Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (25)

25

Бет четеше за трети път доклада от екрана на монитора си. Така я беше учил баща й. Първият прочит за по-общо осведомяване, вторият за детайлите. Третият трябваше да бъде направен поне един час след тях, но по друг, по-хаотичен начин, принуждаващ очите да търсят необичайното.

Отново се съсредоточи. След отварянето на файловете в служебния компютър на Даян Толивър не бяха открили нищо особено. Същият резултат бяха получили и от компютъра в дома й. Служебният съдържаше голямо количество юридически документи, материали за проучване и кореспонденция по десетина сложни сделки. Къщата в старата част на Александрия също не криеше изненади. Сега се работеше по служебните и личните контакти на жертвата. Убийствата почти никога не ставаха случайно. Роднини, приятели, познати, конкуренти, отблъснати любовници — това бяха категориите, от които обикновено изскачаше и убиецът.

Насочи вниманието си към една интересна подробност, открита в служебния компютър на Толивър. А именно имейлът, който тя беше изпратила на Рой Кингман в петък вечер. Надяваше се, че Кингман ще има обяснение за краткия и почти неразгадаем текст, но по време на телефонния си разговор с един от криминалистите той категорично отрече да има някаква представа какво означава и защо е изпратен именно до него.

От записите на охранителните камери в гаража бяха установили, че Толивър е напуснала кантората в седем без две минути, върнала се е в десет без нещо и окончателно си е тръгнала в десет и четирийсет. Екипът по почистването се беше появил в седем и половина и си беше тръгнал около девет и половина. Никой не беше забелязал нищо необичайно.

Какво правят хората в петък вечер? Най-често вечерят навън. Фактът, че Даян беше използвала колата си, подсказваше, че мястото на нейната вечеря не е било наблизо. В момента проверяваха кредитната й карта, за да научат името на ресторанта. Това можеше да се случи само ако тя беше платила сметката, но все пак си струваше да опитат.

„Трябва да се фокусираме върху А-“.

Кингман категорично заяви, че не разбира смисъла на имейла й. Дали това беше цялото съобщение или само част от него? Може би я бяха прекъснали. Кой ли го бе направил в този късен час? Но в понеделник сутринта тя все още бе жива. Бет се намръщи, като си спомни за контактите на сестра й с Кингман. В състояние ли бе този човек да увреди нечий мозъчен ствол? Вероятно да.

През уикенда имаше и други имейли, които Даян беше изпратила от дома си. Рутинни послания до приятели и познати плюс две поръчки за доставка на храна. В понеделник колата й — „Беемве 735“ — беше паркирана на нормалното си място в гаража, а камерата на входа беше регистрирала появата й — точно в шест сутринта. Претърсването се оказа безрезултатно.

Не биваше да се изключва и версията за грабеж, тъй като дамската чанта на Толивър не се намери. Но тя бе изнасилена, което също можеше да се окаже първоначалният мотив, а убийството — начин да й се затвори устата. През уикенда в кантората не беше ходил никой от служителите на „Шилинг и Мърдок“, включително и Даян Толивър.

Обикновено се бе появявала около девет сутринта. Но защо в понеделник беше дошла толкова рано? Бяха разпитали всички служители на кантората, за да научат къде са били в понеделник сутринта, но Бет най-много разчиташе на анализа на спермата.

Не разбраха дали някой е говорил с Даян през уикенда. Един от съседите я бе видял да потегля с колата в неделя сутринта, някъде около девет, но не бе разговарял с нея. Къщата й бе уединена, така че тя би могла да влиза и да излиза, без да среща когото и да било.

В миялната машина откриха мръсни чинии, в кошчето имаше остатъци от храна. Значи през почивните дни Даян се беше хранила вкъщи. По принцип бе ползвала услугите на фирма за почистване, чиито служители ходели у дома й три пъти седмично, но не през уикенда. От домашния й телефон нямаше изходящи обаждания, а на гласовата й поща имаше съобщения от колеги адвокати. Като повечето хора в днешно време вероятно бе използвала предимно мобилния си телефон. Не го откриха; сигурно бе изчезнал с ръчната й чанта, но поискаха пълна разпечатка на разговорите й от оператора. Оказа се, че през уикенда беше провела доста разговори. Но нито един от тях не беше с приятели или колеги. Бяха свързани с обичайните неща, които хората вършат в събота и неделя. Разбира се, Толивър не бе подозирала, че това ще бъде последният уикенд в живота й.

В петък работното й време беше преминало в срещи с различни клиенти. Трима от тях бяха местни и вече бяха разпитани, но не казаха нищо интересно. Толивър се беше държала абсолютно нормално. Две от срещите й бяха с чуждестранни клиенти, които си бяха заминали още в петък вечерта и вече бяха в Близкия изток. Явно нито един от тях не можеше да бъде убиецът.

Джиесемът й изписука.

— Ало?

— Работиш до късно, а? — попита Мейс.

— Имах едно събрание, но то се отложи. Какво предлагаш?

— Каня те на вечеря. Но ти избери мястото. Да бъде наистина добро — от онези, на които се ходи с официално облекло.

— Да не би Олтман да ти е дал аванс?

— Не. Току-що закрих банковата си сметка.

— Мейс! Ами кредиторите ти?

— Ще започна да им плащам, след като получа първата заплата. А днес предлагам хубавичко да си хапнем.

— Толкова зле ли беше мама?

— Защо да е зле? Още е жива, аз също.

— Добре. Да речем, около осем и половина. Ще ти звънна да ти кажа ресторанта.

Мейс изключи и Бет отново се задълбочи в бележките си.

После иззвъня служебният телефон. Тя вдигна слушалката, изслуша краткото съобщение и затвори. Беше станало ново убийство.

Жертвата беше федерален прокурор, но не Мона Данфорт. Бет с усилие изключи добавката „за съжаление“ в края на мисълта си. Току-що бяха открили трупа на Джейми Мелдън в контейнер за смет в Северозападен Вашингтон.