Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (5)

5

Пътуваха в черен седан, следван от джипа на охраната. Мейс погледна към по-голямата си сестра Елизабет, наричана Бет от приятелите и някои колеги. Но за повечето хора тя беше просто „шефката“.

После се обърна и погледна джипа зад тях.

— Защо ни следват?

— Няма специални причини.

— А ти защо дойде тази вечер?

Бет Пери докосна рамото на униформения шофьор.

— Пусни малко музика, Кийт — рече тя. — Не искам да заспиш на волана. По тези пътища като нищо ще излетим в някое дере.

— Слушам, шефке — кимна шофьорът и включи радиото.

Купето се изпълни от дрезгавия глас на Ким Карнис, която пееше „Очите на Бети Дейвис“. Бет се облегна назад, изтананика няколко строфи и каза на сестра си:

— По този начин избягнахме репортерите. Добре знаеш, че още от самото начало имам очи и уши в този затвор. И реших да ги използвам по най-благоприятния за теб начин.

— Сега разбирам защо се отдръпна онази крава.

— Имаш предвид Хуанита?

— Имам предвид кравата.

— Прецених, че ще направят опит да ти връчат прощален подарък — понижи глас Бет. — Затова дойдох по-рано.

Мейс се ядоса от факта, че шефката на полицията шепне на фона на включеното радио в собствената си кола, но разбираше защо го прави. Уши имаше навсякъде. При поста на сестра й нещата не опираха до предпазливост, а до политика.

— Как уреди да ме пуснат два дни по-рано?

— Намаление на присъдата за добро поведение. Така си спечели цели четирийсет и осем часа свобода.

— Не е голямо постижение за двете години, прекарани зад решетките.

— Наистина не е — усмихна се Бет и я потупа по ръката. — Честно казано, дори това не съм очаквала от теб.

— Къде ме водиш?

— Първо у дома. Имам място колкото щеш. Разводът ми приключи преди шест месеца и Тед отдавна се изнесе.

Осемгодишният брак на сестра й с Тед Бланкъншип започна да се руши още преди Мейс да влезе в затвора. И завърши без деца, със съпруг, който я мразеше главно защото беше по-умна и по-преуспяваща от него.

— Надявам се, че моята присъда не е допринесла за това — обади се Мейс.

— Допринесе единствено лошата ми преценка за мъжете — поклати глава шефката. — По тази причина отново съм Бет Пери.

— Как е мама?

— Още е омъжена за онази торба с пари и продължава да е същата досадница.

— Нито веднъж не дойде да ме види, дори един ред не ми написа — въздъхна Мейс.

— Забрави, сестричке. Тя си е такава, не можем да я променим.

— Какво стана с апартамента ми?

Бет извърна глава към прозореца. Отражението й в стъклото беше намръщено.

— Плащах ипотеката, докато можех, но разводът се отрази зле на доходите ми. Осъдиха ме да плащам издръжка на Тед. Решението уж трябваше да бъде конфиденциално, но медиите бързо се добраха до него.

— Мразя медиите! Между другото, винаги съм мразила и Тед…

— Както и да е — промърмори Бет. — Преди четири месеца банката го обяви за продан.

— Без да ме уведомят? Как е възможно?

— Преди да те вкарат в затвора, ти ме упълномощи да ти движа нещата. Затова уведомиха мен.

— А ти не си направи труда да ми съобщиш?!

— Какво точно щеше да направиш, ако ти бях съобщила? — сбърчи вежди Бет.

— Все пак е по-добре да бъдеш информиран — мрачно отрони Мейс.

— Извинявай. Грешката е моя. Но поне нямаш задължения към банката.

— Остана ли ми нещо?

— След като платихме на адвокатите ти…

— Платихме?

— Това беше другата причина да прекратя изплащането на апартамента. Адвокатите винаги си получават парите. Ти също би постъпила като мен.

— С тази разлика, че ти никога не би затънала като мен — отбеляза Мейс.

— Искаш ли да чуеш и останалите лоши новини?

— Защо не? И бездруго сме започнали.

— Личната ти инвестиционна сметка е на нулата както на повечето от нас, засегнати от икономическата криза. След произнасянето на присъдата си изгубила право и на полицейска пенсия. В текущата ти сметка има хиляда двеста и петнайсет долара. Договорих се с кредиторите ти да изчакат да стъпиш на крака, за да започнеш погасяването на дълга си. В момента той възлиза на шест хиляди долара.

Мейс запази мълчание няколко минути. Колата продължаваше да се движи по изпълнените със завои планински пътища, които щяха да ги изведат на междущатската магистрала за Вирджиния и окръг Колумбия.

— Все пак си намерила време за мен, въпреки че ръководиш десетото по големина полицейско управление в страната, а на всичкото отгоре отговаряш пряко за охраната на президента при стъпването му в длъжност — каза най-сетне тя. — Убедена съм, че никой не би могъл да се справи по-добре от теб. А ако аз трябваше да контролирам твоите финанси, сега със сигурност щеше да лежиш в някой китайски затвор за длъжници. — Докосна ръката на сестра си и топло добави: — Благодаря ти за всичко, Бет.

— Все пак успях да ти запазя нещо — усмихна се шефката.

— Какво е то?

— Ще видиш, когато пристигнем.