Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (68)

68

— Насам! — прошепна Рой и я дръпна в страничния коридор, по-далеч от входната врата. Свиха зад ъгъла и се озоваха пред една врата в дъното. Помещението, в което влязоха, беше тъмно.

— Какво е това?

— Стаята за служебната поща.

— Страхотно! Може би си намислил да разгледаме някое лъскаво туристическо списание, докато изтекат последните минути на жалкия ни живот?

— Идеята ми е по-различна. Ела!

Приближиха се към малка метална врата в дъното на стаята, боядисана в цвета на стената. Издигаше се на около метър и двайсет от пода.

— Фирмата държи един-два кабинета на петия етаж, там е и архивът ни — поясни Рой и натисна червеното копче на стената. Вратичка се вдигна, разкривайки нещо като клетка с размери метър на метър, в която трудно би се побрал дори един човек.

— Шахта? — вдигна вежди Мейс.

— Сервизен асансьор, който отива право в стаята на архива на петия етаж.

В следващия миг застинаха, доловили забързани стъпки по коридора.

— Влизай вътре, Мейс!

— Ами ти?

— Няма място и за двамата, влизай!

Тя надникна в дупката.

— Ако не влезеш в тази клетка заедно с мен, със сигурност ще влезеш в ковчег — каза тя.

Рой я бутна вътре и пропълзя след нея. В момента, в който вратата на пощенското помещение отлетя встрани от тежък ритник, той протегна ръка и натисна зеления бутон на стената. Металната вратичка се затвори и пневматиката забуча. Мястото беше толкова малко, че коленете на Мейс опираха в носа й, а много по-високият Рой се беше сгънал на две до нея.

— Фенерче ли имаш в джоба си, или си възбуден от близостта ми? — изпъшка тя.

— Фенерче е. Грабнах го от рафта в последния момент.

Асансьорът спря и вратичката се отвори. Рой скочи на пода и дръпна Мейс след себе си. Миг по-късно двамата вече тичаха по коридора, осветявайки пътя си с фенерчето.

— С асансьорите не става, а те със сигурност са блокирали стълбите — задъхано рече Рой.

— Но само онези, които водят надолу — добави тя и го дръпна за ръката. — Насам!

Продължиха да тичат. В един момент Мейс спря, покри пръстите си с ръкава на блузата и натисна бутона на противопожарна аларма на стената пред себе си. Разнесе се пронизителен вой, по тавана замигаха червени лампи. Те продължиха да тичат.

— Пожарната е на две крачки оттук, въпросът е да оцелеем през следващите няколко минути — задъхано каза тя.

— Къде отиваме?

— На четвъртия етаж.

Излязоха на аварийното стълбище и се спуснаха на долната площадка. След секунда се озоваха на мястото, на което Мейс беше парализирала Капитана.

— Ще се скрием тук.

— Няма ли да извикаме полиция? Аз имам джиесем.

— Добре, извикай ги — кимна след миг колебание тя.

Рой набра 911.

— Няма обхват, по дяволите! — изръмжа той и хукна към противоположния край на помещението.

— Бързо! — прошепна тя. — Оглеждай се и за някакво оръжие!

— Какво оръжие, за бога? С отвертки ли ще се изправим срещу пистолетите им?

Погледът на Мейс попадна на дългата верига, която лежеше на пода. Тя я грабна и бързо я уви около китката си.

— Това ще свърши работа.

— Чакай малко! Когато се появят пожарникарите, ще ни открият и сестра ти ще разбере, че сме били тук.

— Нямам намерение да ги чакаме.

— Но…

— Ако до една минута лошите не се появят през онази врата, значи алармата ги е уплашила. А ние с теб ще се изпарим още преди пристигането на пожарникарите.

— Не бих действал точно по този начин…

— Не ме ядосвай, Рой! Не виждаш ли, че държа петкилограмова верига?

Шейсет секунди по-късно прозвуча вой на сирени, който бързо се усилваше. Мейс захвърли веригата, отвори вратата и се затича надолу по стълбите. Рой я последва. Изскочиха във фоайето и хлътнаха в кабината на асансьора за гаража миг преди пожарникарите да нахлуят през централния вход. Забравили за паркирания долу „Маркиз“, двамата хукнаха към изхода и бързо свърнаха зад ъгъла.

— А сега какво? — задъхано попита Рой, след като преминаха на бърз ход.

— Имаш ли време за едно кафе? — погледна часовника си тя.

— Какво кафе, за бога? Току-що се опитаха да ни убият, а ти си мислиш за стимуланти!

— Да, и то в точно определено заведение. Имам предвид „Симпсънс“ в Джорджтаун, където в петък е вечеряла Толивър.

— Е, добре.

— А после ще проникнем в къщата й.

— Мили боже!