Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (46)

46

— Къде са ни превозните средства? — попита Мейс.

Огрени от лъчите на изгряващото слънце, двамата с Рой стояха пред районното полицейско управление.

— На паркинга за конфискувани коли — протегна се Рой.

— Шегуваш ли се?

— Така ми казаха вътре.

— Страхотно! — изстена Мейс. — Със сигурност вече са обезкостили мотоциклета ми, а частите му се продават някъде на североизток!

— Сестра ти не би го позволила — успокои я Рой. — Но работата с моето ауди е малко по-различна, защото пораженията му са сериозни. Май трябва да вземем такси.

Спряха някакво очукано такси след доста продължително ръкомахане на ъгъла. Шофьорът изглеждаше доста изненадан.

— Какво му е на този? — учуди се Рой.

— Май изглеждаме не на място в този квартал.

— Защото сме бели?

— Не. По-скоро защото не размахваме пищов под носа му и не му искаме оборота.

Мейс изчака да потеглят и се обърна към него.

— А сега ми кажи откъде изскочи снощи. Следеше ли ме?

— Не съвсем.

— Какво значи „не съвсем“?

— Чаках те на мястото, на което онази кола се залепи за теб.

— Това не ми харесва.

— Хей, да не мислиш, че съм комбина с онези типове в черния седан?

— Слава богу, че ме осветли по този въпрос. Мисля, че е време да си кажем „чао“. — Тя потупа шофьора по рамото и добави: — Приятел, ще ме оставиш ли на…

— Изслушай ме, Мейс! — повиши тон Рой. — Снощи за малко не ми пръснаха черепа!

Тя се отпусна на седалката.

— Добре, слушам те.

— Ти каза, че отиваш в центъра. Знаех какво означава това, или поне си въобразявах, че знам. Всъщност отиваше на мястото, на което си била отвлечена.

— А откъде знаеш къде се намира то?

— От „Гугъл“ на моя айфон.

— Какво?

— Потърсих името ти в „Гугъл“. Две от статиите съдържаха имената на улицата, където са те отвлекли. Подкарах натам и паркирах на ъгъла, преценявайки, че рано или късно ще се появиш. И ти не ме разочарова. Но после се появи седанът и аз…

— Тръгна да ме спасяваш?

— Мисля, че се справих малко по-добре, отколкото с Капитана.

— Значи не си видял Бръснача?

— Кой?

— Няма значение. Но защо го направи? Имам предвид появата ти в онзи район с лъскаво ауди. Това си е чисто безумие.

— А мацка на дукати не е ли по-голямо безумие?

— Това е друго.

— Добре де, както и да е. Предполагам, че ме взеха за клиент, който си търси дрога или проститутка.

Мейс скръсти ръце на гърдите си. Подозренията я напуснаха.

— Ако не беше ти, сега най-вероятно щях да бъда в моргата — призна тя. — Задължена съм ти.

— Но заради мен ни арестуваха — въздъхна той. — Заради голямата ми уста.

— Не е заради това — поклати глава тя. — Ти просто ме последва на онзи паркинг.

— Кой стреля по теб? Някой от миналото ти?

— Едва ли. Не ми се е случвало да ме гърмят със заглушител от луксозна кола. Обикновено те хлопват по главата и единственото, което чуваш, е тропотът на бягащи крака.

— Е, добре. А сега какво ще правим?

— Първо ще си прибера дукатито с надеждата, че все още е цяло. Ти пък ще си вземеш аудито и ще потърсиш някой тенекеджия.

— Ами онзи ключ за пощенската кутия? Искаш ли да проверя какво отваря?

— Не, аз ще проверя.

— Защо не го направим заедно?

— Ще ни видят. А за теб не е полезно да те виждат с мен.

— По дяволите, Мейс! С никоя жена не съм прекарвал толкова време в денонощието, колкото с теб през последните два дни!

— Наистина ли? Сега разбирам защо не ти е провървяло с жените.

Таксито ги свали на паркинга за конфискувани превозни средства. Оказа се, че Бет се беше погрижила да не плащат такса. Дукатито на Мейс беше паркирано точно до малката офис сграда, завързано към близкия стълб с дебела, увита в найлон верига. На пръв поглед изглеждаше в безупречно състояние. Дори го бяха измили.

— Е, сестра ти наистина се е погрижила за теб, както и очаквах — отбеляза Рой.

— Но мисля, че не и за теб — отвърна тя и посочи зад гърба му.

Аудито беше завряно в далечния край на паркинга, близо до телената ограда. Лявата му част беше силно смачкана от сблъсъка с тежката кола и препълнените контейнери за смет. Но през нощта някой се беше постарал да му нанесе и допълнителни щети. Липсваха четирите колела и дясната врата. Боята беше здраво надрана с ключ, а гюрукът — нарязан. Огледът отблизо показа, че липсват още много неща: воланът, лостът за скоростите, стереоуредбата и вградената навигационна система. Седалките зееха, разпорени с нещо остро. Някой беше разлял охладителна течност на пода, която се беше смесила със ситните парченца стъкло. Най-отгоре плуваха два използвани презерватива. Багажникът също беше разбит, резервната гума липсваше. От скъпите баскетболни атрибути на Рой нямаше и следа.

— Наистина съжалявам за колата ти — промълви Мейс.

— Нали застраховката е за това? — сви рамене Рой. — Гладна ли си?

— Направо умирам от глад.

Той погледна часовника си.

— Знам едно заведение наблизо. Правят страхотни яйца, а и кафето е добро.

— Май ще имаш нужда от превоз — отбеляза тя.

— Да, но нямам каска. Не ми се ще отново да ме арестуват. Лимитът ми е веднъж в седмицата.

Мейс се обърна и хлътна в офиса на паркинга. Минута по-късно се появи с каска в ръка. Полицейски шлем.

— Как успя да го задигнеш? — учуди се Рой.

— По-добре не питай.

Ръката й се плъзна под седалката на мотоциклета, където още преди години си беше направила малък тайник с цип. Измъкна от него телефона със защитен спрей и електрошоковия бокс.

— Не исках ченгетата да открият подобни вещи у мен — обясни тя и ги сложи в джоба на якето си. — Скрих ги тук, докато бягахме от лошите.

— Добре си направила — кимна Рой. — Нещо ми подсказва, че скоро пак ще ти потрябват.