Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (57)

57

Макар и относително близо до центъра на Вашингтон, блокът на Алиша приличаше на сграда в Багдад, пострадала от бомбардировките. Хондата спря на паркинг, осеян с боклуци и скелетите на поне десетина коли.

— Джорджтаун явно ме е разглезил, след като треперя още преди да сме слезли от колата! — нервно каза Рой.

— Животът е шарен — заключи Мейс. — Разбира се, че тук има голяма престъпност, но повечето обитатели на квартала спазват законите, работят усилено, плащат данъците си и се грижат за децата си. Те искат мир и спокойствие в квартала.

— Права си — умърлушено каза той.

— Но бъди нащрек, защото само един куршум е достатъчен, за да ни развали деня.

— Можеше да спреш до желанието за мир и спокойствие.

Слязоха от колата и се насочиха към блока. Мъже и жени стояха на групички край ниските тухлени огради. Някои седяха на изтърбушени мебели, наредени под балконите, други надничаха от входовете. Всички очи бяха заковани в двойката, която се приближаваше към тях. Мейс крачеше бързо, но очите й не пропускаха нищо. Сякаш използва невидима антена, за да усети опасността, помисли си Рой.

— Заплашва ли ни нещо конкретно? — попита той.

— Още като се събудим сутрин, ни заплашва нещо конкретно — отвърна тя.

— Благодаря за оптимизма.

— Ганджа, кока, херо, хаш, мето, окси — започна да изброява на жаргон Мейс.

— Ганджата я подушвам, но за останалото не мога да кажа нищо — промърмори Рой.

Мейс посочи към земята, където се търкаляха найлонови торбички, сламки за смъркане, листчета хартия, счупени шишенца и дори спринцовки.

— Трябва да знаеш къде да гледаш. В кой апартамент живее Алиша?

— Според досието в триста и двайсети.

Влязоха във входа. Удари ги миризма на марихуана, урина и гниещи боклуци.

— Не се мръщи, защото ни наблюдават отвсякъде — тихо го предупреди Мейс. — Ако демонстрираме неуважение, със сигурност ще загазим.

Продължиха напред. Стомахът на Рой се сви, ноздрите му потрепнаха.

— С асансьора или по стълбите? — попита той.

— Съмнявам се, че асансьорът работи. А и не обичам да съм в затворено пространство, особено когато не знам кой ще ме посрещне, когато вратите се отворят.

— Стълбите също могат да ни поднесат изненади.

— Естествено.

Тя блъсна вратата, която водеше към стълбището. Отвори я докрай, за да бъде сигурна, че никой не се крие зад нея. Рой огледа стъпалата до първата площадка.

— Чисто е, да вървим.

— А какво ще стане, ако някой ни спре?

— На мен ли искаш да си го изкараш?

— Всъщност откакто излязохме от колата, правя всичко възможно да не се подмокря.

— Ти си адвокатът, но ако някой ни спре, ще говоря аз.

— Нямаш проблем.

— Между другото, умееш ли да се биеш?

— С думи или с юмруци?

— Ако се огледаш, вероятно ще разбереш, че не се намираш в съда.

— Мога да се бия — неохотно отвърна той. — Брат ми беше морски пехотинец и редовно ми сритваше задника. Но едно лято пораснах с цели петнайсет сантиметра и започнах да му отвръщам. Тогава започна да ме учи на разни трикове.

— Морските пехотинци знаят за какво става въпрос — кимна Мейс. — Последния път дойдох тук, накичена със служебната си значка, едва се отървах жива.

— Благодаря, че ми го казваш — промърмори Рой.

Изкачиха се на третия етаж, където двама огромни мъжаги препречиха пътя им. Бяха облечени в камуфлажни гащеризони с увиснали широки колани и тениски, които разкриваха огромни бицепси, покрити с татуировки. Опитаха се да ги заобиколят, но те се придвижиха заедно с тях, образувайки стена в тясното коридорче. Мейс отстъпи крачка назад и плъзна ръка в джоба си.

— Търсим Алиша Роджърс — усмихна се тя. — Познавате ли я?

Мъжете не си направиха труда да отговорят. Единият леко блъсна Рой по рамото и той отлетя към стената.

— Алиша ни чака — поясни Мейс. — Тук сме, за да й помогнем.

— Не й трябва помощ — изръмжа единият. Беше плешив, а вратът му беше толкова дебел, че изглеждаше като продължение на огромните му бицепси. От дъното на коридора долетяха викове, затръшна се врата, изтрещя нещо, което приличаше на изстрел. Миг по-късно екна силна музика, която заглуши всичко.

— Значи я познавате? — все така любезно попита Мейс.

— И какво от това? — изръмжа мъжагата.

— Тя би могла да получи и малко пари.

— Колко?

— Зависи как ще се развие разговорът. Но парите не са у нас — побърза да добави тя, забелязала потрепването на ръцете му.

— Откъде сте? — изръмжа плешивият.

— От социалните! — извика някой зад тях.

Обърнаха се и видяха запътила се към тях едра жена, която беше почти толкова широка, колкото и висока. Беше облечена в изопната до скъсване дълга дънкова рокля, изпод която стърчаха пръстите на краката й, обути в сандали. Главата й беше увита в пъстър шал.

— Познаваш ли ги? — попита плешивият.

Жената грабна ръката на Мейс и силно я разтърси.

— Разбира се, че ги познавам. А сега се разкарайте! Днес нямам работа с теб, Джеръм. Нали знаеш какво означава това?

Мъжагите неохотно се отместиха. Жената с шала дръпна Мейс след себе си, а Рой ги последва. Очите му не се откъсваха от Джеръм.

— Благодаря — обади се Мейс.

— Слава богу, че се появихте навреме — добави Рой.

— Алиша каза, че Кармела се е обадила да предупреди за вас. Помоли ме да изляза да ви посрещна. Но сме се разминали, защото бях отскочила до пералнята в мазето. Извинявайте за тези двамата. Повече лаят, отколкото хапят, но все пак хапят…

— Какви бяха тези изстрели преди малко? — пожела да узнае Рой.

— Нищо сериозно. Само малко недоразумение.

— Как се казвате? — попита Мейс.

— Викай ми Нън.