Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (2)

2

Шейсет и осем, шейсет и девет, седемдесет…

Гърдите на Мейс Пери докоснаха пода. Дойде ред на последната серия упражнения. Изпъкналите й трицепси потрепваха от върховното усилие. Устата й жадно поемаше въздух, по челото й се стичаше пот. Тялото й зае позиция за коремни преси. Сто. Двеста, след което престана да ги брои. Дойде ред на повдигането на тежести с изпънати крака. Пет минути по-късно мускулите й започнаха да протестират, но тя продължи, без да обръща внимание на болката.

Следваха набиранията. Когато дойде тук, можеше да направи максимум седем. Сега брадичката й изскочи над лоста двайсет и три пъти. Мускулите на раменете и ръцете й се превърнаха в жилави топки. Нададе последен, наситен с ендорфини крясък, изправи се и започна обиколки из просторното помещение. Една, две, десет, двайсет… Плавно увеличи скоростта. Не след дълго фланелката и шортите й прилепнаха към тялото, подгизнали от пот. Това я накара да се почувства добре. Единствено решетките на прозорците й разваляха удоволствието. Но скоро щеше да се раздели с тях. Само след три дни.

Тя вдигна старата баскетболна топка от пода, дриблира няколко пъти между краката си, след което я насочи към коша — железен кръг без мрежичка на грубо скованата дъска, прикрепена с болтове към стената. Ударът беше точен. Пое отскочилата топка, отдалечи се на пет метра вляво и стреля отново, този път с отскок. Премести се от другата страна и повтори упражнението. Стреля с отскок в продължение на двайсет минути от различни точки на полето. Наблягаше на техниката, опитвайки се да забрави къде се намира. Дори си представи одобрителния рев на публиката при победния кош, отбелязан от Мейс Пери. Това се беше случило по време на финалния мач на щатското ученическо първенство, когато тя беше абитуриентка.

— За олимпиадата ли тренираш, Пери? — разнесе се гърлен глас зад гърба й.

— Опитвам разни неща — отвърна тя, пусна топката и се обърна към дебелата жена в униформа, която държеше къса палка в ръка. — Може би, за да не полудея…

— В такъв случай се опитай да си замъкнеш задника обратно в килията. Свободното ти време свърши.

— Добре, тръгвам — машинално отвърна Мейс.

— Облекченият режим не означава липса на режим! — прогърмя надзирателката. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна Мейс.

— Остава ти още малко, но задникът ти все още е в мои ръце, ясно?

— Ясно.

Мейс се обърна и тичешком се насочи към коридора от боядисани в сиво бетонни блокчета — явно заради онези обитатели на сградата, които не се чувстваха достатъчно депресирани. Коридорът свършваше пред дебела желязна врата с квадратна шпионка. Надзирателят от другата страна натисна един бутон на панела пред себе си и ключалката изщрака. Мейс мина през вратата и се озова в друг сив коридор, от двете страни на който се редуваха още много железни врати. През решетъчните им прозорчета надничаха гневни лица. Щрак за излизане, щрак за влизане. Това беше всекидневният поздрав за три милиона американци, радващи се на гостоприемството на държавата, която великодушно им даваше безплатен подслон в килии от три квадратни метра. Достатъчно беше човек да наруши закона, за да го получи.

— По дяволите! — изруга тя, като видя лицето на надзирателя.

Беше застаряващ мъж на около петдесет, с болезнено бледа кожа, бирено шкембе, плешива глава, ревматични колене и кашлица на закоравял пушач. Очевидно беше сменил другия надзирател, покрай който Мейс мина на излизане. Този тип я задиряше от дълго време и тя беше принудена да си служи с най-различни трикове, за да го избягва. Няколко пъти я беше спипал натясно и преживяването не беше никак приятно.

— Имаш четири минути за душ преди храна, Пери! — враждебно изръмжа надзирателят, препречил пътя й в коридора.

— Значи трябва да побързам — отвърна тя и направи безуспешен опит да се промъкне покрай него.

Той я обърна с гръб и я накара да се наведе и да опре ръце в стената. Пъхна тежките си ботуши четирийсет и пети номер под тънките подметки на гуменките й трийсет и шести номер. Мейс беше принудена да застане на пръсти, силно наведена към стената. Месестата му лапа я притегли за задника в кучешка поза. Беше успял да я завре в единствения ъгъл на коридора, който не влизаше в обхвата на охранителната камера.

— Малък обиск — задъхано рече надзирателят. — Вие жените криете разни неща навсякъде, нали?

— Така ли?

— Знам ви номерата.

— Нали каза, че имам само четири минути?

— Мразя такива като теб! — прошепна в ухото й той.

Цигарите „Кемъл“ и дъвката „Джуси Фрут“ правят отвратителна комбинация, помисли си тя. Ръката му се пъхна под фланелката й. Стисна толкова здраво, че очите й се насълзиха.

— Мразя такива като теб!

— Усещам — отвърна тя.

— Млъквай!

Пръстът му се плъзна по вдлъбнатината между бедрата й.

— Там няма оръжие, заклевам се! — простена Мейс.

— Казах да млъкнеш!

— Исках само да взема един душ!

Сега повече от всякога.

— Бас държа, че е така! — задъхано процеди той.

Едната му ръка се вкопчи в бедрото й, другата продължаваше да опипва хълбоците й. Ботушите му се плъзнаха още по-дълбоко под петите й. Тя изпита чувството, че е стъпила на десетсантиметрови ножове. Би дала всичко да разполага с истински нож.

Затвори очи и се опита да не мисли какво вършеше този отвратителен тип. Удоволствието му беше сравнително просто: да се добере до някоя жена като нея и да отърка възбудения си член в задника й. Извън тези стени подобно поведение можеше да му донесе двайсет години затвор, но тук то нямаше как да се докаже: тя ще твърди едно, той — друго. Без ДНК проби никой нямаше да й повярва. Именно по тази причина Биреното шкембе си вършеше работата през панталоните. А един юмрук в зъбите на мръсника щеше да й донесе още една година в този ад.

— Мислиш се за голяма работа, нали? — просъска той, след като свърши. — Но си само затворничка двеста четирийсет и пет от Блок Б, нищо повече!

— Така е — каза Мейс, докато оправяше дрехите си.

Молеше се час по-скоро да поставят на Биреното шкембе диагноза. Рак на белите дробове. Но всъщност й се искаше друго: да извади пистолет и да му пръсне мозъка (ако случайно имаше такъв) по гадните сиви стени на коридора.

Под душа изтърка тялото си с максимална бързина, защото просто нямаше друг избор. С правилата се сблъска още втория ден, когато разби физиономията на някаква нахалница. А фактът, че избягна карцера, се отрази зле на отношенията й с останалите затворнички. Лепнаха й прозвището „привилегирована кучка“, което й остана до днес, две години по-късно. Все още оцеляваше, но понякога наистина се учудваше как успява.

Сега вече всяка минута беше ценна. Броеше времето до свободата с нетърпение и страх, защото нищо не беше сигурно тук, между тези стени. С изключение на страданието.