Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (53)

53

Мейс набра кода, изчака отварянето на портала и вкара мотоциклета си. Олтман я чакаше в предния двор. Облеклото му отново беше неофициално, но този път беше прибрал косата си на конска опашка. В раницата на Мейс имаше малко дрехи и лични вещи. Отидоха в къщата за гости. Домакинът я изчака да подреди нещата си, а после й показа как се включва алармата, стереоуредбата и телевизорите. Дори пред огромното легло в спалнята имаше телевизор, който се появяваше от шкаф с красива резба само с едно натискане на дистанционното.

— Страхотно, Ейб — усмихна се Мейс.

— Всичко е проектирано от покойната ми съпруга Марти — каза Олтман. — Тя беше жена с изключителен вкус и оригинални идеи. За разлика от нея аз не мога и чорапите си да подбера в подходящ цвят…

— Аз съм същата — кимна Мейс. — А сега какво?

— Дай да се върнем в другата къща и да поговорим за стратегията.

Поднесоха им чай и Олтман започна да излага плановете си.

— Работя с прекрасни хора от социалните служби. Те вече те очакват и можеш да разчиташ на пълното им съдействие. Разполагат с биографичните данни на всички, които ни интересуват. Вече ти споменах, че съм избрал десет души за началната фаза. Ти ще имаш грижата да се свържеш с тях.

— Добре. А какви въпроси трябва да им задавам?

— Най-обикновени. Ще ги накараш да се отпуснат, като същевременно ще им покажеш, че разбираш положението, в което се намират. Трябва да знаят, че ние по никакъв начин не желаем да предопределяме избора им. Не се опитвам да ги откъсна от досегашния им свят.

— Но всъщност се опитваш, нали?

— Искам да им дам шанс да променят някои неща в този живот, който имат. Към по-добро, разбира се.

— Това не е ли същото, изречено с други думи?

— Така е. Особено, ако ги анализират. Те без съмнение ще проявят подозрение към мотивите ми. Но в никакъв случай не искам да възприемат нещата като някаква моя приумица. Ти трябва да ги убедиш, че става въпрос за целенасочена програма за подобряване на живота им, с надеждата, че те на свой ред ще помогнат на други хора в тяхното положение. Съществуват много примери за отлични постижения в тази насока, но в повечето случаи медиите отказват да ги популяризират.

— Лошите новини вдигат рейтинга.

— Ето защо трябва да се борим за популяризирането на добрите.

— Повечето хора там просто се борят за своето оцеляване, Ейб — поклати глава Мейс. — Не съм сигурна, че ще проявят достатъчно алтруизъм, за да помагат и на околните.

— Може и да бъдеш изненадана. Но по принцип имаш право. Сега обаче става въпрос за първоначален контакт, който при всички случаи е много важен.

— Малко съм притеснена, да знаеш — въздъхна Мейс.

— Защото нямаш опит в тази област и върху плещите ти лягат надеждите на цялата нация ли? — усмихна се Олтман.

— Не бих могла да го кажа по-точно.

— Отговорът е много прост: не познавам друг човек, който да е по-подготвен от теб, Мейс. Ако познавах, със сигурност щях да избера него. Тук е мястото да добавя, че в много отношения проектът отговаря на основните цели в живота ми. Не бих рискувал да взема за помощник някой зле подготвен човек, защото той е твърде важен за мен.

— Ще дам всичко от себе си — увери го Мейс. — Това мога да ти обещая.

— Чудесно. Сега ще накарам Хърбърт да ни приготви нещо за ядене. Салатата му с риба тон е невероятна!

— Благодаря, но ще пропусна обяда. Мисля да си взема един душ в къщата за гости и да отскоча до някои от твоите избраници.

— Отлично! Наистина оценявам това!

— Едва ли го оценяваш повече от мен. В момента изборът ми е доста ограничен.

— Най-тъмно е преди зазоряване, Мейс — сложи ръка на рамото й той. — Знам, че е банално клише, но отговаря на истината. А ти може би ще откриеш, че харесваш социалните науки дори повече от полицейската работа.

— На практика полицейската работа също е социална наука, но тя се върши с Глок и бронежилетка.

— Мисля, че мога да те разбера.

— Всичко е свързано с респекта, Ейб. Като служител на общинската полиция аз бях член на най-силния отряд. И като такива ние просто не можехме да си позволим да губим битките.

— А как го правеше? — заинтригувано я погледна Олтман.

— Като не участвах в операции, които не мога да спечеля.

— Разбирам.

— С едно натискане на копчето на радиостанцията бях в състояние да получа подкрепление по-бързо от всеки друг отряд. За целта беше достатъчно да удържа позицията си в продължение на три минути и това беше всичко. Бях длъжна да реагирам на всеки, който ме плюе, защото в противен случай поставях под въпрос респекта към всички останали мъже и жени в сини униформи, които работят на улицата. Днес те плюят, а утре те стрелят в гърба. Можеш да ме мразиш колкото искаш, но си длъжен да уважаваш униформата ми. Същото важи и за бандитите. Повечето от тях просто искат да се прехранват, но сините униформи им пречат. „Чириос“ за две хилядарки на ден срещу сандвичи в „Макдоналдс“ за два долара.

— „Чириос“?

— Нарицателно е за оксиконтин. Те са хора като теб и мен, но са направили друг избор.

— И имат ограничени шансове.

— Точно така. Всяка страна знае правилата. На бандитите не им пука дали ще им сритат задниците, или ще ги арестуват, дали ще ги вкарат в затвора, или ще ги гръмнат. Това е тяхното ежедневие. Но проявата на неуважение към тях е непростима.

— Защо имам чувството, че за две минути научих повече, отколкото за десет години?

— Ще се видим по-късно, професоре — усмихна се Мейс. — Остави външните лампи да светят. О, и още нещо. Моето дукати доста бие на очи. Да ти се намира някоя излишна кола?

— Разбира се. Бентлито или хондата?

— Много си приличат, няма що — с усмивка поклати глава Мейс. — Но все пак ще избера японката.