Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (28)

28

Мейс затвори след себе си и седна насреща му.

— Благодаря, че ме придружи до Ейб.

— Чакай да получиш сметката, която ще ти представя — отвърна той и вдигна книгата. — Даян Толивър ми е изпратила това по служебната поща.

— Е, и?

— Току-що я получих, но не разбирам защо. Става въпрос за някакъв стар учебник.

— Остави я на бюрото! Веднага!

Той бързо се подчини.

— Кой друг, освен теб я е докосвал? — остро попита тя.

— Най-малкото още един човек — момчето, което разнася пощата.

— Страхотно!

— Той не знаеше за какво става въпрос.

— Но ти би трябвало да знаеш.

— Добре де, права си. А сега какво?

— Имаш ли кърпичка?

— Не, но имам салфетки.

Мейс взе една салфетка и внимателно разтвори книгата.

— Разлистих няколко страници, но не открих шифровано послание. Може би трябва да я полеем с лимонов сок и да видим дали има нещо, написано със симпатично мастило…

— А можем да направим и така — отвърна Мейс, хвана книгата за гръбчето и я разтръска. Страниците се развяха и нещо тупна на плота.

Рой посегна към малкото ключе, но Мейс нададе предупредителен вик и той бързо отдръпна ръката си. Тя взе нова салфетка и хвана ключето за назъбената част.

— Не е за сейф. Може би е за пощенска кутия — заключи тя.

— Това стеснява разследването до някакви си пет-шест милиона кутии — въздъхна Рой.

— Да е споменавала, че има кутия в някоя поща?

— Не — поклати глава Рой.

Мейс фиксираше ключето с такъв поглед, сякаш очакваше да проговори и да разкрие всичките си тайни.

— Тя не е опитвала друг начин за комуникация с теб, така ли?

Рой понечи да каже „не“, после трепна. Пръстите му пробягаха по клавиатурата, а после обърнаха монитора към нея.

— В петък вечер ми е изпратила този имейл.

— Полицията знае ли?

— Да, днес вече ме разпитваха за него. Казах им, че не знам какво означава.

— Сигурен ли си, че не ти напомня за нещо? — попита Мейс, след като изчете няколкото думи.

— Сигурен съм. Но изразът е малко странен. „Трябва да се фокусираме върху“… Би могла да се изрази по-просто.

— Не знам. На теб ти плащат за подобни детайли. Вероятни кандидати за „А“?

— Твърде много са. Но ти вече не работиш в полицията, нали?

— Няма закон, който да забранява на обикновените граждани да разследват престъпления.

— Но…

— Да се върнем на имейла и ключето. Някакви идеи?

— Стига си ме разпитвала!

— Кажи ми, Рой!

— Честър Акерман, управляващият съдружник във фирмата. Вчера разговарях с него. Стори ми се много разстроен и нервен.

— Е, как няма да е разстроен, след като една от подчинените му е открита мъртва в хладилника.

— Знам. Но нещо ми подсказва, че е далеч по-уплашен, отколкото ситуацията го изисква. Надявам се, че разбираш за какво говоря.

— Сякаш се страхува за кожата си?

— Да. Останах с чувството, че крие нещо.

— Какво?

— Нямам представа.

— Какво знаеш за него?

— От Чикаго е, семеен. Осигурява страшно много работа на фирмата.

— Ясно. Всъщност искаш да кажеш, че не знаеш нищо.

— Не съм имал повод да се ровя в личния му живот.

— Сега може би имаш.

— Искаш да шпионирам управляващия съдружник? — с недоверие я изгледа той.

— Както и всеки друг, който може да ни бъде полезен.

— За едно убийство, което по всяка вероятност е случайно?

— Открил си колежката си мъртва в хладилника. Как така да не е свързано с работното място?

Рой взе гумената топка и я изстреля към коша. Не улучи.

— Рефлексите ти не действат — отбеляза Мейс. — Често се случва, когато си близо до местопрестъплението. — Тя седна на ръба на бюрото, взе една салфетка и започна да прелиства учебника. — Случайно да обслужвате мафиоти?

— Тук не се занимаваме с наказателни дела — поклати глава той. — Само със сделки.

— Бизнес клиентите често имат конфликти със закона.

— Вече ти казах, че отклоняваме всички съдебни дела.

— На коя фирма ги прехвърляте?

— Те са няколко, по предварително одобрен списък.

— Май нямаме особен напредък — подхвърли тя.

— Нямаме — съгласи се Рой.

— Колко печелиш?

Очите му леко се разшириха.

— Защо продължаваш да ми задаваш този въпрос?

— Защото не съм получила отговор. Не се прави на ядосан, въпросът не е чак толкова необичаен.

— Добре де, получавам малко повече, отколкото ти предложи Олтман.

— Колко повече?

— Ами… Почти двойно, ако броим бонусите и някои други екстри.

— Началната заплата на полицай в градската полиция е по-малко от петдесет бона годишно.

— Никога не съм твърдял, че животът е справедлив. Но държа да ти кажа, че като обществен защитник печелех далеч по-малко от петдесет бона. — Очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — А сега ми обясни, защо толкова много искаше да разбереш колко печеля?

— Защото фирмата ти е богата, което може да се окаже мотив за убийство.

— Добре, ясно. Ще прегледам някои документи, а после ще ти се обадя. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечерям със сестра ми. Но после съм свободна.

— Никога ли не спиш?

— Само от две години насам.

Тя внимателно уви ключето в салфетка и го прибра в джоба си.

— Хей, какво правиш? — нервно попита Рой. — Не искам да ми лепнат обвинение за укриване на веществени доказателства!

— А пък аз искам да разбера какво, по дяволите, става тук. Неудържимо ме привличат необяснимите неща в този живот.

— Но ти вече не си ченге, Мейс!

— Всички все това ми повтарят — каза тя, стана и тръгна към вратата.