Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (30)

30

Рой внимателно затвори вратата. Даваше си ясна сметка, че не е много умно да се прави на шпионин, докато детективите все още са в сградата, но същевременно изпитваше странното желание да не разочарова Мейс Пери. Може би защото съзнаваше, че тя по всяко време може да го срита в задника.

Кабинетът на Честър Акерман изглеждаше така, сякаш собственикът му никога не бе работил в него. А при отсъствието на платени часове никой не можеше да каже дали е така. Същевременно обаче този човек осигуряваше на фирмата повече контракти от всички останали партньори, взети заедно. А в света на юристите само това имаше значение. Ето защо именно Акерман изпълняваше длъжността на управляващ съдружник. Рой бързо се зае да преглежда папки, документи и чекмеджета, като не пропусна да провери дори джобовете на сакото, което беше окачено зад вратата. Опита се и да влезе в компютъра на шефа, но не успя да се справи с паролите.

В един момент долови стъпки по коридора, но те заглъхнаха още преди да изпадне в паника. Изправи се до вратата и се ослуша, а после предпазливо се измъкна навън. Подмина кабинета си и продължи към стаята за разпределение на пощата. Отново поговори с Дейв, не научи нищо ново и реши да зададе няколко въпроса на колегата му. Позабави се, изчаквайки ги да излязат с пакети в ръце. Претърсването на стаята също не даде резултат.

Очите му се спряха на сервизния асансьор за пощата, монтиран в ъгъла. „Шилинг и Мърдок“ държаха едно помещение и на петия етаж, където се съхраняваха архивите. То беше свързано с асансьора тук, който изстрелваше документите директно горе. Така беше по-удобно. Тежките кашони пътуваха по шахтата, вместо да бъдат товарени на колички и пренасяни с асансьора за служители.

В главата му се появи странна мисъл.

Взе асансьора за четвъртия етаж. Вратите се плъзнаха встрани, ушите му моментално писнаха от ударите на чук и грохота на различни машини. Насреща му изникна някакъв кльощав тип с голи, покрити с татуировки ръце и жълта каска на главата.

— Кажи, приятел.

— Аз съм от юридическата кантора на шестия етаж — осведоми го Рой.

— Хубаво, но нямаш работа тук.

— Освен това съм член на комисията за надзор на сградата. Научихме, че напоследък при вас стават кражби на инструменти и председателят ме помоли да проуча въпроса. Ние изготвяме периодични доклади за състоянието на оборудването, които изпращаме на застрахователната компания. Надявам се, че разбирате за какво става въпрос.

В момента, в който получи адвокатски права, способностите му да будалка хората сякаш се издигнаха на ново, по-високо ниво. Но от тогава насам в душата му остана да мъждука подозрението, че именно за това се беше записал да следва право.

Изражението на физиономията под жълтата каска показваше, че мъжът не е разбрал нито дума от казаното.

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да проучим въпроса — търпеливо отвърна Рой. — Вашата фирма има всички шансове да получи добри пари от дебелата застраховка, която плащаме, за да компенсирате загубите си.

Мъжът му подхвърли една каска и се ухили.

— Няма да е зле. Аз обаче съм дърводелецът, не шефът. И внимавай къде стъпваш, приятел. Не ми се мисли как пък ние ще ти платим дебелата адвокатска застраховка, ако вземеш да се претрепеш!

Рой нахлупи каската и започна обиколката си. Един от асансьорите беше пригоден за пренасяне на материали, тъй като сградата нямаше товарен асансьор.

Нямаше представа колко работници бяха получили магнитни карти за достъп. Огледа се за дърводелеца, пристъпи към него и му зададе въпроса. Човекът навиваше винтове в голяма метална рамка.

— Шефът има карта. Ползвам я и аз, когато се наложи да дойда преди отварянето на сградата. Повечето момчета идват към осем и половина и така влизат направо.

— А кога си тръгвате?

— Точно в пет и половина. Такива са правилата.

— Не работите ли извънредно? В събота и неделя например?

— Аз не. Държа на свободното си време. Трябва да питаш шефа дали някой друг не бачка извънредно.

— Той къде е?

— Още обядва. — Човекът остави електрическата отвертка и свали каската си на тила. — Такъв искам да стана и аз: шеф на строителна бригада.

Рой продължи обиколката си. До слуха му достигна равномерно бучене. Обърна се и с изненада установи, че дневният портиер е застанал пред микровълновата печка, разположена в малка ниша заедно с някакъв хладилник.

— Хей, Дан, какво правиш тук?

Дан, строен мъж с посребрена коса и мустаци, беше облечен в нов работен гащеризон.

— Пропуснах обяда, Рой — отвърна той. — Топля си малко супа.

— Често ли идваш тук?

Микровълновата звънна, Дан извади купата с доматена супа и вдигна лъжицата.

— Дават ми някой долар, за да поддържам работната площадка — обясни той.

— Кой? Шефът на бригадата ли?

— Аха. Преди две години, още преди да постъпя тук, бачках при него и той ме е запомнил. Малко допълнителни пари не са ми излишни. — Той замълча за момент, после побърза да добави: — Но на първо място са основните ми задължения, Рой.

— Това не ме засяга — успокои го юристът. — Но чух, че тук има някакви проблеми…

— Изчезват разни неща — кимна Дан. — Инструменти и храна. Казах му на майстора да не държат храна тук, но няма кой да ме чуе. Навсякъде е пълно с кльопачка, включително и в този хладилник…

— Защо не си наемат охрана?

— Скъпо е за такъв малък ремонт. Вечер се качвам да почистя, свършвам някъде към седем. Но не съм забелязал нищо нередно.

— Работят ли през почивните дни?

— Не. Клиентът им отказва да плаща за допълнителни часове. Бачкат от понеделник до петък, знам го от майстора.

— Имаш ли представа кой може да краде?

— Никаква. Но едва ли е човек от вашата кантора. Не виждам кой ще рискува шестцифрената си заплата за пакет чипс и кутийка пепси.

Рой напусна четвъртия етаж и се прибра в кабинета си. Изгуби цял час, но не научи нищо. Надяваше се, че Мейс е извадила по-голям късмет с онзи ключ.