Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (50)

50

В пощенската кутия нямаше нищо. Абсолютно нищо. Облечените в ръкавица пръсти на Мейс опипаха металните стени. В горната част, близо до дъното, прошумоля хартия, залепена с тиксо. Внимателно я измъкна и я разгъна.

— Само някакво име. Андре Уоткинс. И адрес в Рослин. — Обърна се към Рой и попита: — Чувал ли си това име?

— Не. Даян никога не го е споменавала пред мен.

— Често ли посещаваше ресторанти?

— Обичаше да ходи в Кенеди Сентър. Хранеше се навън.

— Явно не е ходила сама.

Мейс върна листа на мястото му и затвори кутията.

— Тук ли ще го оставиш?

— Да. Полицията може би ще стигне до него.

— А не е ли по-добре да ги информираме, и то веднага?

— Може би — бавно кимна Мейс.

— Но ти предпочиташ сама да разрешиш загадката, нали?

— Това е дълга история, Рой. Не ме разпитвай, защото едва ли ще чуеш смислени отговори.

Двайсет минути по-късно оставиха мотоциклета в подземен паркинг и взеха асансьора до десетия етаж на голям жилищен блок. На второто почукване се отзова мъж, който преди това ги огледа добре през шпионката. Мейс беше абсолютно сигурна, че го е направил. Беше висок колкото Рой, но с трийсетина години по-възрастен, с къса бяла брада и оредяла коса. Хубав мъж със загоряло лице. Беше облечен в джинси, които изглеждаха току-що изгладени, и свободно падаща бяла риза. Носеше черни мокасини „Бруно Мали“ на бос крак. Типичен аристократ, който няма грижи, помисли си Мейс.

— Андре Уоткинс? — попита тя.

— С какво мога да ви помогна?

— Даян Толивър…

— Какво за нея?

— Мъртва е.

— Знам. Вие от полицията ли сте?

— Не съвсем.

— В такъв случай не виждам причини да разговарям с вас.

Той понечи да затвори вратата, но Мейс пъхна обувката си в процепа.

— Тя е държала пощенска кутия, в която открихме лист с името и адреса ви.

— Не знам нищо за това.

— Е, добре. В такъв случай ще предадем бележката на криминалистите от отдел „Убийства“, които още днес ще пожелаят да разговарят с вас, а може би и ще ви арестуват.

— Я почакайте! Не съм извършил нищо нередно!

— Тогава защо се държите така?

— А как да се държа според вас? Двама абсолютно непознати ми чукат на вратата и започват да задават въпроси за една мъртва жена. Какво друго очаквате, по дяволите?

— Добре, нека започнем отначало. Този човек е Рой Кингман, колега на Даян в „Шилинг и Мърдок“. Тя му изпраща загадъчен имейл, който го насочва към вас. Може би сте в опасност.

— А откъде да знам, че Даян не е била убита от вас?

— Много просто: ако беше така, вие вече щяхте да сте мъртъв. Един изстрел през шпионката щеше да бъде достатъчен. — Забеляза въпросителния поглед на Уоткинс и поясни: — Когато се облегнахте на вратата, за да ни разгледате, тя едва забележимо помръдна.

— Мисля, че е време да приключим този разговор! — решително каза той.

— Долу видях едно кафене „Старбъкс“. Можем да поговорим там, ако ще се почувствате по-сигурен. Нуждаем се от информация, нищо повече.

Уоткинс за миг извърна глава към вътрешността на апартамента, после отвърна:

— Не, можем да говорим и тук.

Жилището не се връзваше с елегантното облекло на обитателя му.

Мебелите бяха малко и изглеждаха взети под наем, включително и един яркочервен футон в средата на дневната. Настаниха се там, точно срещу малкия кухненски бокс.

— Откъде се познавате с Даян? — започна Рой.

— Обаждаше ми се, когато не й се стоеше вечер вкъщи.

— Значи сте били близки?

— Не, аз бях само компаньон.

Мейс и Рой се спогледаха.

— Компаньон? — учудено попита той.

— Точно така. Даян обичаше да излиза, но предпочиташе да не е сама. Беше приятно, а и изгодно.

Мейс огледа евтината мебелировка.

— Позакъсали сте го, а?

— Двете ми бивши съпруги не бързат да се обвързват отново. Всъщност именно това ме накара да вляза в бизнеса. Услугите ми на компаньон дават всички удоволствия на брака, но без обвързването.

— Но вие двамата сте се разбирали добре?

— Много харесвах Даян. Стана ми ужасно мъчно, когато научих, че са я убили.

— Кой ви каза?

— Водещата на Канал седем.

— Никой не е знаел, че излизате заедно, така ли?

— Предполагам, че Даян е била дискретна. Тя беше красива и умна, разведена като мен. Може би и на нея й беше писнало от връзки.

— Ние сме тук, защото Даян е оставила следа, която води към вас.

— Никога не сме разговаряли за нещо важно.

— За работата, за личния си живот? — попита Рой.

— Е, знаех, че е адвокат в „Шилинг и Мърдок“, но нищо повече.

— Не е ли споменавала, че се страхува от някого? Заплахи по телефона или нещо подобно? Мъж, който я преследва?

— Не. Разговорите ни се изчерпваха със събитията, на които присъствахме.

— Полицията има заподозрян — подхвърли Рой.

— Така ли? Кой е той?

На въпроса отговори Мейс, която сбърчи вежди към Рой.

— Съжалявам, но не можем да ви дадем подробности.

— Значи нямате предположения за случилото се с Даян?

— Не — призна Рой и му подаде визитната си картичка. — Ако се сетите за нещо, обадете се.

Уоткинс пое визитката и попита:

— Онзи човек, за когото споменахте… Той ли е убил Даян?

— Скоро ще разберем — отвърна Мейс. — Но това, което е търсила тя, едва ли ще ни стане известно. Може би е сбъркала в нещо. Но както и да е. За мен случаят е приключен. Благодаря, че ни отделихте от времето си.

В момента, в който напуснаха апартамента, Рой понечи да каже нещо, но Мейс го спря.

— Почакай! — прошепна тя.

Не след дълго се озоваха в подземния паркинг.

— Наистина ли ще зарежеш всичко? — остро попита Рой. — Какви мисли ти минават през главата, по дяволите?

— Ще ти кажа — бавно вдигна глава тя. — Според мен истинският Андре Уоткинс вече е мъртъв.