Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (67)

67

— Изглеждаш доволна — отбеляза Рой, докато включваше на скорост.

— Ами да, доволна съм — кимна Мейс. — А за онова джакузи си прав: човек наистина може да го използва вместо басейн.

Той погледна папката в ръцете й.

— Какво е това?

— Резултатът от един огромен риск, поет от добър приятел.

— Какво очакваш да научиш?

— Карай към службата ти, а аз ще чета.

Двайсет минути по-късно Рой паркира в подземния гараж и Мейс затвори последната страница от материалите, които беше копирала.

— Е, и? — погледна я той.

— Била е изнасилена, но Бет вече ми го каза. Резултатите от ДНК-анализа на твоя приятел все още не са готови, токсикологичните заключения — също.

— Причини за смъртта?

— Прекъсване на мозъчния ствол и счупване на шийните прешлени. — Тя вдигна глава да го погледне. — Това е дело на физически силен човек, който е знаел какво прави.

— Като например бивш армейски рейнджър, тежащ над сто и трийсет килограма?

— Ти го каза.

— Друго?

— Петната по дрехите й съвпадат с пробите, взети от Капитана.

— Сега разбирам защо още не са го изправили пред съда — бавно рече Рой. — Чакат резултатите от ДНК-анализа, за да го заковат. По закон трябва да му повдигнат обвинение двайсет и четири часа след ареста.

— Как ще пледираш, когато това се случи?

— Невинен, високо и ясно. Независимо дали става въпрос за грабеж или убийство. Оттам ще започнем. Нямам намерение да помагам на прокуратурата. — Очите му се сведоха към папката. — Нещо, което да не сочи към Капитана?

— Нищо.

— Но ДНК-пробата няма да съвпадне. Значи могат да го обвинят в грабеж, но не и в убийство. Като за начало ще бъда доволен и на това.

— Че кой не би бил на твое място? — намръщи се Мейс.

— В петък вечерта Даян е вечеряла в ресторант с човек, който категорично не е бил Капитана.

— Може би с онзи Уоткинс. Имам предвид истинския Уоткинс.

— Да се надяваме, че ще разберем.

Асансьорът спря на етажа на „Шилинг и Мърдок“. Рой отвори вратата с помощта на магнитната си карта.

Минута по-късно влязоха в кабинета на убитата. Мейс се настани зад бюрото и огледа големия монитор на компютъра „Епъл“.

— Хубава машина — одобрително кимна тя.

— Изненадан съм, че ченгетата не взеха компютъра й — отбеляза Рой.

— Вече не го правят. Достатъчно е да прехвърлят съдържанието му на най-обикновена флаш памет. Няма да е зле да надникнем вътре… — Тя вдигна глава. — Какво ще кажеш?

— Със сигурност е защитен с парола, но мога да опитам.

Рой седна на стола до нея, включи компютъра и закова поглед в прозорчето за паролата, което се появи на екрана.

— Каква е твоята парола? — попита Мейс.

— CUV2778861.

— Буквите ги разбирам — „Кавалиърс“, Университета на Вирджиния. Но какво означават цифрите?

— Записахме двайсет и седем победи и седем загуби през последната година на следването ми.

— А осем-осем-шест-едно?

— Осемдесет и осем на шейсет и едно. Резултатът, с който загубихме последния мач срещу Канзас в Националното студентско първенство.

— Кога най-после ще забравиш, Рой? — съчувствено го погледна тя.

— Е, мисля по въпроса…

После той отново насочи вниманието си към прозорчето на екрана.

— Каква може да е твоята парола, Даян?

— Неомъжена, без деца — започна Мейс. — Някакви домашни любимци? — Рой поклати глава, а тя сведе очи към папката си. — Да опитаме с рождената дата.

Продиктува я от листа пред себе си, Рой я набра, но прозорчето я отхвърли. Опитаха различни комбинации на числата, а после той се сети, че знае моминското име на майка й.

— Последен опит, после системата ще блокира — предупреди той.

— Идеята беше глупава — поклати глава Мейс. — Няма начин да я открием. — Погледът й се закова върху горната част на екрана. — Какво е това?

Рой проследи посоката, в която сочеше.

— Уебкамера. Използва се при видео връзка и за разни други неща.

Мейс бавно излезе от обхвата на камерата и размаха ръце, за да привлече вниманието му. В същото време изпъна рамене и с ясен глас каза:

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Най-добре е да си тръгваме.

Когато Рой излезе от обхвата на камерата и се приближи до нея, тя сграбчи ръката му и прошепна:

— Да се махаме оттук, по дяволите!

Повлече го към коридора, вратата меко се захлопна след тях.

— Какво става? — остро попита Рой.

— Онези, които се опитаха да ме убият, са ме засекли именно с камерата! Видели са, че претърсвам кабинета на Даян.

— Но кои са те?

— Които са били от другата страна на камерата. Хайде, да вървим, преди да са се появили!

— Кой ще се появи, по дяволите?

В следващия миг застинаха на място, доловили един и същ звук. Някой току-що беше отворил външната врата на кантората.

— Те!