Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (18)

18

Появи се дребен мъж с безупречно чиста златиста ливрея и голям поднос в ръце. Върху него имаше каничка горещ чай, чаши с чинийки и кифлички. Мъжът постави подноса върху отоманка, тапицирана с дамаска на изящни райета. Тя някак се губеше в огромното помещение с висок таван и облицовани с кожа стени, край които се издигаха библиотечни шкафове от солиден махагон. Подредените в тях книги изглеждаха четени. В ъгъла имаше почти двуметров метален глобус, а под един от прозорците беше разположено широко старомодно писалище. На дългата ниска масичка до него бяха разхвърляни книги — повечето от тях разтворени и обърнати с кориците нагоре.

— Това е Хърбърт — поясни Олтман, след като дребният мъж излезе. — Отдавна живее с мен и се грижи за домакинството. Без него съм загубен.

— Всеки трябва да има по един Хърбърт в живота си — отбеляза Мейс.

Олтман напълни чашите и ги покани с жест да опитат кифличките.

— Имате страхотна къща — каза Рой, закрепи чашата с чинийката на бедрото си и посегна към една кифличка с боровинково сладко.

— Вече е твърде голяма за мен, но имам много внуци и искам да им е удобно, когато ми идват на гости. Освен това ми харесва, че е уединена.

— Бет спомена, че ще ми предложите работа.

— Точно така — кимна Олтман и тържествено добави: — Никога не мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен. Никога!

Мейс притеснено сведе поглед.

— Знаете ли, че тази жена ми спаси живота? — попита Олтман, обръщайки се към Рой.

— Не, но ви вярвам.

— Бандата ХЗ-12 — добави домакинът. — Гадни копелета.

— ХЗ? — погледна го с недоумение Рой.

— „Хероин завинаги“, в състав от дванайсет души — поясни Мейс. — Наистина гадни копелета, не особено изобретателни по отношение на имената. Половината от тях са зад решетките.

— А другата половина?

— Мъртви са.

— Няколко пъти идвах да те видя, но не ме пуснаха — каза Олтман.

— Защо?

— Защото репутацията винаги върви преди мен. А специално този затвор в Западна Вирджиния неведнъж е бил обект на гнева ми.

— Трябваше да се обърнете към Бет. Тя щеше да уреди да ви пуснат.

— Не исках да й причинявам допълнителни главоболия. — Олтман се извърна към Рой и поясни: — Мейс и известната й сестра се „радват“ на специалното внимание на един федерален прокурор.

— Мона Данфорт.

— Точно така — кимна Олтман и отново се обърна към Мейс. — По някое време миналата година дори се заговори за смяната на Бет.

— Не знаех — каза Мейс и остави чашата си на подноса. — Никога не ми е споменавала.

— Сестра ти предпочита да задържа всичко в себе си и понякога прекалява — отбеляза Олтман. — Мисля, че и ти си като нея. За щастие кметът категорично отказа да обсъжда всякакви идеи за уволнението на Бет.

— Всъщност с какво точно се занимавате, професоре? — попита Рой.

— Опитвам се да превърна света или поне нашата столица в по-безопасно място, като атакувам проблемите, преди да станат свършен факт.

Рой кимна.

— Образованието като превантивна мярка?

— Целта ми е по-скоро да предложа на хората реален избор между доброто и злото, между достойното поведение и престъплението. Опитът ми сочи, че когато получат реално право на избор, почти всички предпочитат законността.

— С което стигаме до причините, поради които съм тук — обади се Мейс.

— Да. Проектът, по който работя в момента, се финансира от субсидия, която спечелих.

— Бет спомена, че той включва и посещения на най-криминогенните райони на Вашингтон.

— Точно така. Райони, които ти познаваш добре от службата си в полицията.

— Какво искате да откриете там?

— Надежда.

— Дефицитна стока по онези места.

— Точно затова ги избрах.

— Какви ще бъдат моите задължения?

— Искам да се срещнеш с някои хора. С помощта на социалните служби се спрях на десет души. Ще говориш с всеки един от тях, ще им обясниш предложението ми. Ако го приемат, ще продължим нататък.

— Значи Мейс ще осъществи първоначалните контакти, така ли? — попита Рой.

— Точно така. — Ейб се обърна да я погледне. — Той да не ти е агент?

— Нещо такова — кимна тя. — Какво е вашето предложение?

— Нека го наречем стаж. Вземаме тези хора и ги поставяме в коренно различна среда от тяхната. Подлагаме ги на интензивно обучение, вкарваме ги в социална програма за преориентация. През цялото време следим техните интереси и предпочитания и им помагаме да ги реализират. Ще им предложим възможности, за които дори не са мечтали в предишната си среда.

— Звучи ми като „Моята прекрасна лейди“ — каза Рой.

— Но с една основна разлика — уточни Ейб. — Връзката с техния свят няма да бъде прекъсната. Ще ги улесняваме да я поддържат. Целта на програмата е да посеем семената на надеждата там. С две думи, тези хора ще се превърнат в посланици на надеждата…

— Едва ли някой може да се надява, че тя ще достигне до всички бедни хора — поклати глава Мейс. — Дори и вие. Вероятно ще се окаже, че разпространявате фалшива надежда.

— В твоите думи има истина — усмихна се Олтман. — Никой не може да премести всички нуждаещи се в света на мечтите. Но ако всеки от нашите посланици успее да откъсне от мизерията дори само един човек, общата полза ще бъде огромна. Ще разполагаме с още десет души, които ще вдъхновяват останалите. Така постепенно ще привлечем и вниманието на държавата, която разполага с финансови възможности за подпомагане на големи групи хора.

— В момента държавата ни е доста обедняла — отбеляза Рой.

— Най-големият ресурс на държавата са нейните граждани — обясни Ейб. — Проучванията недвусмислено сочат, че по-малко от половината граждани на САЩ са развили своя потенциал. Във финансово изражение това означава загуба от трилиони долари годишно. Дори най-големите циници във Вашингтон ще се замислят пред тези цифри. Не бива да забравяме и частния сектор, който непрекъснато се оплаква от недостиг на квалифицирана работна ръка. В хода на тези мисли ще добавя, че голяма част от най-изобретателните ми познати с пъргав ум и талант в момента се намират в затвора. За някои хора това е правосъдие, но за мен не е нищо повече от пропилени възможности. Вярно е, че не мога да превърна всички престъпници в съзнателни граждани, но съм убеден, че мога да вкарам в правия път поне двайсет процента от тях. Така те ще дават своя принос за обществото, вместо да се отчуждават от него, а благотворният ефект ще бъде огромен.

— Вие определено сте оптимист, Ейб — поклати глава Мейс. — Съгласна съм, че много престъпници са умни и изобретателни и могат да сложат в джоба си доста от така наречените бизнесмени. Но целите, които си поставяте, ми се струват чиста илюзия.

— През целия си живот съм гледал на света през розови очила. Понякога съм прав, понякога греша, но продължавам да се опитвам, защото вярвам, че си струва.

— Аз пък прекарах две години извън обществото — въздъхна Мейс. — Не съм сигурна, че ще ви бъда от помощ.

— Нямам опит с обитателите на районите, за които говорим. Не ги познавам добре, за разлика от теб. Убеден съм, че двамата заедно ще успеем. — Олтман свали очилата си и започна да ги почиства с носната си кърпа. — Устройва ли те нещо подобно?

— Но аз нямам…

— За какво заплащане говорим? — безцеремонно я прекъсна Рой. — Ще има ли осигуровки?

— Аха, сега вече разбирам защо си довела този приятел — кимна Олтман и в очите му проблеснаха весели искрици.

— Не ме бива много в тези неща — притеснено отвърна Мейс.

— Разбирам те напълно — продължи професорът. — Ето какво ти предлагам: седмична заплата от три хиляди долара, пълна здравна осигуровка, служебен транспорт, разумна сума безотчетни за служебни разходи, плюс жилище и храна. Предполагам, че проектът ще продължи около една година, което означава основна годишна заплата от сто шейсет и пет хиляди долара. В случай че проектът е успешен, ще продължиш да работиш горе-долу при същите условия.

Рой и Мейс си размениха слисани погледи.

— Според мен заплатата е прилична — обади се най-сетне той, а Мейс енергично закима.

— Транспорт вече си имам, но вие споменахте за жилище и храна — леко заекна тя.

— При тези проекти няма фиксирано работно време. Помислих си, че ще е по-добре да се настаниш тук, в къщата за гости. Намира се точно зад спортния комплекс.

— Спортен комплекс? — смая се Рой. — Онази голяма постройка вляво от алеята?

— Да, там има всичко необходимо — баскетболно игрище с нормални размери, зала за вдигане на тежести, кардиологичен кабинет, сауна, джакузи, трийсетметров покрит басейн, както и напълно обзаведена кухня и стаи за почивка.

— Баскетболно игрище с нормални размери? — промълви Рой.

— Да. Никога не съм практикувал този спорт, но много обичам да го гледам. От десетилетия съм запален привърженик на „Мериленд Терапинс“ и почти никога ме пропускам мачовете им. Присъствал съм на последните трийсет и седем турнира на Асоциацията на студентските спортни клубове. — Олтман се взря в лицето на Рой. — Чакай, чакай, лицето ти ми се струва познато…

— Преди осем години играех пойнт гард в „Кавалиърс“, отбора на Университета на Вирджиния.

— Ами да! — плесна с ръце Олтман. — Ти си Рой Кингман! Главен виновник да изгубим онзи финален мач!

— С помощта на съотборниците ми, разбира се — скромно отвърна Рой.

— Чакай да видим… Трийсет и две отбелязани точки, четиринайсет асистенции, седем овладени топки под коша, три отнети топки… Шест десети от секундата преди края открадна топката и нарочно се остави да бъдеш фаулиран. После най-спокойно вкара двата наказателни удара и ние загубихме с една точка…

— Имаш страхотна памет, Ейб.

Олтман отмести очи от лицето му и се обърна към Мейс.

— И така, приемаш ли?

— Да.

— Много добре. — Домакинът измъкна някакъв ключ от джоба си и й го подхвърли. — Ключът от къщата за гости. Кодът на външния портал е залепен в горната му част. Имаш ли мобилен телефон?

— Ами не…

Той извади един джиесем от чекмеджето на писалището и й го подаде.

— Сега вече имаш. Искаш ли да разгледаш новия си дом?

Придвижиха се до къщата с количка за голф. Пред нея имаше малко изкуствено езеро с фонтан, а самата тя представляваше умалено копие на главната резиденция, със същия комфорт и висококачествено обзавеждане. Мейс никога не беше виждала подобно място.

Рой оглеждаше високите тавани и просторните стаи.

— Колко голяма е тази къща?

— О, някъде около петстотин и шейсет квадратни метра. Бил и семейството му живяха тук, докато се строеше новият им дом.

— Моят апартамент е сто и двайсет квадратни метра — отбеляза Рой.

— А моята килия беше три на три — не се сдържа Мейс.

Качиха се на количката и потеглиха обратно.

— Странна работа — промърмори Олтман.

— Кое? — попита от задната седалка Рой.

— С Уорън Бъфет сме връстници, заедно израснахме в Омаха. Но и през ум не ми е минавало, че ще се окаже това, което е сега.

— И за мен хората мислят така — обади се Мейс.