Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (49)

49

Бет изчете имейла на Лоуел Касел, докато пътуваше за поредната среща на предната седалка на една полицейска кола. Съдебният лекар беше сравнил ДНК от спермата, открита във влагалището на Даян Толивър, с пробата, която бяха взели от чашата кафе, поднесена на Лу Докъри. Това беше стар полицейски трик, с помощта на който можеха да задържат заподозрения до излизането на резултатите. А в случай че адвокатът му подадеше жалба в съда, лесно можеха да получат заповед за обиск. Бет беше използвала тактиката с кафето не защото междувременно Докъри би могъл да си промени ДНК-то, а защото не искаше да си губи времето с него, ако той не беше изнасилил и убил Даян Толивър.

Свикнал да работи по няколко въпроса едновременно, мозъкът й за миг превключи на друга тема. Радиостанцията в колата беше настроена на вълната на патрулките в Пети район, които поддържаха връзка с диспечерския пункт. Направи й впечатление, че те доста бавят отговорите на поставените въпроси, и включи микрофона.

— Първа кола в Пети район, обади се на началника на полицията. Повтарям, първа кола, обади се на началника!

Радиообменът набъбна за броени секунди. В ефира се появиха най-малко четири-пет патрулни коли.

Шофьорът я стрелна с поглед.

— Веднага си личи, че сте се издигнали от улицата, шефке — с уважение отбеляза той.

— Така ли мислиш? — разсеяно отвърна тя и набра един номер на мобилния си телефон. Съдебният лекар отговори на второто позвъняване. — Колко време ще ти отнеме? — попита тя.

— Бет, само преди десет минути ми зададе същия въпрос. Ако я нямаше новата лаборатория, щях да кажа три-четири седмици.

— А сега, когато разполагаш с фантастична апаратура?

— За да сме сигурни, че всичко е наред, отново проверихме начина, по който е била взета пробата от убитата. Получихме и пробата от Докъри. — Направи пауза, а Бет почти видя широката усмивка на лицето му. — От доста време не беше прибягвала до стария трик с кафето.

— Вероятно търпението ми намалява с възрастта — сви рамене тя.

— Но извличането на ДНК от сперма не е толкова лесно. Главичките на сперматозоидите са доста твърди.

— Точно толкова твърди, колкото главите на онези, които ги изстрелват в утробата на жените против волята им.

— На второ място идва амплификацията на ДНК — продължи Касел. — Едва след това стигаме до тълкуването на резултатите, където се допускат най-много грешки. А аз не искам да ти проваля разследването с някоя грешка.

— Докторе, ти си прекалено добър, за да допуснеш грешка.

— Всички сме хора. Обикновено процедурите, които току-що ти описах, отнемат минимум седмица.

— По телевизията ги правят за десетина минути.

— О, не ме предизвиквай на тази тема!

— В такъв случай ми дай най-краткия възможен срок.

— Зарязвам всички други задължения, за да получиш резултатите утре, най-късно вдругиден.

— Значи утре. Благодаря, докторе.

Бет изключи телефона и се облегна назад. Малко по-късно преминаха през една пресечка, която тя позна веднага. Само след две седмици самостоятелни дежурства в района беше попаднала на някакъв бандит, който изскочи от пряката и откри автоматична стрелба по група хора, събрали се пред магазин за обувки. И до ден-днешен не беше ясно защо го е направил.

Първата й реакция беше да вклини патрулката между стрелеца и тълпата. После изскочи с пистолет в ръка и зае позиция до предницата, използвайки за прикритие здравата стомана на двигателя. И двата куршума, които изстреля, попаднаха в главата му. За миг зърнала краищата на бронежилетката, които се подаваха под ризата му, тя изобщо не си направи труда да се цели в торса. Само трийсет секунди по-късно, след като се надвеси над нападателя, за да установи смъртта му, видя, че последният куршум от картечния му пистолет беше убил десетгодишно момче, притиснало към гърдите си кутия с току-що купени баскетболни маратонки.

Бързите й действия спасиха живота на останалите осем души пред магазина, включително майката на момчето. Обществеността я обяви за герой, но тя се прибра у дома и плака чак до разсъмване. Защото знаеше каква е истината: беше се колебала в продължение на един безкрайно дълъг миг, преди да открие стрелба. Така и не разбра на какво се дължеше това. Цивилните никога не могат да разберат какви мисли минават през главата на ченгето, преди да открие огън.

Ще ме убият ли? Ще ме съдят ли? Ще изгубя ли службата си? Ще улуча ли? Днес ли ще умра?

Две секунди по-късно ужасният сценарий приключи. Но дори те бяха достатъчни за бандита, който бе изстрелял смъртоносния си куршум.

В главата й остана споменът за кутията с новите маратонки в локвата кръв на момчето. След като повика линейка, тя направи всичко възможно да го върне към живот. Запуши раната с якето си, обдиша го уста в уста, притискаше гърдите му с длани, докато ръцете й изтръпнаха. Но през цялото време знаеше, че е мъртво. Очите му бяха безжизнени. Майката пищеше. Събитията се развиваха като на забавен кадър. Тя изчака появата на лекарите, които само констатираха смъртта. После се появиха шефовете — капитанът, районният командир, а накрая и самият началник на полицията. Това беше най-дългото чакане в живота й, въпреки че от началото до края му изминаха едва десетина минути.

Бет все още усещаше тежката и успокояваща ръка на началника на полицията върху треперещите си рамене. Той каза всичко, което можеше да се каже в такъв труден момент, но тя виждаше единствено неподвижните, лишени от живот очи на детето. Мъртво на десет години. Две секунди колебание, и всичко свърши. Две примигвания на клепачите. Това беше разликата между прибирането у дома, за да си поиграе с новите маратонки, и пътуването към моргата.

Поредното престъпление за статистиката. Което не беше само статистика. Момчето се казваше Родни Хоукс. Снимката му все още стоеше на една от полиците в кабинета й. Току-що завършило четвърти клас. Бет я поглеждаше всеки ден. Тя я караше да работи още по-упорито, да не оставя нищо на случайността. Никога да не се колебае, когато е взела на мушката си мишена, която трябва да умре.

Магазинът за обувки вече го нямаше. Сега тук продаваха алкохол. Но за нея това си оставаше мястото, на което беше позволила Родни Хоукс да умре. Мястото, на което непогрешимата Бет Пери все пак беше сгрешила и в резултат на това беше загинало едно малко момче.

Тя си пое дълбоко дъх и прогони спомените от съзнанието си. Погледна записките си и направи опит да се концентрира върху сегашната ситуация. Дали ветеранът бездомник беше изнасилил известната адвокатка, а после я беше стиснал за шията достатъчно силно, за да прекърши вратните й прешлени? И преди да си тръгне, най-спокойно я беше пъхнал в хладилника? Петната по дрехите й и власинките съвпадаха с тези, открити по облеклото на Докъри. Но те бяха без значение. ДНК-то беше по-добро от пръстовите отпечатъци. А златният коз беше ДНК от сперма, особено когато е открита във вагината на жертвата. Прибавен към охлузванията по гениталиите, този факт не можеше да бъде оборен дори от най-добрия адвокат на света.

Бет отмести папката, измъкна телефона и се обади на сестра си, която не вдигна, и тя й остави съобщение, че скоро ще има резултат от ДНК-пробите. При съвпадение Лу Докъри щеше да прекара остатъка от живота си в затвора. Факт, който със сигурност щеше да помогне на Мейс да се върне на работа. Препятствията, поставени от Мона, нямаше да й попречат, защото… Бет изведнъж тръсна глава и прогони тези мисли.

Имаше още нещо, което се нуждаеше от отговор.

Един ключ и един имейл.

„Трябва да се фокусираме върху А-“.

Явно тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно от нападението на бездомника. Но дали имаше някаква връзка между тях?

Не биваше да забравя и стрелеца в седана без регистрационни номера, насочил пушката със заглушител в главата на Мейс. Дали това беше свързано с миналото й или с текущото разследване?

Две секунди. Достатъчни да се случи непоправимото.

Но тя беше твърдо решена да не изгуби отново сестра си.