Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (41)

41

Мейс намали скоростта и спря. Беше се преоблякла в тоалетната на хотела, сменяйки официалните дрехи и обувките на висок ток с протъркани джинси, кожено яке и любимите си боти, подарък от член на екипа на ФБР за освобождаване на заложници, който навремето си падаше по нея. За да стигне дотук, беше прекосила няколко главни и второстепенни улици, които й бяха до болка познати. А когато потъна в района с тесни и безнадеждно объркани улички, вече беше убедена, че никой не може да я проследи. Изчака две-три минути и пое по обратния път, за да бъде сигурна. Не срещна никого. Усмихна се.

Толкоз по въпроса за наблюдението!

Тя вдигна визьора на каската и се огледа. Тази част на Вашингтон се характеризираше с две неща — вонята на река Анакостия и отсъствието й от официалните справочници и картите на града. Причината беше проста — нападенията, обирите и убийствата не са добра реклама за туристическия бизнес. Въпреки неотдавнашното откриване на увеселителен парк и опитите за благоустройство на района тук все още имаше места, които дори представителите на реда избягваха. И те като всички останали имаха желание да се приберат у дома живи и здрави.

Мейс завъртя ръчката на газта и продължи нататък. Тя си даваше сметка, че отвсякъде я следят невидими очи, а до слуха й достигаха познатите възгласи, с които местните известяваха за присъствието на сини униформи. Бандитите дори бяха наясно с немаркираните автомобили, използвани за всяка полицейска акция поотделно. Купуваха ги на едро и ченгетата бяха принудени да ги държат поне три години. Преди Мейс да влезе в затвора, всички немаркирани полицейски коли бяха от модела „Шеви Лумина“. Познатите подвиквания я посрещаха далеч преди да се озовеше на мястото на дежурството. В крайна сметка й писна и тя започна да взема под наем коли от други марки, въпреки че ги заплащаше от джоба си.

На едното й ухо беше прикачено миниатюрно устройство, което бе свързано с полицейската радиостанция на колана. С негова помощ тя сканираше обажданията, които щяха да я ориентират за мястото на поредния екшън. Засега нощта беше спокойна, поне по вашингтонските стандарти. Май щеше да се наложи да потърси информация от някой сборен пункт.

По улицата, по която минаваше, видя изоставени коли. От опит знаеше, че повечето от тях са крадени за някакво престъпление, а после са изоставени в квартала. Те се радваха на доста голяма популярност. Мейс надникна в някои от тях, ей така — по навик. Първата беше празна, във втората някакъв наркоман с блажено изражение на лицето забиваше спринцовка в ръката си, а в третата се разиграваше порносцена, в която участваха две разголени мацки и някакъв доста пиян тип, който със сигурност щеше да се събуди с празни джобове.

Мейс бавно навлезе в паркинга пред малка църква, където три полицейски коли бяха наредени плътно една зад друга. Това беше сборният пункт, на който дежурните патрули очакваха съобщение по радиостанцията за поредното нарушаване на реда. Тя беше достатъчно опитна, за да не си пъха носа в работата им. Нямаше смисъл да се озове по очи на асфалта, изпълнявайки заповедта на някое изнервено ченге. Спря мотоциклета точно пред първата патрулна кола, смъкна каската и размаха ръце. Беше убедена, че познава някой от членовете на трите патрула и се оказа права, тъй като една от колите я поздрави с примигване на фаровете.

Тя слезе от мотоциклета и тръгна натам. Водачът на първата кола смъкна стъклото и подаде глава.

— По дяволите, Мейс! — ухили се насреща й той. — Значи наистина си излязла от пандиза в Западна Вирджиния! Радвам се да те видя, момиче!

Мейс се наведе и опря лакти на сваленото стъкло.

— Здрасти, Тони. Как върви сбирката?

Тони беше здрав мъжага на около четирийсет и пет, с дебел врат, широки рамене и бицепси колкото бедрата на Мейс. Тя знаеше, че той е ревностен привърженик на физическата подготовка и никога не пропуска тренировка в залата. Беше един от добрите й приятели и многократно й беше пазил гърба, докато още служеше в Отдела за борба с наркотиците. На седалката до него лежеше отворен лаптоп „Панасоник“, който беше точно толкова важен за всяко ченге, колкото и пистолетът. Разбира се, ако не се броеше радиостанцията — единственото средство, за да поискаш помощ…

— За разлика от снощи тази вечер е спокойно — каза Тони. — Направихме една обиколка и се отбихме тук да послушаме малко музика. — Обърна се към младата полицайка, която седеше до него. — Франси, това е Мейс Пери.

Момичето й се усмихна. Имаше късо подстригана рижа коса. Ако не беше набитата фигура с широки рамене, спокойно можеше да мине за петнайсетгодишна ученичка. И тя като Тони беше с дебели ръкавици, които предпазваха от убождане със спринцовка. Никой не искаше да бърка под седалката на някоя спряна за проверка кола и да измъкне ръката си със забита игла. Мейс познаваше един колега полицай, който се беше заразил с HIV именно по този начин.

— Хей, Франси, от колко време се возиш с тоя дърт мечок? — попита тя.

— От шест седмици.

— Значи той ти е инструктор, така ли?

— Аха.

— Е, можеше да извадиш и по-лош късмет.

— Позволявам й да арестува наляво-надясно, пращам я да свидетелства в съда — обади се Тони. — Държа се като истински джентълмен и учител.

— По-добре си признай, че не ти се попълват формуляри — смушка го Мейс.

— Е, стига де! Не разбивай илюзиите на момичето!

— Понякога още ми е мъчно за вечерната проверка, да знаеш!

— Ти си луда, Мейс! — ухили се Тони. — Точно толкова, колкото и преди. Беше готова на всичко, за да вземеш ключовете на някоя служебна кола и да хукнеш след бандитите.

— Това е по-добре, отколкото две години да гледаш в стената.

— Права си, Мейс. — Усмивката изчезна от лицето на Тони. — Много си права!

— Тук още ли се занимаваш със същите бандити?

— Ами да. С изключение на онези, които умряха.

Мейс погледна към другите коли.

— Там дали има някой, когото познавам?

— Едва ли. Напоследък постъпиха доста нови хора.

— Я кажи пораснаха ли децата — смени темата тя.

— Едното е в колежа, а другите две — в гимназията. Направо ще ми изядат ушите. Дори да си изкарам докрай двайсетте и пет години и да изляза в пенсия, пак ще трябва да търся някаква работа.

— Стани консултант. Няма значение по какво, но парите са добри.

— А я ми кажи ти какво търсиш тук в два часа нощем без оръжие, яхнала тоя лъскав мотоциклет?

— Може би кроя нещо.

— Което е нарушение на пробацията?

Мейс се усмихна и се извърна към Франси.

— Сега вече разбираш защо е толкова добър инструктор, нали? Не пропуска нищо. На външен вид е само мускули, но има мозък!

— Сериозно те питам, Мейс. Защо си тук?

— Носталгия.

— В такъв случай иди да разглеждаш старите си албуми — засмя се Тони. — Улиците не стават за тая работа, особено тук. — Усмивката му се стопи и той поклати глава. — Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Така е — кимна тя. — Но не е честно, че така и не откриха кой ме прецака.

— Знам.

— Колко от колегите ме мислят за корумпирана?

— Честно ли да ти отговоря?

— Знаеш, че само това има значение за мен.

— Седемдесет на трийсет в твоя полза.

— Би могло да е и по-зле.

— Разбира се, че би могло. Особено ако се вземе предвид с кого имаш сходно ДНК.

— Бет е суперченге. Минала е през всички нива на професията ни.

— Но продължава да е жена и някои хора не могат да й простят това.

— Прав си, Тони. Ти гледай да си изкараш четирите години, които ти остават.

— Броя ги, мила. Броя всеки шибан ден!

Тя извърна глава по посока на Франси.

— Ако се случи тоя мечок да си извади пистолета, гледай да залегнеш. Стреля напосоки!