Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (23)

23

Рой тръгна по крайбрежната алея и не след дълго стигна до кей, на който беше закотвена 12-метрова моторна яхта. „Какво ли е да живееш на яхта и да пътуваш накъдето ти хрумне?“ — запита се той. Да се наслаждаваш на залезите, да се къпеш, когато си пожелаеш, да обикаляш света? Беше ходил на много места, но само за да се състезава в някоя зала, след което се връщаше у дома. Беше летял на единайсет хиляди метра над Тихия и Атлантическия океан, беше виждал „Биг Бен“ и пясъка на пустинята. И това май беше всичко.

Подуши го още преди да го види и се обърна.

— Здрасти, Капитане.

— Рой — шеговито козирува мъжът.

Капитана наближаваше шейсет и бе висок почти колкото него. Но за разлика от стегнатото тяло на Рой неговото беше масивно като на борец. Сигурно тежеше четирийсет килограма повече от него. Някога всичко това бе планина от мускули, но скитническият живот го беше превърнал в пихтия. Шкембето му беше толкова увиснало, че последните три копчета на куртката му отдавна бяха станали неизползваеми. Цялата му фигура беше изкривена наляво, вероятно от някаква деформация на гръбнака. Неизбежно бе, когато се храниш от кофите за боклук и спиш на голия цимент.

Рой го наричаше „Капитан“ заради нашивките на ръкавите. От онова, което мъжът му бе разказал, научи, че преди години е бил рейнджър и е получил ордени във Виетнам. Но когато се прибрал у дома, нещата тръгнали зле. Алкохолът и наркотиците бяха съсипали кариерата му. Асоциацията на военните ветерани напразно се опитала да му помогне. Изпадал все повече и повече и накрая заживял като клошар. Столицата на страната, за която бе воювал, не му бе предложила нищо повече от своите улици и кофи за боклук.

Капитана беше бездомник вече десетина години. С всяка от тях униформата му ставаше все по-парцалива, а кожата му — все по-загрубяла от природните стихии. Рой го срещна за пръв път още когато работеше като адвокат по наказателни дела. Преди да се установи в Джорджтаун, Капитана бродеше из по-широк периметър на столицата и поведението му беше доста по-агресивно. Два пъти го бяха арестували за нарушаване на обществения ред след оплаквания на туристи и чиновници, от които насилствено беше искал пари и храна. Рой го беше защитавал на едно от делата и бе успял да го отърве с условна присъда. После се опита да му осигури някаква помощ от Асоциацията на ветераните, но тя изнемогваше от притока на участници в текущите войни, а и Капитана не прояви желание да чука непрестанно по вратите на бюрократите.

Беше тъжно, но Рой не можеше да направи нищо друго, освен да извади портфейла си, да се взре в набръчканото лице с две угаснали очи и да попита:

— Какво ще кажеш да ти купя малко храна?

Капитана кимна и прокара месеста длан по мръсната си посивяла коса. Носеше ръкавици, които някога трябва да са били бели, но в момента бяха по-черни дори от лицето му. Тръгнаха един до друг по тротоара. Рой забеляза, че вместо обувки на краката му има парчета картон, завързани с канап. С тях беше успял да изкара зимата и дъждовната пролет, за да стигне до сегашните сравнително топли нощи. Дали ще изкара още година, запита се той, докато Капитана кашляше и плюеше във водите на Потомак. Отпред на куртката му се поклащаха няколко отличия, сред които имаше Бронзова звезда за бойни заслуги и два медала „Пурпурно сърце“. Рой си каза, че старият воин заслужава по-добра съдба.

Капитана покорно остана да чака пред кафенето като добре дресирано куче. Рой влезе да купи храна и му подаде хартиената торбичка. Бездомникът седна направо на тротоара, унищожи храната до последната троха, изпи кафето и избърса устни с торбичката.

— Кой номер обувки носиш? — попита Рой.

— Голям — промърмори Капитана, след като погледна краката си.

— Аз също. Ела.

Върнаха се при офис сградата и влязоха в подземния гараж. Рой се протегна към задната седалка на аудито и извади чифт почти нови баскетболни маратонки.

— Пробвай ги — подхвърли ги на Капитана той.

Бездомникът сръчно ги улови във въздуха, седна на студения цимент и развърза канапа, с който беше омотал краката си. Рой зърна за миг почернялата, възлеста и разранена плът и побърза да отмести поглед.

— Стават — обяви минута по-късно Капитана. Рой беше сигурен, че щеше да каже същото дори ако се наложеше да си отреже пръстите на краката. — Сигурен ли си, приятелю? Бас държа, че струват милион долара!

— Не чак толкова, освен това имам много — отвърна Рой и внимателно се взря в лицето му. Колебаеше се дали да му даде пари, тъй като те със сигурност щяха да отидат за алкохол или за евтина дрога. Три пъти го беше карал с колата до един от обществените приюти, но само ден по-късно Капитана си беше тръгвал оттам. Все пак не можеше да го прибере в дома си. Съседите едва ли щяха да одобрят постъпката му, а и никой не му гарантираше, че ветеранът няма да превърти и да го надупчи с ножа си.

— Ако минеш след ден-два, ще ти приготвя още някои неща — рече той. — Става ли?

— Да, сър — изпъна гръб Капитана и шеговито отдаде чест.

Рой изпита чувството, че нещо му липсва, а после се учуди, че не го беше забелязал досега.

— Къде ти е количката?

Като повечето бездомници Капитана държеше всичките си вещи в една ръждясала количка за пазаруване, отдавна лишена от предните колела. Стърженето на метала известяваше за появата му от цял километър.

— Свиха ми я.

— Знаеш ли кой?

— Проклетите виетконгци, ама аз ще ги пипна! Я погледни!

От джоба на куртката се появи нож с дълго острие. Приличаше на армейски.

— Не го прави, Капитане — помоли Рой. — Това е работа на полицията.

Капитанът го изгледа безмълвно. После вдигна ръка за поздрав и рече:

— Благодаря ти за обувките!