Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (34)

34

— Охо, чаша питие на покрива на хотел „Вашингтон“ — възкликна Мейс, докато се настаняваха на масичката, от която се разкриваше една от най-хубавите гледки към града. — Виж, оттук могат да се видят дори снайперистите на покрива на Белия дом — посочи с пръст тя, а после сведе поглед към улицата. — А тази патрулка бърза поради подаден сигнал. Сигурно пиян клиент създава проблеми в някой бар.

— Може би става въпрос за стрелба.

— Не. Когато се стреля, изпращат минимум две патрулни коли. Бихме чули цял хор от сирени. А може би някъде се е включила аларма.

— Аларма?

— Полицията е длъжна да реагира на всяка включена аларма. Тук, в „безопасната“ част на Вашингтон, обикновено става въпрос за повреда. Но ако искаш да чуеш свиренето на истински куршуми, отиваш в Шести или Седми район. Там постоянно има екшън.

— Ти си като подвижна енциклопедия на градските престъпления.

— И това май е всичко, което все още съм — призна с въздишка тя.

— Проблеми?

— Не, Рой. Животът ми си е супер.

— Нещо не ми се вярва.

— Всички мъже смятат така — каза тя, стана и се наведе през парапета. — Ето там направих първия си арест в района. Току-що бях получила разрешение да патрулирам сама. Зърнах един костюмиран, който си купуваше пликче трева от уличен дилър. Оказа се, че копелето е конгресмен и членува в някаква комисия за борба с наркотиците. Представяш ли си?

Тя се обърна и Рой бързо отмести очи от дупето й. Пуловерът й се беше вдигнал и той успя да зърне татуиран кръст, чиято долна част оставаше скрита.

„На майстора, който го е правил, със сигурност му е било интересно“, помисли си той.

Мейс отпи глътка бира и сдъвка няколко ядки.

— Имаш ли коментар за задника ми, след като го огледа толкова внимателно?

По бузите на Рой избиха червени петна.

— Направо нямам думи — смотолеви той.

— Един надзирател в затвора много си падаше по него — информира го тя.

— Била си обект на сексуален тормоз?

— Не си е свалял панталона, ако това имаш предвид. Да говорим за нещо друго.

— Татуирала си си кръст?

— Защо не? Повечето добри католички си имат по някой кръст отзад.

— Нямах представа. Никога не съм имал гадже католичка. Пропускът си е мой.

— Твой е.

— Знаеш ли, че след колежа сериозно се бях замислил да постъпя в Полицейската академия?

— Да караш бързо и да гърмиш с пищови?

— Откъде знаеш? — ухили се той.

— Познавам мотивите на повечето мъже. В моя курс бяхме четирийсет и един човека. Обучението продължи шестнайсет седмици, през които половината отпаднаха. Бивши спортисти с бирени шкембета, които не можеха да направят дори една лицева опора. Иначе Академията си беше супер. Научаваш наизуст телефонния указател, лъскаш с плюнка обувките си и ходиш на едно-две учения. Толкоз по въпроса. Нищо общо с работата на истинските ченгета.

— Телефонният указател?

— Имам предвид устава, с всичките му глави и алинеи. Много формалности, малко физическа подготовка. Към края ме изпратиха на самостоятелно коледно патрулиране в Джорджтаун. Без оръжие и без конкретни заповеди.

— И?

— Помотах се малко, написах няколко глоби за неправилно паркиране и изпуших куп цигари.

— В юридическия също беше пълна скука.

— Първият ми район беше в северния край на Джорджия Авеню. Викаха му Златния бряг, защото беше относително спокоен.

— И?

— Ами намразих го. Нямах нужда нито от щит, нито от пистолет. Исках да служа в Криминалния патрул. Те обикалят из целия град, а не само в някакъв жалък периметър от пет пресечки. И вършат истинска работа.

— По онова време нямаше ли наркопласьори?

— Заключвахме по някой друсан, колкото да се отчетем с нещо. А криминалните гонеха крадците, въоръжените грабители и убийците. Плюс пласьорите, които се правеха на терминатори. Там беше истинският екшън… — Мейс замълча за момент и с въздишка добави: — А сега съм на пробация и работя за някакъв университетски професор. Дори не мога да мечтая за любимия си Глок трийсет и седем, защото това веднага ще ме върне в затвора. Скапана работа!

— Давам си сметка, че не сме чак толкова близки, Мейс — промълви Рой. — Но съм готов да говорим за всичко, което ти тежи.

— Предпочитам да гледам напред — отвърна тя и тръгна към изхода. — Отивам до тоалетната. Веднага се връщам.

Когато излезе от кабинката, наплиска лицето си на умивалника и се погледна в огледалото. В съзнанието й прозвучаха думите на Бет: „Престани да се прецакваш. Имай ми доверие“.

Не искаше да се прецаква. За нищо на света не искаше да се върне в затвора. Но в съзнанието й изплуваха и думите на агент Кели: „Поне можеш да опиташ“.

Въздъхна тежко. Това си беше тотален психически конфликт. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

Плисна си още няколко шепи студена вода и отново се погледна.

— Колкото и да се търкаш, мръсотията ще остане — прозвуча глас зад гърба й.

Мейс рязко се обърна. На вратата на тоалетната стоеше Мона Данфорт.