Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (65)

65

Тази вечер Бет шофираше лично патрулка №1, въпреки че на почетно разстояние след нея се движеха две ченгета в автомобил без отличителни знаци. След известно време спря на пустия паркинг пред някакво училище. Беше с униформа, на колана й се поклащаше служебния Глок 26 в кожен кобур. Тя се придържаше към правилото, когато е с униформа, да бъде въоръжена. Радиостанцията беше окачена на ревера й.

Четирите звезди на пагоните й тежаха както винаги. А срещата, която предстоеше, вероятно щеше да я натовари с още професионални проблеми. Тя обаче седеше спокойно и лекичко почукваше по волана, прослушвайки полицейските честоти. Правеше го по навик, защото винаги беше проявявала интерес към радиообмена между подчинените си. На шест пресечки оттук беше станала престрелка. При нормални обстоятелства тя вече би трябвало да пътува натам. Но тази вечер беше принудена да чака, което решително не й харесваше.

Престана да барабани по волана в момента, в който на паркинга се появи черен седан, който очевидно бе кола на ФБР. Представи си реакцията на появата й в Пети район, с всичките характерни подвиквания и освирквания. Служебните автомобили на ФБР изглеждаха по един и същи начин, звучаха по един и същи начин и дори миришеха еднакво. Тя знаеше, че всички нарушители на закона — наркопласьори, търговци на оръжие, бандити и проститутки — просто се отдръпват в сянката, изчакват агентите да отминат, а после отново възобновяват незаконната си дейност. Седанът спря плътно до нея, прозорецът откъм шофьора се плъзна надолу.

Бет първо видя служебната карта и значката, а после лицето.

— Специален агент Карл Райгър — представи се мъжът зад волана и посочи съседната седалка. — Това е партньорът ми Дон Хоуп.

— Картата ви е от Министерството на вътрешната сигурност, но Данфорт каза, че сте от ФБР — отбеляза Бет.

— Понякога стават и недоразумения. Допреди няколко години наистина бяхме във ФБР, но в момента работим за Специалния отдел за борба с тероризма към министерството.

— Специален отдел?

— Да. След единайсети септември бяха създадени доста такива.

— Добре. Да поговорим.

— При нас или при вас?

Бет отвори вратата, кимна на хората си в придружаващата кола и седна на задната седалка на черния седан. Затвори след себе си и каза:

— На практика Мона не ми даде никакви обяснения. Ще ви бъда благодарна, ако ме информирате за какво става въпрос.

Двамата мъже се обърнаха едновременно да я погледнат.

— Трябва да ви предупредя, че информацията ще бъде оскъдна — рече Райгър.

— Не ме устройва — поклати глава Бет. — Когато се залавям с нещо, искам да прочета всички страници.

— И ние получаваме заповеди като всички останали — сви рамене Райгър.

— Специален отдел ли казахте?

— Екип за специални поръчения, информацията за който е ограничена.

— Това е друг начин да заявите, че няма да ми кажете нищо.

— Става въпрос за националната сигурност.

— Това пък го мразя още повече. Искам да знам кои бяха онези типове, които ми отнеха разследването.

— Част от екипа ни.

— Близо двайсет години съм в играта. Но за пръв път ми се случва да се появят някакви типове с шофьорски книжки в ръце и да ми отнемат разследването.

— И на нас не ни харесва.

— Съмнявам се. Заповедта наистина ли е била издадена от Белия дом?

— Откъде знаете? — остро попита Райгър.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Не съм убедена, че имате достатъчно правомощия.

— Знам, че сте разгневена, госпожо началник. На ваше място и аз щях да се чувствам така. Но националната сигурност…

— Вижте какво! — прекъсна го Бет. — Тази игра с националната сигурност съм я играла с най-добрите! Не ми харесва, че ме отстраниха от разследването на едно убийство, станало буквално в задния ми двор! Спечелила съм значката и пълномощията си абсолютно сама и няма как да не реагирам срещу някакви тъпаци, които ми размахват шофьорските си книжки!

— Ние сме на мнение, че Мелдън е бил убит от местни терористи — заяви Райгър.

— Местни терористи ли? — наведе се напред Бет. — Каква връзка има Мелдън с тях?

— Делото, по което е работил. Помните ли онзи тип, който преди по-малко от година се опита да взриви Музея на въздухоплаването и космоса с два килограма семтекс и джиесем детонатор?

— Роман Нейлър? Как да не го помня? Нали един от моите хора го арестува малко преди да убие хиляда деца екскурзианти от Средния запад?

— Мелдън беше обвинител по делото му, а той имаше подкрепата на разни групировки от различните щати. Една от тях е „Обединените синове на американските патриоти“, която пое отговорността за три бомбени атентата срещу държавна собственост през последните две години. Според нас беше подготовка за нещо голямо, подобно на единайсети септември. Група от тези откачалки мина в нелегалност в момента, в който започнахме операция срещу тях. Подозираме, че трима от поддръжниците на Нейлър са участвали в протеста пред Федералния съд във Вашингтон миналата седмица. Днес вече ги няма.

— Чакайте малко! Мона ме увери, че е прегледала текущите дела на Мелдън, но в тях не е имало нищо, което да е свързано с убийството му.

— А вие вярвате ли й?

— Не съвсем.

— Добре, защото въпросната дама е готова да излъже дори баба си на смъртно легло, стига това да помогне на кариерата й. На практика ние я държим на къса каишка и й предложихме да прехвърли топката на вас. Тя веднага се съгласи, защото очевидно не обича да си цапа ръцете.

— Да, разбрах, но защо сте й предложили?

— Защото предпочитаме да работим с вас, а не с нея.

— Значи наистина вярвате, че Мелдън е бил убит от привържениците на Нейлър?

— Това не е чак толкова трудно.

— Как е бил убит?

Хоуп й подаде лист хартия.

— Ето обобщените резултати от аутопсията. Изстрел от упор в тила като при екзекуция. Открихме и куршума, който се оказа четирийсети калибър. Но едва ли ще открием пистолета, с който е бил изстрелян. Колата му е открита в Западен Мериленд, отпечатъците са само негови. На местопрестъплението няма никакви следи, а убийците отдавна са изчезнали.

— Но защо аз не съм била информирана, че тези типове са били във Вашингтон? Защо Мелдън не е поискал охрана?

— Казахме, че подозираме присъствието им тук, но това не беше потвърдено. Специално срещу тримата нямаме нищо, освен подозрения и интуиция. А вие знаете, че съдът не обича такива неща. Ние обаче сме на мнение, че именно на тях е възложена задачата да повторят взривяването в Оклахома Сити.

— Защо ще рискуват с убийството на Мелдън, ако наистина е така?

— Били са много близки с Нейлър. Може би става въпрос за лично отмъщение. След смъртта му процесът със сигурност ще бъде отложен.

— Някакви улики срещу тримата?

— Още нямаме, но работим по въпроса.

— Аз ще бъда ли включена в разследването, когато се сдобиете с тях?

— Единственото, което можем да направим, е да попитаме, госпожо началник.

— Защо всъщност пожелахте да се срещнете с мен, след като не ми казахте нищо съществено?

— Защото искахме да споделим с вас подозренията си за извършителя. Предадохме ви максимално количество достоверна информация. Трябва да добавя, че преминахме през истински ад дори за резултатите от аутопсията, с които ви запознахме.

— Четири хиляди полицейски служители ще започнат да издирват тримата заподозрени, стига да ми дадете снимките им.

— Съмнявам се, че след убийството на Мелдън те все още са тук.

— Може би ще се изненадате, ако ви кажа с колко много полицейски началници от страната съм близка. А има и няколко федерални агенти, които също мога да нарека свои приятели. Ще повторя въпроса си: защо пожелахте да се срещнете с мен?

— От чувство за колегиалност — отвърна Райгър, замълча за момент, после добави: — И защото ни помоли един ваш високопоставен приятел…

— Сам Донъли? — веднага отгатна Бет.

— Той не е от хората, които обичат да се възползват от служебното си положение…

— Значи съм му задължена.

— Някой ден положително ще поиска да му върнете услугата. Ще ви кажа нещо, което със сигурност ще ви прозвучи несправедливо, но държим да бъдем информирани за всичко, което може би ще откриете по случая.

— Дадено! — кимна Бет и отвори вратата.

— Толкова лесно? — учуди се Райгър.

— За разлика от вас аз искам да пипна бандитите и нищо повече. Изобщо не ме е грижа коя институция ще обере лаврите. Може би не е зле да въведете тази философия и сред вашия специален екип!

Няколко секунди по-късно патрулка №1 потегли, следвана от охраната си.

— Какво ще кажеш? — обади се Хоуп, след като двете коли изчезнаха в пресечката.

— Ще кажа, че изпълнихме заповедта и сега трябва да докладваме.

— А сестрата и онзи адвокат?

— Аз не пиша сценариите, Дон. Само ги изпълнявам. Но ще ти призная, че колкото повече затъваме в тая работа, толкова по-малко ми харесва. Не съм подавал молба за изпълнение на мръсни задачи, ти също.

— Плащат ни четири пъти повече от нормалното.

— Да, но срещу какво? Да избиваме сънародниците си?

— По време на инструктажа Бърнс подробно ни обясни на какво можем да попаднем. Но всичко е в името на националната сигурност. Понякога се изправяме срещу вътрешен враг и ти прекрасно го знаеш!

— Още ми се повдига, като си спомня как пръснах главата на Мелдън.

— Бърнс го обвини в предателство и ни представи доказателства. Но ако истината излезе наяве, години разузнавателна дейност ще бъдат компрометирани. Той трябваше да бъде отстранен. Такива са специалните операции, Карл. При тях старите правила не важат.

— Повтаряй си го непрекъснато и дано си повярваш.

Райгър запали мотора и се насочи към изхода на паркинга.

Една кола без отличителни знаци се отлепи от насрещния тротоар и бавно ги последва. Човекът на седалката до шофьора приближи микрофона до устните си.

— Втори екип тръгва след обекта.

Гласът на Бет Пери остро пропука в затвореното пространство.

— Следвайте ги докрай, дори да са тръгнали към ада!