с лакът.

— Ще ти дам един съвет, приятел — каза тя. — Ако искаш ченгетата да не те спипат с незаконен патлак, трябва да се научиш да ходиш изправен, с отпуснати ръце.

Еди сведе очи към издутия си джоб, после вдигна глава и се ухили.

— На такова място човек трябва да се пази, Мейс.

— Обади ми се, ако научиш нещо.

— Дадено — кимна Еди.

Мейс натисна стартера и насочи машината към вътрешността на квартала, привличайки погледите на хората, седнали на миниатюрните си веранди, надзъртащи през прозорците или събрани на групички по ъглите. Обикновено надничаха от убежищата си само когато любопитството им бе привлечено от поредния вой на сирени.

Тя не предприе обиколката само за да отпразнува свободата си, а по-скоро да покаже на определени хора, че не само е оцеляла в затвора, но и отново се връща на познатата територия, макар и без значка и оръжие, лишена от подкрепата на полицията.

Но чутото от Еди беше обезпокоително. Бет беше продължила разследването на случая дълго след влизането й в затвора, отделяйки за тази задача част от подчинените си, които и бездруго не достигаха. Мейс познаваше лично няколко души в управлението, които биха я атакували за това решение. Сестра й беше направила предостатъчно за нея.

Най-после реши да сложи край на обиколката си и обърна мотоциклета. Един от полицаите пред къщата й махна да спре. Тя натисна спирачките и вдигна визьора на каската си.

— Какво има?

Ченгето беше съвсем младо, с късо подстригана коса. Отдалеч личеше, че е новак.

Притискаш ги, докато клекнат и влязат в релсите.

Това бяха думите на някогашния й инструктор. Ветеран в службата, от онези, които наричаха „бавна композиция“, той гледаше да изкара смяната си максимално пасивно, а после да се прибере у дома цял и невредим. Подобно на повечето ченгета от онова време той не обичаше в патрулката му да има жени, а когато това беше неизбежно, им предлагаше няколко прости правила: не пипай радиостанцията, не искай да шофираш, не се оплаквай, когато се озовеш на някоя от така наречените „сбирки“. Последните се провеждаха най-често на някой паркинг, където се събираха по няколко патрулни коли едновременно. Там ченгетата почиваха, дремеха, слушаха музика или попълваха разни формуляри. Но най-важното правило за нейния инструктор беше кратко и ясно: затваряй си проклетата уста!

Мейс издържа това положение близо месец, след което я „изписаха“ с разрешение да патрулира сама. От този ден нататък използваше сигнала 10–99, който означаваше „полицай на самостоятелно дежурство“.

— Доколкото ми е известно, вие сте сестрата на шефката.

— Така е — кратко отвърна тя. Нямаше никакво желание да се впуска в подробности.

— Били сте в затвора?

— И това е вярно. Имаш ли още лични въпроси, или тези са ти достатъчни?

— Просто съм любопитен — промърмори младежът и отстъпи крачка назад.

— Любопитен си значи — ледено процеди тя. — А мога ли да попитам защо млад жребец като теб си губи времето да охранява някаква бариера? Би трябвало да гониш престъпниците и да ги арестуваш, а после да даваш показания пред съда. Така ще спестиш пари за нов телевизор или за някое бижу за гаджето ти.

— Ясно ми е — кимна младежът. — Ще кажеш ли на шефката две добри думи за мен?

— В това отношение тя няма нужда от помощта ми. Харесва ли ти да си ченге?

— Само докато си намеря някаква по-свястна работа.

Мейс усети стягането на коремните си мускули. Тя би дала всичко, за да си върне синята униформа.

Хлапакът смъкна фуражката си и се ухили, вероятно като прелюдия към някоя глупава свалка.

— Приеми един съвет от мен — ледено процеди тя. — Никога не си махай шапката по време на дежурство!

— Защо? — попита онзи и фуражката замръзна в ръцете му.

— По същата причина, поради която не го правиш, когато гониш престъпник. Ръката ти ще бъде заета с нещо ненужно, което ще ти попречи да извадиш навреме оръжието си, новобранец такъв!

След тези думи Мейс включи на скорост, даде газ и рязко освободи съединителя. Задното колело поднесе и едва не настъпи краката на смаяния полицай, който бързо отскочи назад. В следващия миг мотоциклетът изчезна с рев през отворената врата на гаража.