Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (52)

52

— Благодаря, че ме приехте веднага — каза Бет.

В малката заседателна зала седяха двама мъже. Както винаги директорът на националното разузнаване Сам Донъли беше облечен елегантно, за разлика от дясната си ръка Джарвис Бърнс, чийто костюм сякаш бе престоял поне месец на дъното на автомобилен багажник. Националният разузнавателен център имаше офиси на много места. Настоящата среща се провеждаше в обикновена сграда в центъра на Вашингтон, на няколко преки от полицейското управление. Но Бет знаеше, че тя е била избрана именно защото е незабележима.

На пропуска й дадоха значка с вградена радиочестота, която отговаряше на правомощията й от гледна точка на сигурността. Те бяха големи, но не съвсем. При влизането й в дадено помещение се включваше беззвучна аларма, червените лампички по тавана започваха да мигат, а мониторите на компютрите автоматично потъмняваха. Това означаваше, че посетителят не е оторизиран да види онова, което се вършеше там.

— За нас винаги е удоволствие, Бет — отвърна Донъли и машинално завъртя пръстена си, а Джарвис продължи да разтрива бедрото си.

— Зле ли си, Джарв? — попита тя и погледна крака му.

— На никого не пожелавам да бъде прострелян, а после намушкан с щик от превъртял виетнамски пехотинец, който на всичкото отгоре знае как да борави с хладно оръжие — отвърна с гримаса Джарвис. — Извадих късмет, че го убих, преди да ми види сметката. А може би той беше късметлията, защото не му се наложи да търпи такива ужасни болки в продължение на трийсет години!

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо повече от това, което направиха още там, на бойното поле — да ми подпишат присъдата веднъж завинаги. Увредени кости и нервни окончания, лошо зашити разкъсани кръвоносни съдове. — Ръката му плесна бедрото. — Това е положението, Бет. Но ти не си дошла, за да слушаш оплакванията ми, нали? Кажи какво можем да направим за теб.

— Във Вашингтон е убит федерален прокурор, казва се Джейми Мелдън.

— Голяма трагедия — въздъхна Донъли. — Информирани сме.

— Кой ви информира? — бързо попита тя.

— Съжалявам, Бет, но не мога да уточня. Нашият център ползва различни канали, за да се сдобие с подобна информация.

— Местопрестъплението беше запечатано за полицията и ФБР. Нямаме представа кой води разследването. Чух, че заповедта е дошла направо от Белия дом. — Бет замълча и вдигна въпросителен поглед към двамата мъже.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека, Бет.

— Но, Сам…

— Добре, добре — вдигна ръка Донъли. — Мога само да ти кажа, че не съм чул такова нещо. А би трябвало, ако Белият дом действително е издал подобна заповед.

— Кои тогава са тези хора? На практика те отнесоха тялото на Мелдън, размахвайки шофьорските си книжки. Кметът от своя страна колебливо ме посъветва да се изтеглим. Знам, че понякога става така, но в този случай изтеглиха и представителите на ФБР.

— Наистина е странно — промърмори Донъли и хвърли кос поглед към помощника си. — Искаш ли да проверя как стоят нещата?

— Ти си първият, за когото се сетих.

— Винаги сме поддържали добри професионални контакти — каза директорът. — Мога да те уверя, че високо ценим партньорството ти с федералните служби.

— Няма друг начин да запазим сигурността на столицата.

Джарвис Бърнс свъси вежди.

— Ако терористите успеят да атакуват този град, никой американец няма да се чувства сигурен — каза той. — Победител ще бъде врагът.

— На мен ли го казваш — рече тя и се надигна от стола. — Ще чакам да се обадите.

— Между другото, как се адаптира сестра ти? — поинтересува се Бърнс.

— Прилично. Но Мейс си е малко своенравна.

Бет си тръгна, а Донъли се върна в кабинета си. Джарвис Бърнс остана край заседателната маса, продължавайки да разтрива осакатения си крак. Спря само за минута, колкото да набере кратък текст на своето блекбъри. Не след дълго вратата се отвори и на прага се появи мъжът с дългата бяла коса, заменил с обикновен костюм джинсите и бялата риза, с които беше претърсвал апартамента на Андре Уоткинс.

— Мейс Пери? — попита Бърнс и белокосият мъж кимна. — И адвокатът?

— Бяха заедно.

— Вероятно вече е разбрала, че не си Уоткинс.

— Трябваше ли да ги убия? — спокойно запита белокосият.

Бърнс се облегна назад.

— Хайде, докладвай! — намръщено нареди той.